Сидни Шелдън
От утрото до здрача (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В деня преди гледането на завещанието Кендъл и Уди седяха в офиса на Стив.

— Не разбирам защо сме тук — нервничеше Уди. — Гледането на завещанието е предвидено за утре.

— Искам да се запознаете с един човек — каза Стив.

— Кой?

— Вашата сестра.

И двамата го зяпнаха изненадано.

— Вече се запознахме с нея — напомни Кендъл.

Стив разпореди по вътрешния телефон:

— Бихте ли я поканили, моля?

Кендъл и Уди се спогледаха озадачено.

Вратата се отвори и Джулия Станфорд влезе в кабинета.

Стив се изправи.

— Това е вашата сестра Джулия.

— Какви ни ги говорите, по дяволите? — избухна Уди. — Какво се опитвате да ни пробутате?

— Нека първо ви обясня — тихо настоя Стив. Той говори около петнадесет минути и завърши с думите: — Пери Уингър потвърждава, че нейната ДНК съвпада с тази на баща ви.

— Тайлър! Не мога да повярвам! — възкликна Уди.

— Налага се да повярвате.

— Не разбирам. Отпечатъците на онази жена доказват, че тъкмо тя е Джулия. — Уди гледаше озадачен. — Още пазя картата с тези отпечатъци.

Стив усети как пулсът му се ускори.

— Наистина ли?

— Да, запазих ги просто за шега.

— Бих искал да ми направите една услуга — помоли Стив.

 

 

Следващата сутрин в десет часа десетина човека изпълниха заседателната зала на „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“. Саймън Фицджералд седеше на председателското място. Присъстваха Кендъл, Тайлър, Уди, Стив, Джулия и неколцина непознати.

Фицджералд представи двама от тях.

— Уилям Паркър и Патрик Евънс от правните фирми, които представляват Станфорд Ентърпрайзис. Носят финансовия отчет на компанията. Първо ще ви представя завещанието, после ще оставя срещата в техни ръце.

— Хайде да започваме — обади се нетърпеливо Тайлър. Той стоеше встрани от останалите. „Не само ще взема парите, но и ще ви унищожа, мръсни негодници“.

— Да, добре — кимна Саймън Фицджералд.

Пред него стоеше голяма папка с надпис „Хари Станфорд — завещание“.

— Ще раздам на всекиго копие от завещанието, за да не се налага да повтарям формалностите. Вече ви съобщих, че децата на Хари Станфорд получават равни части от наследството.

Джулия погледна за миг към Стив смаяно. „Радвам се за нея, помисли си Стив. Макар че това ще я отдалечи толкова много от мен“. Саймън Фицджералд продължаваше:

— Има около дузина специални дарения, но те са незначителни.

Тайлър си мислеше: „Лий ще пристигне днес следобед. Искам да го посрещна на летището“.

— Както ви уведомих, активите на Станфорд Ентърпрайзис възлизат на приблизително шест милиарда долара. — Фицджералд кимна към Уилям Паркър. — Нататък ще оставя да продължи господин Паркър.

Уилям Паркър отвори едно куфарче и разстла върху заседателната маса някакви документи.

— Потвърждавам последните думи на господин Фицджералд: стойността на корпорацията възлиза на шест милиарда долара. Обаче… — Той направи многозначителна пауза и огледа присъстващите в залата. — „Станфорд Ентърпрайзис“ има неизплатени дългове в размер на петнадесет милиарда долара.

— Какво, по дяволите, говорите? — скочи Уди.

Лицето на Тайлър побеля:

— Това да не би да е някаква зловеща шега?

— Сигурно! — прегракнало се обади Кендъл.

Господин Паркър се обърна към един от мъжете около масата.

— Господин Ленард Рединг е от Комисията по осигуряване на финансовите операции. Нека той обясни как стоят нещата.

Рединг кимна:

— През последните две години Хари Станфорд бе убеден, че лихвите ще падат. В миналото направи милиони, залагайки на същото. Даже и когато лихвите започнаха да се покачват, убедеността му, че те все пак ще паднат, остана непоклатима и той продължи да инжектира пари в спекулативни начинания. Направи огромни заеми, за да закупи дългосрочни акции, лихвите обаче се качиха, а заедно с това и размерът на неговите заеми, докато цената на акциите спадна рязко. Банките проявяваха готовност да извършват сделки с него заради репутацията му и заради огромното му състояние, но когато той се опита да възстанови загубите си чрез инвестиции в особено рискови ценни книжа, те започнаха да проявяват безпокойство. Той направи цяла серия от пагубни капиталовложения. Като гаранция за заемите си предлагаше ценни книжа, закупени също със заеми, и така непрекъснато увеличаваше дълговете си.

— С други думи — намеси се Патрик Евънс, — оперирайки по незаконен начин, той е изградил пирамида.

— Точно така. За негово нещастие обаче лихвите преживяха един от най-резките скокове в цялата финансова история. Той бе принуден да продължава да взема заеми, за да погасява предишни дългове. Получи се омагьосан кръг.

Те седяха неподвижни и смаяно поглъщаха всяка дума на Рединг.

— Баща ви даде лична гаранция пред пенсионния фонд на компанията и незаконно използва тези пари за закупуването на още акции. Когато банките поискаха обяснение за финансовите му операции, той започна да създава фирми-фантоми, представяше фалшиви документи за платежоспособност, както и фалшиви свидетелства за разпродажба на недвижимо имущество. Той просто вършеше измами. Накрая разчиташе само на един банков консорциум — те според него трябваше да го измъкнат от това трудно положение. Но му отказаха. А след известяване на Комисията по осигуряване на финансовите операции се намеси и Интерпол.

Рединг посочи към мъжа до себе си.

— Това е инспектор Пату от френската служба за сигурност. Инспекторе, моля, бихте ли обяснили останалото?

Инспектор Пату говореше английски с лек френски акцент.

— По искане на Интерпол открихме Хари Станфорд в Сен Пол Дьо Ванс. Изпратих там трима детективи да го следят, но той успял да им се изплъзне. Интерпол пусна до всички полицейски управления зелен сигнал, че Хари Станфорд е заподозрян и трябва да бъде държан под наблюдение. Ако знаеха пълния размер на неговите престъпления, щеше да бъде пуснат червен сигнал за спешни случаи и щяхме направо да го арестуваме.

Уди гледаше като зашеметен.

— Ето защо ни е включил в завещанието си. Защото то просто не носи нищо!

— Имате право — потвърди Уилям Паркър. — Споменати сте като наследници в завещанието му, но банките отказваха да приемат сделките му и той знаеше, че на практика не ви оставя абсолютно нищо. Но баща ви бе говорил с Рене Готие от Креди Лионе, който обещал да му помогне. В момента, в който Хари Станфорд преценеше, че отново е платежоспособен, е имал намерение да ви изхвърли от завещанието си.

— А какво ще стане с яхтата, със самолета, с къщите? — поинтересува се Кендъл.

— Съжалявам — отвърна Паркър. — Всичко ще бъде разпродадено, за да се плати поне част от дълга.

Тайлър седеше вцепенен. През живота си дори не беше сънувал такъв кошмар. Вече не беше Тайлър Станфорд, мултимилиардерът. Беше просто един съдия.

Целият разтреперан, Тайлър се изправи.

— Аз… аз не знам какво да кажа. Ако няма нищо друго… — Налагаше се бързо да стигне до аерогарата да посрещне Лий и да се опита да му обясни какво се бе случило.

— Има още нещо — обади се Стив.

Той се обърна.

— Да?

Стив кимна към един човек до вратата. Той я отвори и вътре влезе Хал Бейкър.

— Здрасти, господин съдия.

 

 

Внезапният проблясък дойде, когато Уди спомена пред Стив, че пази картата с отпечатъците.

— Бих искал да я видя — помоли Стив.

— Защо? — Уди го гледаше озадачено. — На нея са само отпечатъците от двете ръце на жената и те съвпадат. Всички се уверихме в това.

— Но нали така нареченият Франк Тимънс е взел отпечатъците?

— Да.

— Следователно, ако той е пипал картата, неговите отпечатъци също са там.

 

 

Предположението на Стив се оказа вярно. Отпечатъците на Хал Бейкър бяха по цялата карта и компютърът ги идентифицира за по-малко от тридесет минути. Стив се обади на областния прокурор в Чикаго. Издадоха съдебно разпореждане и двама детективи веднага се появиха пред дома на Хал Бейкър.

Намериха го в двора — играеше на топка с Били.

— Господин Бейкър?

— Да.

Детективите се легитимираха.

— Областният прокурор иска да разговаря с вас.

— Не. Не мога. — В гласа му прозвуча възмущение.

— Мога ли да попитам защо? — осведоми се единият детектив.

— Не виждате ли защо? Играя на топка със сина си!

 

 

Областният прокурор се бе запознал с делото на Хал Бейкър. Погледна мъжа пред себе си:

— Доколкото разбирам, вие сте човек, който изключително държи на семейството си.

— Точно така — отвърна гордо Хал Бейкър. — Именно семейството е основният смисъл на цялата ни държава. Ако всяко семейство можеше да…

— Господин Бейкър — той се приведе напред, — вие сте работили със съдия Станфорд.

— Не познавам никакъв съдия Станфорд.

— Нека тогава опресня паметта ви. Той ви е освободил под гаранция. Използвал ви е да се представите за един частен детектив на име Франк Тимънс, а освен това имаме основания да смятаме, че е поискал от вас да убиете Джулия Станфорд.

— Не знам за какво говорите.

— Говоря за присъда от десет до двадесет години затвор. Аз лично ще настоявам за двадесет.

Хал Бейкър пребледня.

— Не можете да направите това! Нали моята съпруга и децата ще…

— Точно така. От друга страна обаче — натърти областният прокурор, — ако се съгласите да свидетелствате против съучастника си, съм готов да ви помогна да се измъкнете много по-леко.

Хал Бейкър беше започнал да се поти.

— Какво… какво трябва да направя?

— Кажете ми…

 

 

Сега, в заседателната зала на „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“, Хал Бейкър погледна Тайлър и попита:

— Как си, господин съдия?

Уди обърна глава и възкликна:

— Хей! Та това е Франк Тимънс!

Стив каза на Тайлър:

— Това е човекът, когото сте накарали да се вмъкне в нашия офис за копие от завещанието на баща ви, да изкопае трупа на баща ви и да убие Джулия Станфорд.

На Тайлър му трябваше цяла минута, докато намери сили да проговори.

— Вие сте луд! Той е углавен престъпник с присъда. Никой няма да зачете неговата дума пред моята!

— И не е нужно някой да зачита неговата дума — възрази Стив. — Виждали ли сте този човек преди?

— Разбира се. Той беше съден при мен.

— Как е името му?

— Името му е… — Тайлър усети уловката. — Исках да кажа… той сигурно има много псевдоними.

— Когато го съдихте във вашата съдебна зала, името му беше Хал Бейкър.

— Точно… точно така.

— Но когато е дошъл в Бостън, сте го представили за Франк Тимънс.

Тайлър се заплете.

— Ами аз… аз…

— Освободили сте го под ваше попечителство и сте го използвали да се опита да докаже, че Марго Поснър е истинската Джулия.

— Не! Нямам нищо общо с това. Никога преди не съм срещал тази жена, докато тя не се появи тук.

Стив се обърна към лейтенант Кенеди:

— Чухте ли добре това, лейтенант?

— Да.

Стив пак погледна Тайлър.

— Направихме проверка и за Марго Поснър. Тя също е била съдена във вашата съдебна зала и освободена под ваше попечителство. Тази сутрин областният прокурор на Чикаго издаде съдебно разпореждане за проверка на вашия банков сейф. Преди малко се обади да ми съобщи, че са открили документ, който прехвърля на ваше име дела от наследството на Джулия Станфорд. Документът е подписан пет дни преди пристигането на самозваната Джулия Станфорд в Бостън.

Тайлър дишаше тежко и се опитваше да дойде на себе си.

— Аз… аз… Това са безсмислици!

Лейтенант Кенеди пристъпи напред:

— Съдия Станфорд, арестувам ви по обвинение в предумишлено убийство. Ще уредим документите по екстрадицията, ще бъдете изпратен в Чикаго.

Тайлър стоеше и гледаше как целият му свят се сгромолясва.

— Имате право на мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано против вас пред съда. Имате право да говорите с адвокат и да разчитате на неговото присъствие по време на разпитите. Ако не сте в състояние сам да наемете адвокат, по ваше желание може да ви бъде назначен такъв служебно, за да ви представлява преди започването на разпитите. Разбрахте ли ме? — попита лейтенант Кенеди.

— Да. — После лицето му бавно просветна от победоносна усмивка. „Знам как да ги победя!“, помисли си той доволно.

— Готов ли сте, господин съдия?

— Да, готов съм — кимна спокойно той и продължи:

— Бих искал само да отида до Роуз Хил да си взема нещата.

— Много добре. Тези двама полицаи ще ви придружат.

Тайлър се обърна и погледна Джулия, а в очите му имаше толкова много омраза, че тя направо потръпна.

 

 

Тридесет минути по-късно Тайлър и двамата полицаи вече бяха в Роуз Хил. Влязоха в преддверието на къщата.

— Нужни ми са само няколко минути да се приготвя — увери ги Тайлър.

Проследиха го с поглед как се качва по стълбите към своята стая. Тайлър се приближи към бюрото, където беше револверът, и го зареди.

Гърмежът отекна безкрайно в пространството.