Сидни Шелдън
От утрото до здрача (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

„Боговете са на моя страна“.

Не можеше да повярва на късмета си. Просто невероятен шанс. Последно представление. Стив Слоун остави Джулия право в ръцете му. „Хал Бейкър е некадърен глупак, мислеше Тайлър. Този път сам ще се оправя с Джулия“.

Той вдигна глава, когато Кларк влезе в библиотеката.

— Извинете, господин Станфорд. Търсят ви на телефона.

— Тайлър? — беше Кийт Пърси.

— Да, Кийт.

— Исках само да те осведомя какво разбрах за Марго Поснър.

— Да?

— Доктор Джифорд току-що ми се обади. Жената е луда. Държала се толкова ужасно, че се наложило да я заключат в килията за най-бесните.

Тайлър изпита дълбоко чувство на облекчение.

— Съжалявам да чуя това.

— Както и да е, исках само да те успокоя, че тя вече не представлява опасност за теб и за твоето семейство.

— Много съм ти благодарен — каза Тайлър.

И наистина му беше благодарен.

 

 

Тайлър отиде в стаята си и набра номера на Лий. Телефонът дълго звъня, преди Лий да го вдигне.

— Ало? — Тайлър чуваше някакви гласове около него. — Лий?

— Кой се обажда?

— Аз съм, Тайлър.

— А, да. Тайлър.

Чуваше звънтене на чаши.

— Гости ли имаш, Лий?

— Ъ-хъ. Искаш ли дойдеш при нас?

Тайлър се почуди кой ли му беше на гости.

— С удоволствие, ако имах възможност. Обаждам ти се да ти кажа да се приготвиш за онова пътешествие.

Лий се разсмя:

— Искаш да кажеш за екскурзията до Сен Тропе на онази прекрасна, голяма, бяла яхта?

— Точно така.

— Разбира се. Готов съм по всяко време — каза той подигравателно.

— Лий, говоря сериозно.

— О, хайде стига, Тайлър. Съдиите нямат яхти. Сега трябва да те оставя. Моите гости ме викат.

— Чакай малко! — извика Тайлър отчаяно. — Знаеш ли кой съм аз?

— Разбира се, ти си…

— Аз съм Тайлър Станфорд. Моят баща беше Хари Станфорд.

Настъпи момент на мълчание.

— Будалкаш ли ме?

— Не. Сега съм в Бостън и уреждам наследството.

— Боже мой! Значи ти си онзи Станфорд. Не знаех. Съжалявам. Аз… аз слушах разни работи по новините, но не им обръщах много внимание. Не съм и подозирал, че това си ти.

— Няма нищо.

— Значи наистина си решил да ме водиш до Сен Тропе, така ли?

— Разбира се, че е наистина. Ние ще правим много неща заедно — каза Тайлър. — Е, ако имаш желание, естествено.

— То се подразбира от само себе си! — гласът на Лий внезапно се изпълни с ентусиазъм. — Брей, Тайлър, това действително е страхотна новина…

Тайлър затвори телефона с усмивка. Вече се оправи с Лий. „Сега е време, помисли си той, да се оправя и с природената ми сестричка“.

 

 

Тайлър отиде в библиотеката, където стоеше оръжейната колекция на Хари Станфорд, отвори стъклената витрина и измъкна една махагонова кутия. От чекмеджето под витрината извади малко муниции и ги пъхна в джоба си. Отнесе всичко горе в стаята си, заключи вратата и отвори кутията. Вътре лежаха два сходни револвера „Руже“ — любимата марка на Хари Станфорд. Тайлър взе единия, зареди го внимателно, а кутията с другия револвер и останалите муниции прибра в чекмеджето на бюрото си. „Ще свърша работата само с един изстрел“, помисли си той. Бяха го научили да стреля добре във военното училище, където го бе изпратил баща му. „Благодаря ти, татко“.

После Тайлър отвори телефонния указател и потърси домашния адрес на Стив Слоун.

Нюбъри Стрийт 280, Бостън.

Тайлър тръгна към гаража, където имаше поне пет-шест коли. Избра си черния мерцедес, за да не бие много на очи. Отвори гаража и се заслуша дали шумът не бе привлякъл нечие внимание. Цареше пълна тишина.

 

 

По пътя към дома на Стив Слоун Тайлър обмисляше какво ще направи. Никога не беше извършвал убийство със собствените си ръце. Но този път нямаше избор. Джулия Станфорд бе единствената пречка между него и мечтата му. Премахне ли я, всичките му проблеми изчезват. „Завинаги“, помисли си Тайлър.

 

 

Караше бавно — не желаеше да привлече нечие внимание. При Нюбъри Стрийт само мина край дома на Стив. На улицата имаше паркирани няколко коли, но не се виждаха никакви пешеходци.

Спря колата една пресечка по-надолу и се върна пеша до къщата. Натисна звънеца и зачака.

— Кой е? — чу се зад вратата гласът на Джулия.

— Съдия Станфорд.

Джулия отвори. Погледна го изненадано.

— Какво правите тук? Да не би да се е случило нещо лошо?

— Не, няма нищо — отвърна той спокойно. — Стив Слоун ме помоли да поговоря с вас. Той ми каза, че сте тук. Може ли да вляза?

— Да, разбира се.

В коридора Тайлър видя как Джулия затвори вратата след него. Поведе го към дневната.

— Стив не е тук — съобщи тя. — Замина за Сан Ремо.

— Знам. — Той се огледа. — Сама ли сте тук? Няма ли иконом или друг, който да стои при вас?

— Не. Тук съм на сигурно място. Да ви предложа нещо?

— Не, благодаря.

— За какво искате да разговаряме?

— Дойдох да поговорим за теб, Джулия. Много съм разочарован от теб.

— Разочарован…?

— Изобщо не биваше да идваш тук. Наистина ли си въобразяваш, че ще се появиш просто ей така и ще прибереш цяло състояние, което не е твое?

Тя го погледна за момент.

— Но аз имам право да…

— Нямаш право на абсолютно нищо! — тросна се Тайлър. — Къде беше през всичките тези години, когато ние търпяхме униженията и наказанията на нашия баща? Той правеше всичко възможно, за да ни уязвява при всеки удобен повод. Накара ни да живеем в истински ад. На теб не ти се е налагало да изпиташ на гърба си нищо от тези неща. Е, да, но ние нямахме друг изход и търпяхме, затова сега ние заслужаваме тези пари. Не ти.

— Аз… какво искате да направя?

Тайлър се изсмя кратко.

— Какво искам да направиш? Нищо. Ти вече го направи. Адски за малко щеше да провалиш всичко, знаеш ли?

— Не разбирам.

— Много е просто. — Той извади револвера. — Ти ще изчезнеш.

Тя отстъпи назад.

— Но аз…

— Не ми обяснявай нищо. Да не губим време. Ти и аз отиваме на малка разходка.

Тя настръхна.

— А ако не дойда?

— О, ще дойдеш. Жива или мъртва. Сама избери.

В последвалия момент на затишие Тайлър чу как собственият му глас прогърмя от съседната стая: „О, ще дойдеш. Жива или мъртва. Сама избери“. Извърна се рязко.

— Какво…?

Стив Слоун, Саймън Фицджералд, лейтенант Кенеди и двама униформени полицаи влязоха в стаята. Стив държеше в ръка магнетофон.

— Дайте ми пистолета, господин съдия — разпореди лейтенант Кенеди.

Тайлър замръзна за миг, но се насили да се усмихне:

— Разбира се. Тъкмо се опитвах да сплаша тази жена, за да я пропъдя оттук. Нали разбирате, тя просто е измамница. — Той постави оръжието в протегнатата ръка на полицая. — Опитва се да предяви претенции към част от наследството на Станфорд. Аз обаче изобщо не възнамерявам да я оставя току-така да отмъкне парите. Ето защо…

— Достатъчно, господин съдия, всичко свърши — обади се Стив.

— За какво говорите? Нали според вас Уди е виновен за…

— Уди не е в състояние да замисли нещо толкова умно като вашия план, а що се отнася до Кендъл — тя вече е достатъчно богата и прочута. Ето защо започнах да проучвам вас. Дмитри Камински е убит в Австралия, но австралийската полиция намерила в джоба му именно вашия телефон. Използвали сте го, за да убие баща ви. Пак вие доведохте тук Марго Поснър, а после поддържахте твърдението, че била измамница, за да отхвърлите всякакви подозрения от себе си. Настоявахте да се направи ДНК-тест и същевременно сте уредили тялото да изчезне. И отново вие симулирахте, че се обаждате на Тимънс. Наели сте Марго Поснър да изиграе ролята на Джулия, а след това сте наредили да я приберат в психиатрията.

Тайлър се огледа, а когато заговори, гласът му прозвуча ужасяващо спокойно:

— Значи вашето доказателство е един телефонен номер в джоба на мъртвец? Не мога да повярвам! И какво, заложихте вашия нищожен, жалък капан само въз основа на този единствен факт? Та вие нямате абсолютно никакви доказателства. Телефонният ми номер беше в джоба на Дмитри, защото аз се опасявах от възможността над баща ми да надвисне някаква опасност. Наредих на Дмитри да внимава. Очевидно обаче не е бил достатъчно внимателен. Човекът, който е убил баща ми, сигурно е убил и Дмитри. Тъкмо него трябва да търси полицията. Обадих се на Тимънс, защото исках да установи истината. Някой се е представил за него. Нямам представа кой. Ако не откриете този човек и не установите връзката му с мен, не можете да докажете нищо. А колкото до Марго Поснър — наистина бях повярвал, че тя е нашата сестра. Ала когато внезапно полудя и започна да си купува какво ли не, да заплашва, че ще ни убие, убедих я да си замине за Чикаго. После уредих да я приберат в болницата. Исках да скрия всичко далеч от пресата, за да предпазя семейството.

— Но вие дойдохте тук да ме убиете — напомни му Джулия.

Тайлър поклати глава.

— Нямах намерение да те убивам. Ти си измамница. Исках само да те сплаша, да те прогоня.

— Лъжете.

Той се обърна към другите.

— Има още нещо, което е редно да обмислите като вариант. Възможно е никой от семейството да не е замесен. Сигурно външен човек върти нещата — въвел е измамницата в играта с желанието да убеди семейството, че тъкмо тя е истинската Джулия, а после да си поделят наследения дял. За подобен вариант не се е сетил никой от вас, нали? — После изгледа Саймън Фицджералд: — Вас двамата ще съдя за клевета и ще ви отнема всичко, което имате. Тези тук са свидетелите ми. Преди още да е приключило делото, ще съжалявате, че изобщо някога в живота си сте ме срещнали. Притежавам милиарди и ще ги използвам, за да ви унищожа. — Взря се в Стив. — А на вас обещавам, че последното ви действие като адвокат ще бъде гледането на завещанието на Станфорд. Е, сега, освен ако не искате да ме обвините в незаконно притежание на оръжие, мисля да си тръгвам.

Останалите се спогледаха неуверено.

— Значи не? Добре тогава, довиждане.

Те безпомощно го изгледаха как излезе през вратата.

Пръв успя да проговори лейтенант Кенеди.

— Боже господи! — възкликна той. — Вярвате ли на всичко това?

— Блъфира — бавно процеди Стив. — Но няма как да го докажем. Прав е. Нужни са ни доказателства. Мислех, че ще се огъне, но явно съм го подценил.

— Изглежда, че нашият малък план взе неочакван обрат — обади се Саймън Фицджералд. — Без Дмитри Камински или свидетелските показания на онази Поснър разполагаме само с предположения.

— А заплахата над моя живот? — възрази Джулия.

— Ти чу обясненията му — отвърна Стив. — Опитвал се да те сплаши, защото те смятал за измамница.

— Не се опитваше просто да ме сплаши — възрази Джулия. — Имаше намерение да ме убие.

— Знам. Но не можем да направим нищо. Дикенс правилно го е казал: „Законът е дивотия…“ Ето че пак стигнахме там, откъдето започнахме.

— По-лошо е, Стив — намръщи се Фицджералд. — Тайлър съвсем сериозно твърди, че ще ни съди. Ако не успеем да докажем обвиненията си, здравата сме го загазили.

 

 

След като другите си тръгнаха, Джулия каза на Стив:

— Толкова съжалявам за всичко. Чувствам се виновна донякъде. Ако не бях дошла…

— Недей да говориш глупости — прекъсна я Стив.

— Но той заплаши да те съсипе. В състояние ли е да направи подобно нещо?

Стив сви рамене:

— Ще видим дали ще успее.

Джулия се поколеба.

— Стив, бих искала да ти помогна.

— Какво имаш предвид? — погледна я той озадачено.

— Ами, нали аз ще имам много пари. Бих искала да ти дам толкова, че да можеш да…

— Благодаря ти, Джулия. — Той постави ръце на раменете й. — Не мога да взема парите ти. Ще се оправя.

— Но…

— Не се притеснявай.

Тя потрепери:

— Той е зъл човек.

— От твоя страна беше много смело онова, което направи.

— Нали каза, че няма никакъв начин да го заловите. Е, помислих си, дали ако го изпратиш тук, няма да се окаже добра възможност да се хване в капана.

— Изглежда обаче, че ние се хванахме в капана, а?

 

 

Същата нощ Джулия си мислеше в леглото за Стив — чудеше се как да го спаси. „Изобщо не биваше да идвам, разсъждаваше тя, но ако не бях дошла, нямаше да го срещна“.

 

 

В съседната стая Стив лежеше, цял устремен към Джулия. Беше толкова отчайващо да знае, че тя е в леглото си и са разделени само от тънката стена. „Какво говоря? Та тази стена е дебела един милиард долара“.

 

 

Тайлър беше в прекрасно настроение. На път към къщи преценяваше току-що случилото се — много ловко ги беше надхитрил. „Те са само пигмеи, които се опитват да съборят гигант“, обобщи за себе си той, без изобщо да подозира, че някога това бе любимата мисъл на баща му.

 

 

В Роуз Хил Кларк поздрави Тайлър:

— Добър вечер, господин съдия. Надявам се, чувствате се добре тази вечер.

— Никога не съм се чувствал по-добре, Кларк. Никога.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Да. С удоволствие ще изпия чаша шампанско.

— Разбира се, господине.

Имаше повод за празнуване, за ознаменуване на победата. „Утре ще струвам над два милиарда долара“. Многократно си повтори тези думи с истинско умиление.

— Два милиарда долара… два милиарда долара. — Реши да се обади на Лий.

Този път Лий разпозна гласа му веднага.

— Тайлър! Как си? — беше мил и приветлив.

— Чудесно, Лий.

— Чаках те да се обадиш.

Тайлър усети приятна трънка.

— Наистина ли? Какво ще кажеш да дойдеш утре в Бостън?

— Разбира се… но защо?

— За гледането на завещанието. Ще наследя над два милиарда долара.

— Два… та това е фантастично!

— Искам да бъдеш тук до мен. Ще идем заедно да изберем нашата яхта.

— О, Тайлър! Звучи прекрасно!

— Значи ще дойдеш?

— Разбира се, че ще дойда.

Лий затвори телефона, а Тайлър остана да седи все така, като отново и отново си повтаряше с умиление:

— Два милиарда долара… два милиарда долара…