Сидни Шелдън
От утрото до здрача (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

В шест часа сутринта пристанищна патрулна лодка кръстосваше по река Чарлс и единият от полицаите на борда забеляза предмет, който се носеше напред по водата.

— Плаващ предмет отдясно на носа! — извика той. — Прилича на дънер. Да го извадим, преди да се е забил някъде.

Дънерът обаче се оказа труп, а още по-изумителното беше, че ставаше дума за балсамиран труп. Полицаят се вторачи в него:

— Как, по дяволите, се е озовал този балсамиран труп в река Чарлс?

 

 

Лейтенант Майкъл Кенеди разговаряше със следователя по смъртните случаи:

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно — отговори следователят. — Това е Хари Станфорд. Самият аз го балсамирах. По-късно получихме нареждане за ексхумация, но когато извадихме ковчега… Вижте, ние още тогава уведомихме и полицията.

— Кой е искал тялото да бъде ексхумирано?

— Семейството. Уредиха процедурата чрез техния адвокат, Саймън Фицджералд.

— Налага се да разговарям с господин Фицджералд.

 

 

Връщайки се от Чикаго, Стив се запъти директно към кабинета на Саймън Фицджералд.

— Изглеждаш унил — констатира Фицджералд.

— Не унил, а направо смазан. Всичко пропада, Саймън. Имахме три евентуални следи: Дмитри Камински, Франк Тимънс и Марго Поснър. Е, да, но Камински е мъртъв, Тимънс не е същият човек, а Марго Поснър е затворена в лудница. Не разполагаме с нищо, което да…

По вътрешния телефон се чу гласът на секретарката:

— Извинете. Лейтенант Кенеди е тук и иска да се види с вас, господин Фицджералд.

— Нека влезе.

Майкъл Кенеди беше смръщен и грубоват човек, но очите му бяха виждали всичко.

— Господин Фицджералд?

— Да. Това е моят сътрудник Стив Слоун. Струва ми се, двамата сте разговаряли по телефона. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

— Току-що намерихме тялото на Хари Станфорд.

— Какво? Къде?

— Плуваше по река Чарлс. Нали вие сте наредили тялото да бъде ексхумирано?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

Фицджералд му обясни. Тогава Кенеди попита:

— И нямате представа кой се е представил като детектив Тимънс?

— Не. Аз говорих с Тимънс — намеси се Стив. — Той също няма представа.

Кенеди въздъхна.

— Да, работата става все по-любопитна.

— Къде е тялото на Хари Станфорд в момента? — попита Стив.

— Засега го пазят в моргата. Надявам се да не изчезне пак.

— И аз се надявам същото — каза Стив. — Ще накараме Пери Уингър да направи ДНК-тест на Джулия.

 

 

Стив се обади на Тайлър да му съобщи, че са намерили тялото на баща му. Тайлър се владееше безупречно.

— Та това е ужасно! — изумено възкликна той. — Кой би могъл да направи подобно нещо?

— Тъкмо това се опитваме да открием и ние — поясни Стив.

Всъщност Тайлър беше бесен. „Тоя некадърен идиот, Бейкър! Ще ми плати за това. Трябва веднага да уредя всичко, преди да съм изтървал цялата работа“.

— Господин Слоун, навярно знаете, че ме назначиха за върховен съдия на друг окръг. Имам страшно много дела и е наложително да се връщам там. Просто не мога да отлагам повече. Ще ви бъда много задължен, ако успеете да уредите нещо, за да приключим накрая с легализацията на завещанието.

— Ще се обадя още тази сутрин да проверя как вървят нещата — обеща Стив. — Би трябвало да приключим до три дни.

— Ще бъде чудесно, ако стане така. Дръжте ме в течение на нещата, моля ви.

— Да, господин съдия.

 

 

Стив седеше в кабинета си и за кой ли път премисляше събитията от последните няколко седмици. Спомни си разговора с главен инспектор Макферсън. „Намерихме тялото преди малко. Беше с отрязани пръсти и простреляно на няколко места“.

„Чакай, съобрази Стив. Има нещо, което инспекторът не ми каза“.

Вдигна телефона и се свърза с Австралия.

Гласът от другата страна на линията каза:

— Тук е главен инспектор Макферсън.

— Да, инспекторе. Обажда се Стив Слоун. Забравих да ви питам. Намерихте ли някакви документи у Дмитри Камински?… Да, разбирам… чудесно… Благодаря ви много.

Стив едва остави слушалката и по вътрешния телефон се чу гласът на секретарката:

— Лейтенант Кенеди очаква да говори с вас на втора линия.

Стив натисна бутона.

— Лейтенант, съжалявам, че ви накарах да чакате. Имах трансокеански разговор.

— От полицейското управление в Ню Йорк ми дадоха някои интересни сведения за Хуп Малкович. Изглежда доста съмнителна личност.

Стив взе химикалка.

— Слушам ви.

— Според полицията хлебарницата, в която той работи, е просто параван на верига за наркотици. — Лейтенантът направи пауза. — Малкович навярно е само пласьор. Но е умен. Още не са успели да го пипнат за нищо.

— Друго? — попита Стив.

— Полицията смята, че цялата далавера се върти от френската мафия и връзката минава през Марсилия. Ако науча още нещо, ще ви се обадя.

— Благодаря ви, лейтенант. Тази информация ще бъде много полезна.

Стив затвори телефона и тръгна към вратата на кабинета си.

 

 

Прибра се у дома, изпълнен с приятно очакване.

— Джулия? — извика той.

Не се чу никакъв отговор. Обзе го тревога.

— Джулия!

„Отвлекли са я или са я убили“, помисли си той и усети внезапно чувство на страх.

Джулия се появи на горната площадка на стълбището.

— Стив?

Той си пое дълбоко въздух:

— Помислих… — Беше пребледнял.

— Добре ли си?

— Да.

Тя слезе надолу по стълбите.

— Добре ли се развиха нещата в Чикаго?

Той поклати глава:

— Уви, не. — Разказа й какво се беше случило. — Завещанието ще се гледа в четвъртък. Остават само три дни. Който и да стои зад целия план, той или тя, дотогава трябва да се отърве от теб, иначе замисълът няма да успее.

Тя преглътна.

— Разбирам. Имаш ли представа кой би могъл да е?

— Всъщност… — Телефонът иззвъня. — Извинявай. — Стив вдигна слушалката. — Ало?

— Обажда се доктор Тикнър от Флорида. Съжалявам, че не ви се обадих по-рано, но бях в командировка.

— Доктор Тикнър. Благодаря ви, че се отзовахте на молбата ми. Нашата фирма урежда наследството на Станфорд.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Обаждам се във връзка с Удроу Станфорд. Струва ми се, той е ваш пациент.

— Да.

— Има ли проблем с наркотиците, докторе?

— Господин Слоун, нямам правото да обсъждам когото и да било от моите пациенти.

— Разбирам. Не ви питам просто от любопитство. Много е важно да…

— Боя се, че не бих могъл…

— Но нали все пак вие сте го изпратили в клиниката „Харбър Груп“ в Джупитър, така ли е?

Настъпи дълго колебание.

— Да. Този факт го има отбелязан и в картона му.

— Благодаря ви, докторе. Това е всичко, което исках да зная.

Стив затвори телефона и за момент остана неподвижен.

— Невероятно!

— Кое? — попита Джулия.

— Седни да ти кажа…

 

 

Половин час по-късно Стив беше в колата си на път за Роуз Хил. Най-сетне всичко си дойде на мястото. „Той е гениален. За малко да успее. И все още може да успее, ако се случи нещо на Джулия“, мислеше Стив.

В Роуз Хил вратата му отвори Кларк.

— Добър вечер, господин Слоун.

— Добър вечер, Кларк. Съдия Станфорд тук ли е?

— В библиотеката. Ще му кажа, че сте тук.

— Благодаря. — Той погледна към Кларк, който се отдалечи.

Минута по-късно икономът се върна.

— Съдия Станфорд ще ви приеме веднага.

— Благодаря.

Стив влезе в библиотеката.

Тайлър седеше пред една шахматна дъска със съсредоточено изражение. При влизането на Стив вдигна глава.

— Искали сте да ме видите?

— Да. Стигнах до извода, че младата жена, която дойде при вас преди няколко дни, е истинската Джулия. Другата Джулия е измамница.

— Не е възможно.

— Страхувам се, че е самата истина, и аз открих кой стои зад всичко това.

За миг настъпи мълчание. После Тайлър бавно попита:

— Открили сте значи?

— Да. Ще останете направо изумен. Това е вашият брат Уди.

Тайлър гледаше смаяно Стив.

— Искате да кажете, че Уди е виновен за всичко, което става?

— Точно така.

— Не… не мога да повярвам.

— Нито пък аз, но всичко съвпада. Говорих с неговия лекар в Хоуб Саунд. Знаете ли, че брат ви взима наркотици?

— Само… само подозирах.

— Наркотиците са скъпи. Уди не работи. Има нужда от пари и очевидно се е опитвал да се добере до по-голям дял от наследството. Той е наел мнимата Джулия, но когато поискахте ДНК-тест, той се е паникьосал и е измъкнал тялото на баща ви от ковчега, за да предотврати подобна процедура. Тъкмо това всъщност ме накара да се усъмня. Подозирам също, че е изпращал човек в Канзас Сити да убие истинската Джулия. Знаете ли, че Пеги има брат, който се движи в бандитски среди? Но докато Джулия е жива и има налице две Джулии, неговият план няма да мине.

— Сигурен ли сте във всичко това?

— Абсолютно. Има и още нещо, господин съдия.

— Да?

— Не допускам баща ви да е паднал от яхтата. Според мен Уди е наел човек да го убие. Може и братът на Пеги да е уредил това. Доколкото разбрах, той е във връзка с марсилската мафия. Те съвсем спокойно са могли да платят на някого от екипажа да свърши тази работа. Довечера отлитам за Италия, за да разговарям с капитана на яхтата.

Тайлър слушаше много съсредоточено.

— Чудесна идея — одобрително кимна той. „Капитан Вакаро не знае нищо“.

— Ще се опитам да се върна до четвъртък за разглеждането на завещанието.

— Ами истинската Джулия…? Сигурен ли сте, че тя е в безопасност? — попита Тайлър.

— О, да — отвърна Стив. — Тя е там, където никой не би се сетил да я търси. В моя дом.