Сидни Шелдън
От утрото до здрача (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дан Куейл бе негов идол и той често цитираше името му като пример в живота си.

— Изобщо не ме интересува какво говорите за Куейл, той е единственият политик с истински ценности. Семейството — ето кое е най-главното. Без семейните ценности тази страна ще затъне, ще се окаже в по-тежко положение дори от сегашното. Толкова много хлапетии живеят заедно като семейства, без да се женят, и раждат деца. Това е потресаващо. Нищо чудно, че има такава голяма престъпност. Ако Дан Куейл някога се кандидатира за президент, моят глас му е сигурен.

„Срамота, мислеше си той, да не може да гласува заради някакъв си глупав закон“, но независимо от всичко щеше да остане зад Дан Куейл докрай.

Имаше четири деца: осемгодишния Били и момичетата Ейми, Клариса и Сюзан — съответно на десет, дванадесет и четиринадесет години. Бяха прекрасни деца и най-голямото му удоволствие бе да прекарва, както сам се изразяваше, супер време заедно с тях. Неговите уикенди бяха посветени изцяло на децата. Организираше им излети и сам им правеше барбекю, играеше с тях, водеше ги на кино и на спортни мачове, помагаше им да си пишат домашните. Дечурлигата в квартала направо го обожаваха — поправяше им велосипедите и играчките, взимаше ги със семейството си на излети. Бяха го кръстили „Папа“.

 

 

В слънчевата съботна сутрин той седеше на откритите трибуни на стадиона и наблюдаваше бейзболния мач. Денят беше великолепен, грееше топло слънце, по небето плаваха пухкави кълбести облаци. Били участваше в играта — с екипа от Младежката спортна лига имаше много убедителен и професионален вид. Трите момичета на Папа и съпругата му бяха до него. „Няма нищо по-хубаво от това“, мислеше си той щастливо. Защо не може всички семейства да са като нашето?

Беше към края на осмата обиколка, резултатът — равен с по две пропуснати топки. На ред беше Били — предстоеше да направи два удара.

Папа извика окуражително:

— Давай, Били, покажи им какво можеш! Право в целта!

Били изчака подаването. Беше силно и ниско, той удари рязко и пропусна целта.

— Пропуснат удар! — извика съдията.

Обиколката свърши.

Откъм тълпата от родители и приятели се чуваха освирквания и одобрителни възгласи. Били стоеше обезсърчен на място и гледаше как отборите си разменят местата.

— Горе главата, синко. Следващия път ще улучиш! — извика към него Папа.

Били направи усилие да се усмихне.

Джон Котън, ръководителят на отбора, чакаше Били:

— Ти изчезваш от отбора! — разпореди се той.

— Но, господин Котън…

— Казах нещо. Напускай игрището веднага.

Бащата на Били с обида и изумление проследи как синът му напусна игрището. „Не е възможно да направи това, помисли си той. Длъжен е да даде на Били още една възможност. Ще трябва да поговоря с господин Котън и да му обясня“. В този момент мобифонът, който носеше със себе си, иззвъня. Остави да звънне четири пъти, преди да се обади. Само един човек имаше номера му. „Знае, че мразя да ме безпокоят през уикендите“, помисли си той ядосано.

С огромно нежелание издърпа антената, натисна един бутон и каза в слушалката:

— Ало?

Гласът от другата страна започна тихо да му обяснява нещо и това продължи няколко минути. Папа само слушаше и от време на време кимаше. Накрая проговори:

— Да. Разбирам. Ще видя какво мога да направя. — После прибра мобифона.

— Всичко наред ли е, скъпи? — попита съпругата му.

— Не. Боя се, че не е. Ще ми се наложи да работя и през уикенда. Бях планирал за утре да си направим чудесен излет с барбекю.

Съпругата му го хвана за ръката и каза нежно:

— Не се измъчвай. Твоята работа е по-важна.

„Не е по-важна от семейството ми“, помисли си непреклонно той. Дан Куейл щеше да ме разбере.

Дланта му внезапно започна да го сърби силно. Почеса я. „Това пък от какво може да е?“ — зачуди се той.

— Трябва да отида на кожен лекар в близките дни.

 

 

Джон Котън, помощник-управител на местния супермаркет, бе як мъж над петдесетте. Беше се съгласил да ръководи отбора от Младежката спортна лига, защото синът му тренираше бейзбол. Днес следобед отборът загуби заради малкия Били.

Супермаркетът вече бе затворен, а Джон Котън крачеше по паркинга към колата си, когато някакъв непознат с пакет в ръка се приближи към него.

— Извинявайте, господин Котън.

— Да?

— Дали не бихме могли да поговорим за момент?

— Магазинът е затворен.

— Не, не става дума за това. Исках да поговорим за сина ми. Били е много разстроен, защото го извадихте от играта и сте му казали, че повече няма да играе.

— Били е ваш син? Съжалявам, задето изобщо го допуснах в отбора. Той никога няма да стане добър играч.

Бащата на Били продължи настойчиво:

— Не сте справедлив, господин Котън. Аз познавам Били. Той наистина е отличен играч. Ще видите. Когато играете следващата събота…

— Следващата събота обаче Били няма да играе. Той е изгонен от отбора.

— Но…

— Никакво „но“. Казах вече. А сега, ако няма какво друго да говорим…

— О, не, има още нещо. — Бащата на Били развиваше пакета и извади една бейзболна бухалка. Подхвана умолително: — Това е бухалката на Били. Сам можете да се уверите, че тя е нащърбена, следователно не е честно да го наказвате заради…

— Вижте, господине, пет пари не давам каква е бухалката. Вашият син е изгонен!

— Сигурен ли сте, че няма да промените решението си? — въздъхна тежко бащата на Били.

— Абсолютно.

Котън тъкмо протягаше ръка към дръжката на вратата на колата си и бащата на Били замахна с бухалката по задното стъкло — то се разби на парчета.

Котън го изгледа изумен:

— Какво… какво, по дяволите, правите?

— Загрявам — обясни Папа.

Вдигна бухалката и замахна отново, като фрасна Котън право в капачката на коляното.

Джон Котън изкрещя пронизително, падна на земята и започна да се гърчи от болки.

— Вие сте луд! — викаше той. — Помощ!

— Само още един звук и ще счупя и другата ви капачка.

Котън се облещи срещу него с болка и ужас в очите.

— Ако синът ми не участва в играта следващата събота, ще убия и вас, и сина ви. Ясно ли се изразих?

Котън погледна мъжа право в очите и кимна, полагайки всички усилия да не изкрещи от болка.

— Добре. А, и друго, това тук искам да си остане само между нас. Имам достатъчно приятели. — Погледна часовника си. Ако побърза, щеше тъкмо да хване следващия самолет за Бостън.

Ръката отново го засърбя.

 

 

В седем часа сутринта в неделя, облечен в костюм с жилетка и със скъпо кожено куфарче в ръка, той мина през Вандом, през Копли Скуеър и продължи към Стюарт Стрийт. Една пресечка преди Парк Плаца Касъл влезе в Бостън Тръст Билдинг и приближи към човека от охраната. При такъв голям брой обитатели в огромната сграда просто не бе възможно охраняващият при гишето до входа да помни всичките.

— Добро утро — поздрави мъжът.

— Добро утро, господине. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Даже и Господ не може — той въздъхна. — Мислят си, че нямам какво да правя, освен да прекарвам неделите си в работа, която е трябвало да свърши някой друг.

— Знам как се чувствате — откликна човекът от охраната с искрено съпричастие и бутна дневника към него. — Бихте ли регистрирали пристигането си, моля?

Той се записа и тръгна към асансьорите. Канцеларията, която търсеше, беше на петия етаж. Качи се с асансьора до шестия, слезе по стълбите и тръгна по коридора. Върху табелката на вратата пишеше: „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд, Адвокати“. Огледа се да се увери, че коридорът е празен, после извади малък шперц и отвертка. Отвори заключената врата само за пет секунди. Влезе и затвори зад себе си.

Приемната в кабинета бе обзаведена в старомоден консервативен стил, както се полага на една от най-известните правни фирми в Бостън. Мъжът постоя един миг на място, за да се ориентира, и се насочи към задното помещение, където се пазеха досиетата. В стаята имаше редица от шкафове със стоманени чекмеджета — върху всяко, по азбучен ред, бе залепен етикет с букви. Опита да отвори чекмеджето с буквите Р-С. Беше заключено.

Извади от куфарчето гладък ключ, пила и плоски клещи. Пъхна ключа в малката ключалка на чекмеджето и внимателно го завъртя докрай първо на едната, после — на другата страна. Миг след това го извади и разгледа тъмните следи. Хвана ключа с клещите и старателно изпили потъмнелите места. Отново пъхна ключа в ключалката и повтори същата процедура. Тихичко си тананикаше, докато отваряше ключалката, и внезапно се усмихна, когато усети каква мелодия бе подхванал. „Далечни, далечни места“.

„Ще заведа семейството си на почивка, помисли си той щастливо. На истинска почивка. Обзалагам се, че децата ще харесат Хавай“.

Чекмеджето се отключи и той го издърпа. Само за миг успя да намери нужната папка. Извади от куфарчето малка камера „Пентакс“ и продължи работата си. Десет минути по-късно вече беше приключил. Извади няколко книжни салфетки, отиде до малката мивка в приемната и ги намокри. Върна се в картотеката и изтри стоманените стружки от пода. Заключи чекмеджето, излезе в коридора, заключи вратата на канцеларията и напусна сградата.