Сидни Шелдън
От утрото до здрача (7)

СЕДМА ГЛАВА

И макар върху табелката на вратата да пишеше „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“, двамата Ренкуист бяха покойници от много време. Саймън Фицджералд, все още твърде жизнен за своите седемдесет и шест години, бе, който движеше цялата кантора с шестдесет адвокати под негово ръководство. Ужасно слаб, с дълга буйна бяла коса, той имаше строгата, изопната осанка на военен. В момента крачеше напред-назад, а умът му работеше трескаво.

Спря пред секретарката:

— Господин Станфорд не спомена ли нещо за причината, поради която желае да ме види така спешно?

— Не. Само каза да бъдете в дома му в девет часа сутринта в понеделник, да носите завещанието му и да водите нотариус.

— Благодаря. Помолете господин Слоун да дойде при мен.

 

 

Стив Слоун беше един от умните и инициативни адвокати в кантората. Възпитаник на харвардския факултет по право, малко над четиридесетте, той беше висок и слаб, с руса коса, с весели, любопитни очи и непринудена, изящна осанка. Именно Слоун оправяше най-заплетените проблеми на фирмата; него бе избрал Саймън Фицджералд да поеме един ден управлението. „Ако имах син, мислеше си понякога Фицджералд, бих искал да е като Стив“. Погледна към вратата и видя, че Стив Слоун влиза в кабинета му.

— Доколкото знам, сега трябваше да сте в Нюфаундленд и да ловите сьомга — каза Стив.

— Изникна нещо непредвидено. Седни, Стив. Имаме проблем.

— Това го знам. Кое е новото? — въздъхна Стив.

— Става дума за Хари Станфорд.

Хари Станфорд беше един от най-престижните им клиенти. Половин дузина други правни фирми се занимаваха с различни филиали на предприятията му, но „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“ уреждаха личните му дела. Никой от членовете на фирмата, освен самият Фицджералд, не го познаваше лично, но той бе легенда в кантората.

— Сега пък какво е направил Станфорд? — полюбопитства Стив.

— Убил се е.

— Какво? — Стив го изгледа смаяно.

— Току-що получих факс от полицията в Корсика. По всичко изглежда, че вчера е паднал от яхтата и се е удавил.

— Боже мой!

— Ти никога не си го виждал, но аз съм го представлявал повече от тридесет години. Наистина беше труден човек. — Фицджералд се облегна назад и се замисли за миналото. — В действителност съществуваха двама Хари Станфорд — прочутият със способността си да примамва птичката от дървото на парите и негодникът, комуто доставяше удоволствие да съсипва различни хора. Беше истински чаровник, но можеше да те нападне и като кобра. Двойствена личност — у него живееше както змиеукротителят, така и змията.

— Звучи интересно.

— Преди около тридесет години, тридесет и една всъщност, да бъда по-точен, започнах работа в тази фирма. Тогава с делата на Станфорд се занимаваше старият Ман Ренкуист. Знаеш ли кога се казва, че някой е „неотразим“? Е, Хари Станфорд беше точно неотразим. Ако не съществуваше реално в живота, човек просто няма как да си го измисли. Истински исполин. Притежаваше удивителна енергия и амбиция. Голям атлет. В колежа тренираше бокс и го оценяваха като първокласен играч на поло. Но дори и в младежките си години Хари Станфорд беше невъзможен. От всичките ми познати той беше единственият без капка чувство на състрадание. Беше садистичен, отмъстителен, имаше инстинкта на хищник. Обичаше да докарва своите конкуренти до банкрут с всякакви средства. Говореше се, че е причината за не едно и две самоубийства.

— Според описанието е истинско чудовище.

— От една страна, да. От друга страна обаче, той основа сиропиталище в Нова Гвинея, болница в Бомбай, а даваше и милиони за благотворителна дейност, при това анонимно. Никой не знаеше какво може да се очаква от него в следващия момент.

— Как е станал толкова богат?

— Какви са познанията ти по гръцка митология?

— Позабравил съм доста неща.

— Знаеш ли историята на Едип?

Стив кимна:

— Убил баща си, за да се ожени за майка си.

— Точно така. Е, такъв е случаят и на Хари Станфорд. Само че той убил баща си, за да получи гласа на майка си.

— Какво? — Стив го зяпаше с ококорени очи.

Фицджералд се приведе напред:

— В началото на тридесетте бащата на Хари имал бакалница тук, в Бостън. Търговията вървяла така добре, че успял да отвори и втора, а не след дълго вече имал малка верига от бакалници. Щом Хари завършил колежа, баща му го въвел в бизнеса като партньор и дори го направил член на управителния съвет. Както вече ти казах, Хари беше амбициозен. Още тогава имал големи планове и мечти. Вместо да купуват месото от кланици, искал компанията да отглежда собствен добитък; искал да закупят земя, за да отглеждат собствени зеленчуци и да консервират собствена продукция. Баща му обаче се противопоставил и между тях избухнали големи кавги. Тогава в главата на Хари се родила най-невероятната му идея. Предложил на баща си компанията да изгради верига от супермаркети, където да се продава всичко — от автомобили до мебели, та даже и застраховки за живот — с отбивка в цената, а в замяна да наложат на всичките си клиенти редовен членски внос. Бащата на Хари му казал, че е луд, и отхвърлил идеята. Но Хари нямал намерение да се примирява с никаква пречка по пътя си. Решил да се отърве от стареца. Убедил баща си да отиде на дълга почивка и докато отсъствал, Хари се захванал да придумва с благи приказки хората от управителния съвет. Бил превъзходен търговец и успял да ги спечели за своята кауза. Убедил дори леля си и чичо си, които участвали в съвета, да гласуват за него. Непрекъснато ухажвал останалите членове на управата: водел ги на обеди, с един ходел на лов за лисици, с друг играел голф, спял с жената на трети — тя имала голямо влияние над съпруга си. Но именно майка му притежавала най-големия дял от акциите и нейният глас бил решаващият. Хари обаче успял да я убеди да вземе неговата страна и да гласува против съпруга си.

— Невероятно!

— Бащата на Хари се върнал, за да научи, че негово то семейство е гласувало да бъде изхвърлен от компанията.

— Боже мой!

— И това не е всичко. Хари още не бил доволен от постигнатото. Когато баща му се опитал да влезе в собствения си кабинет, открил, че са му отнели даже правото на достъп до сградата. И не забравяй, по това време Хари едва бил прехвърлил тридесетте. В компанията го наричали Ледоразбивача. Все пак, Стив, трябва да бъдем справедливи и да му признаем дължимото. Той е успял съвсем сам, без чужда помощ, да превърне Станфорд Ентърпрайзис в един от най-големите частни конгломерати в света. Разширил компанията дотолкова, че започнала да се занимава с обработка на дървесина, химикали, средства за комуникации, електроника, както и зашеметяващо количество недвижими имоти. Накрая дори станал едноличен собственик на всички акции.

— Трябва да е бил невероятен човек — възкликна Стив.

— Така беше. Не само за мъжете… за жените също.

— Беше ли женен?

Саймън Фицджералд дълго седя мълчаливо, потънал в спомени. Накрая проговори:

— Хари Станфорд беше женен за една от най-красивите жени, които някога съм виждал. Емили Темпъл. Имаха три деца — две момчета и едно момиче. Емили произхождаше от едно много светско семейство от Хоуб Саунд, Флорида. Обожаваше Хари и се опитваше да си затваря очите за неговите изневери, но един ден чашата на търпението преляла и за нея. Гувернантката на децата, Розмари Нелсън. Била млада и привлекателна. Хари Станфорд я намирал за още по-привлекателна поради факта, че тя отказвала да легне с него. Това направо го влудявало. Не бил свикнал да му се отказва. Е да, но ако Хари Станфорд е решил да пусне в ход силата на своя чар, просто никой не можеше да му устои. Накрая успял да я вкара в леглото си. Но тя забременяла и отишла на лекар. За нещастие обаче зетят на лекаря бил журналист в жълтата преса, той се добрал до цялата история и веднага я публикувал. Вдигна се страхотен скандал. Ти познаваш Бостън. Тази история се раздухваше от всички вестници. Аз още пазя някъде изрезки оттогава.

— Тя направи ли аборт?

Фицджералд поклати глава.

— Не. Хари настоявал, но тя отказала. Между тях избухнал ужасен скандал. Той взел да й обяснява, че я обича и иска да се ожени за нея. Разбира се, това го е казвал на десетки жени. Но Емили дочула техния разговор и още същата нощ сложила край на живота си.

— Какъв ужас. А гувернантката?

— Розмари Нелсън изчезна. Знаем, че има дъщеря, Джулия, родила я в Сейнт Джоузеф Хоспитъл в Милуоки. Изпратила писмо на Станфорд, но не ми се вярва той изобщо да си е правил труда да й отговаря. По онова време положително е имал някоя друга любовница. Розмари вече не го е интересувала.

— Очарователно…

— Истинската трагедия обаче дошла по-късно. Децата с право обвинили баща си, че е виновен за самоубийството на майка им. По онова време те били на десет, дванадесет и четиринадесет години. Достатъчно големи, за да чувстват болката, но прекалено малки, за да застанат срещу баща си. Те го мразели. И най-големият страх на Хари бил, че един ден ще направят с него същото, което той направил със собствения си баща. Ето защо взел всички възможни мерки това да не се случи никога. Разпратил ги по различни пансиони и летни училища, като се грижел децата да се виждат колкото е възможно по-рядко. Не получавали никакви пари от него. Живеели от скромния капитал, наследен от майка им. През целия им живот се държеше с тях като със зайци, които може да примами с морков, щом пожелае. Ту им показваше богатствата си като морков-примамка, ту ги изоставяше, ако предизвикаха с нещо недоволството му.

— Какво е станало с децата?

— Тайлър е съдия в областния съд в Чикаго. Удроу не работи нищо. Той е безделник и комарджия. Живее в Хоуб Саунд и залага на голф и поло. Преди няколко години се хванал с някаква сервитьорка от крайпътен ресторант, тя забременяла, а за най-голяма изненада на всички взел, че се оженил за нея. Кендъл е известна модна дизайнерка, омъжена за французин, живеят в Ню Йорк. — Той се изправи. — Стив, бил ли си някога на Корсика?

— Не.

— Бих искал да те изпратя там. Те държат трупа на Хари Станфорд, а полицията отказва да го освободи. Искам ти да уредиш нещата.

— Добре.

— Има ли някакъв начин да вземеш днешния самолет и да…

— Добре. Ще го направя.

— Благодаря ти. Много съм ти задължен.

 

 

По време на редовния полет на Еър Франс Париж — Корсика Стив Слоун четеше туристически указател за острова. Научи, че Корсика е с предимно планински релеф, че главният пристанищен град е Аячо — родното място на Наполеон Бонапарт. Указателят изобилстваше с интересни статистически данни, ала Стив изобщо не очакваше да види такива красоти. С приближаването на самолета към Корсика той видя далеч под себе си висока масивна стена от бял камък, сходна с белите скали в Дувър. Дъхът му направо секна при тази гледка.

Самолетът се приземи в Аячо. Стив нае такси до улица „Наполеон“ — главната улица, която се простира от площад „Дьо Гол“ на север до железопътната гара. Предварително уреди специален самолет да има готовност да транспортира трупа на Хари Станфорд до Париж, откъдето ковчегът щеше да бъде прехвърлен с друг самолет в Бостън. Оставаше единствено да получи разрешение за пренасяне на трупа.

Стив каза на таксиметровия шофьор да го остави пред Префектурата. Качи се на първия етаж и влезе в приемната за посетители. Зад бюрото седеше униформен сержант:

— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен?

— Кой е дежурният офицер?

— Капитан Дюрер.

— Бих искал да се срещна с него, моля.

— И във връзка с какво се касае предметът на вашето искане? — Сержантът беше направо горд от своя английски.

Стив извади визитна картичка:

— Аз съм адвокатът на Хари Станфорд. Дошъл съм да взема трупа и да го прехвърля в Щатите.

Сержантът се намръщи.

— Изчакайте, ако обичате.

Вмъкна се в кабинета на капитан Дюрер и внимателно затвори вратата зад себе си. Кабинетът беше претъпкан — гъмжеше от телевизионни и вестникарски репортери от цял свят. Сякаш всички говореха едновременно:

— Капитане, защо е бил навън в бурята, когато…?

— Как е могъл да падне от яхта посред…?

— Да сте открили нещо подозрително по случая?

— Направихте ли аутопсия?

— Кой друг е бил на яхтата заедно с…?

— Моля ви, господа. — Капитан Дюрер вдигна ръка. — Моля ви, господа. Много ви моля. — Огледа репортерите около себе си — те жадно поглъщаха всяка негова дума — и усети как го обхваща живо въодушевление. Бе мечтал за такива моменти. „Ако се справя добре с положението, това означава голямо повишение и…“

Сержантът прекъсна мислите му:

— Капитане… — Той прошепна нещо на ухото на Дюрер и му подаде визитната картичка на Стив Слоун.

Капитан Дюрер я огледа и се намръщи:

— Не мога да го приема сега — отсече сопнато той. — Кажете му да дойде утре в десет часа.

— Слушам, господине.

Капитан Дюрер изгледа замислено гърба на сержанта. Нямаше намерение да позволи на никого да му отнема мига на славата. Усмихна се на репортерите:

— Та какво значи ме попитахте…?

Отвън в приемната сержантът вече обясняваше на Слоун:

— Съжалявам, но капитан Дюрер е много зает в настоящия момент. Би искал да се явите тук утре сутринта в десет часа.

Стив Слоун го погледна смаяно:

— Утре сутринта? Това е абсурдно… Не желая да чакам толкова дълго.

— Вие си решавате, господине — сви рамене сержантът.

Стив навъси чело.

— Е, добре. Нямам хотелска резервация. Ще ми препоръчате ли някой хотел?

— Ами да. С удоволствие бих ви препоръчал хотел „Коломба“, булевард „Париж“ 8.

Стив се поколеба:

— Няма ли все пак някакъв начин да…? — поколеба се Стив.

— Десет часа утре сутринта.

Стив излезе от стаята.

В кабинета капитан Дюрер с удоволствие се справяше с атаката от въпроси:

Един телевизионен репортер попита:

— Откъде сте сигурни, че е било злополука?

Дюрер погледна право към обектива на камерата:

— За щастие имаме свидетел на това ужасно произшествие. Каютата на господин Станфорд има открита тераса. По всичко личи, че към тази тераса от ръката му са изхвръкнали някакви важни документи и той се е втурнал да ги улови. Протегнал ръце, загубил равновесие и паднал във водата. Неговият телохранител видял случилото се и веднага подал сигнал за помощ. Яхтата спряла и успели да измъкнат тялото.

— Какво показва аутопсията?

— Корсика е малък остров, господа. Ние нямаме необходимото оборудване за извършването на пълна аутопсия. Нашият медицински експерт обаче установи, че причината за смъртта е удавяне. Открихме морска вода в белите дробове. Нямаше никакви други наранявания или белези от насилствена смърт.

— Къде се намира трупът сега?

— Съхраняваме го в хладилното помещение, докато се получат съответните разпореждания за неговото пренасяне.

Един от фотографите попита:

— Ще имате ли нещо против да ви направим снимка, капитане?

Капитан Дюрер се поколеба с престорена важност:

— Не, моля, господа, правете всичко, което ви е необходимо.

И камерите започнаха да святкат.

 

 

„Коломба“ беше скромен хотел, но чист и подреден, а и стаята — много приятна. Най-напред Стив телефонира на Саймън Фицджералд.

— Боя се, че тази работа ще ми отнеме повече време, отколкото предполагах — каза Слоун.

— Какъв е проблемът?

— Бюрократични формалности. Чак утре сутринта ще видя инспектора по случая и ще уредя нещата. Някъде следобед би трябвало да съм на път за Бостън.

— Много добре, Стив. Ще ти се обадя утре пак.

 

 

Обядва в Ла Фонтана на улица „Нотр Дам“ и за да убие времето, тръгна да разглежда града.

Колоритният средиземноморски град Аячо до ден днешен се кичи със славата на родно място на Наполеон Бонапарт. „Според мен това място много подхожда на Хари Станфорд“, разсъждаваше Стив.

Туристическият сезон бе в разгара си и улиците гъмжаха от посетители, навсякъде се чуваше френска, италианска, немска и японска реч.

След залез Стив си поръча италианска вечеря в „Бокачо“ и се върна в хотела.

— Някакви съобщения за мен? — попита той с надежда на рецепцията.

— Не, господине.

Легна си, но в главата му непрекъснато нахлуваха думите на Саймън Фицджералд за Хари Станфорд.

„Тя направи ли аборт?“

„Не. Хари настоявал, но тя отказала. Между тях избухнал ужасен скандал. Той взел да й обяснява, че я обича и иска да се ожени за нея. Разбира се, това го е казвал на десетки жени. Но Емили дочула разговора и още същата нощ сложила край на живота си“.

Стив се чудеше как ли го е направила.

Накрая все пак успя да заспи.

 

 

В десет часа на другата сутрин Стив Слоун отново се появи в Префектурата. Зад бюрото седеше същият сержант.

— Добро утро — поздрави Стив.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Стив подаде на сержанта още една визитна картичка.

— Тук съм, за да се срещна с капитан Дюрер.

— Един момент. — Сержантът се изправи, влезе във вътрешното помещение и затвори вратата зад себе си.

Капитан Дюрер, облечен във впечатляващо нова униформа, даваше интервю на екип от италианската държавна телевизия. Гледаше право в камерата.

— Когато ми повериха случая, се погрижих най-напред да проверя дали няма някакви улики за предумишлено убийство при смъртта на господин Станфорд.

— И вие се уверихте, че такива улики няма, капитане? — попита репортерът.

— Абсолютно. Няма съмнение, става дума за чиста злополука.

— Добре. Нека сега да ви заснемем от друг ъгъл и в по-едър план — намеси се операторът.

Сержантът използва възможността да подаде на капитан Дюрер визитната картичка на Слоун:

— Той е отвън.

— Какво ти става? — изръмжа Дюрер. — Не виждаш ли, че съм зает? Кажи му да дойде утре. — Току-що бе получил съобщение, че пристигат още дузина репортери, някои чак от Русия и Южна Африка. — Казах ясно, утре.

— Да.

— Готов ли сте, капитане? — попита операторът.

Капитан Дюрер се усмихна:

— Готов съм.

Сержантът се върна в приемната.

— Съжалявам, господине. Капитан Дюрер не е в настроение днес.

— Аз също — сопна му се Слоун. — Кажете му, че трябва само да сложи подписа си под документа, който разрешава да се освободи трупа на господин Станфорд. И си тръгвам веднага. Не искам чак толкова много, нали?

— Боя се, че е така. Капитанът има много задължения и…

— Не е ли възможно някой друг да подпише разрешението?

— О, не. Само капитанът има право да го направи.

Стив Слоун стоеше пред него и кипеше от гняв.

— Кога мога да го видя?

— Бих ви предложил да опитате отново утре сутринта.

Фразата „да опитате отново“ подразни слуха му.

— Ще го направя — увери го той. — Между другото, доколкото разбрах, имало е очевидец на злополуката — телохранителят на господин Станфорд, някой си Дмитри Камински.

— Да.

— Бих искал да говоря с него. Да знаете къде точно се намира в момента?

— Австралия.

— Това хотел ли е?

— Не. — В гласа му прозвуча съжаление. — Това е държава.

Гласът на Стив се повиши с цяла октава:

— Да не искате да ми кажете, че полицията е разрешила на единствения свидетел на смъртта на Станфорд да напусне острова, без никой да го е разпитал?

— Капитан Дюрер го разпита.

Стив си пое дълбоко въздух.

— Благодаря ви.

— Няма проблеми.

 

 

Стив се върна в хотела и отново се свърза със Саймън Фицджералд, за да го осведоми за станалото:

— Изглежда, ще ми се наложи да преспя още една нощ тук.

— Какво има, Стив?

— Инспекторът, отговорен по случая, изглежда много зает. Сега е туристическият сезон. Вероятно се занимава с издирването на изгубени портфейли. Трябва да съм си тръгнал оттук най-късно утре.

— Обади ми се пак.

 

 

Въпреки раздразнението си Стив откри, че остров Корсика е очарователен. По крайбрежна ивица, дълга над хиляда километра, се издигат гранитни планини, които остават покрити със сняг чак до юли. Преди да бъде завладян от Франция, островът е бил управляван от италианците и комбинацията на двете култури е нещо пленително.

По време на вечерята в Крепери Сан Карл си спомни как Саймън Фицджералд описа Хари Станфорд: „От всичките ми познати той беше единствения, без капка чувство на състрадание… садистичен, отмъстителен…“

„Ето, дори мъртъв Хари Станфорд продължава да причинява безброй неприятности“, помисли си Стив.

На път към хотела Стив се спря до една вестникарска будка да си вземе „Интернешънъл Хералд Трибюн“. На първа страница с големи букви се четеше:

„КАКВА ЩЕ БЪДЕ СЪДБАТА НА ИМПЕРИЯТА СТАНФОРД?“

Плати вестника и тъкмо тръгваше, когато вниманието му бе привлечено от заглавията в някои други чуждестранни вестници. Разгледа няколко. Смайването му растеше. Всички поместваха на първа страница статии за смъртта на Хари Станфорд, а на видно място се набиваше снимката на сияещия капитан Дюрер. „Ето значи с какво е бил толкова зает! Ще я видим тая работа“.

 

 

В девет и тридесет и пет на следващата сутрин Стив се появи в приемната на капитан Дюрер. Сержантът не беше зад бюрото, а вратата към вътрешната стая стоеше открехната. Стив я бутна и влезе. Капитанът се преобличаше в нова униформа, за да се подготви за сутрешните вестникарски интервюта. При влизането на Стив вдигна глава:

— Какво търсите тук? Това е частен кабинет! Веднага вън!

— Аз съм от „Ню Йорк Таймс“ — представи се Стив Слоун.

— А, заповядайте, заповядайте. Как казахте, че е името ви? — грейна на часа Дюрер.

— Джоунс. Джон Джоунс.

— Какво ще кажете да ви почерпя с нещо? Кафе? Коняк?

— Нищо, благодаря — отвърна Стив.

— Моля, заповядайте, седнете — гласът на Дюрер стана опечален. — Вие, разбира се, сте тук във връзка с ужасната трагедия, която се е случила на нашия малък остров. Горкичкият господин Станфорд.

— Кога смятате да освободите трупа? — поинтересува се Стив.

Капитан Дюрер въздъхна.

— Ах, боя се, че няма да можем да направим това още много, много дни. Има огромен брой документи, които трябва да се попълват при случаи с такива важни хора като господин Станфорд. Съществуват протоколни изисквания, необходимо е да се спазват, нали разбирате.

— Разбирам — кимна Стив.

— Може би след десет дни или след две седмици. — „Дотогава интересът на пресата вече ще е стихнал“.

— Ето ви моята визитна картичка — Стив протегна ръка към капитан Дюрер.

Капитанът й хвърли бегъл поглед, но после се взря по-внимателно:

— Вие сте адвокат. Значи не сте репортер?

— Не. Аз съм адвокатът на Хари Станфорд. — Стив Слоун се изправи. — Искам вашето разрешение за освобождаването на трупа.

— Ах, действително бих желал да мога да ви го дам веднага — гласът на капитан Дюрер звучеше загрижено. — За съжаление обаче ръцете ми са вързани. Не виждам как ще успея да…

— Утре.

— Това е невъзможно! Няма никакъв начин да…

— Бих ви препоръчал да се посъветвате с вашите началници в Париж. Станфорд Ентърпрайзис има няколко много големи предприятия във Франция. Ще бъде истински срам за вас, ако нашият управителен съвет реши да ги закрие и да ги прехвърли в други държави.

— Аз… аз нямам власт за подобни неща. — Капитан Дюрер го гледаше втрещен.

— Аз обаче имам — увери го Стив. — Ще се погрижите още утре да ми дадете разрешение и да получа трупа на господин Станфорд, иначе ще си навлечете такива неприятности, каквито изобщо не сте в състояние да си представите. — Стив тръгна да излиза.

— Чакайте! Може би след няколко дни ще мога да…

— Още утре. — И Стив излезе.

 

 

Три часа по-късно телефонът на Стив Слоун в хотела позвъня:

— Господин Слоун? А, вие ли сте, имам чудесни новини за вас! Успях да уредя да получите трупа на господин Станфорд още сега. Надявам се, ще оцените труда ми…

— Благодаря ви. Специален самолет ще отлети оттук утре сутринта в осем часа, за да ни върне обратно. Надявам се дотогава всички необходими документи да бъдат уредени.

— Да, разбира се. Не се тревожете. Ще се погрижа да…

— Добре — прекъсна го Стив и сложи слушалката на мястото й.

Капитан Дюрер остана неподвижен още дълго. „По дяволите! Какъв лош късмет! А можех да бъда знаменитост поне още цяла седмица“.

 

 

Самолетът с трупа на Хари Станфорд се приземи на международното летище „Логан“ в Бостън. Очакваше ги погребална кола. Самото погребение щеше да се състои три дни по-късно.

Стив Слоун се обади да докладва на Саймън Фицджералд:

— Значи старикът вече си е у дома — подхвърли Фицджералд. — Ще бъде страхотна среща за семейството.

— Среща за семейството ли?

— Да. Сигурно ще е интересно. Децата на Хари Станфорд ще дойдат, за да присъстват на погребението на баща си. Тайлър, Уди и Кендъл.