Сидни Шелдън
От утрото до здрача (30)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Защо, Марк? За Бога, защо? — Гласът на Кендъл издаваше безкрайна мъка.

— Вината е твоя.

— Не! Нали ти казах… Беше чиста злополука! Аз…

— Не става дума за злополуката. Говоря за теб самата! Прочутата, преуспяващата съпруга, която е прекалено заета, за да намери време за своя съпруг.

Все едно, че й зашлевиха плесница.

— Това не е истина. Аз…

— Винаги си мислила единствено за себе си и за никого другиго, Кендъл. Където и да отидехме, все ти беше звездата. Остави ме да живея до теб като домашното ти кученце.

— Не е честно! — възрази тя.

— Не е ли? Ти обикаляш с твоите модни ревюта из цял свят, за да се гледаш после във вестниците, а аз седя тук сам и те чакам да се върнеш. Да не си въобразяваш, че ми е било много приятно да съм „господин Кендъл“? Исках да имам съпруга. Но не се притеснявай, мила моя Кендъл. Утешавах се достатъчно добре с други жени, докато теб те нямаше.

Лицето и стана мъртво бледо.

— Те бяха истински, нормални жени и имаха време за мен. Не някакви си гадни, напудрени, празни черупки.

— Престани! — изкрещя Кендъл.

— Когато ми съобщи за злополуката, веднага видях в това начин да се освободя от теб. Искаш ли да знаеш нещо, миличка? Доставяше ми огромно удоволствие да те гледам как се гърчиш от ужас, докато четеше онези писма. За мен това беше поне малка отплата за цялото унижение, което преживях.

— Стига! Събирай си багажа и се махай. Никога повече не искам да те виждам!

Марк се ухили:

— Не се притеснявай, едва ли ще ме видиш. Между другото, все още ли възнамеряваш да отидеш в полицията?

— Вън от дома ми! — извика Кендъл. — Веднага!

— Тръгвам си. Сигурно ще се върна обратно в Париж. И, миличка моя, няма да те издам, ако сама не го направиш. Ти си в безопасност.

Един час по-късно той вече си беше заминал.

 

 

В девет часа сутринта Кендъл уверено набра междуградски разговор, за да се свърже със Стив Слоун.

— Добро утро, госпожо Рено. С какво мога да ви бъда полезен?

— Връщам се в Бостън днес следобед — каза Кендъл. — Искам да направя самопризнание.

 

 

Тя седеше срещу Стив с бледо и изтерзано лице. Седеше като вцепенена и нямаше сили да започне. Стив й напомни:

— Казахте, че искате да направите някакво самопризнание.

— Да… убих човек. — Тя започна да плаче. — Беше злополука, но… аз избягах. — По лицето й беше изписана невъобразима мъка. — Избягах… и я оставих там.

— Успокойте се — подкани я Стив. — Започнете всичко отначало.

Тя започна да разказва.

 

 

Половин час по-късно Стив гледаше втренчено през прозореца и премисляше току-що чутото.

— И вие искате да отидете в полицията?

— Да. Тъкмо това трябваше да сторя още в самото начало. Вече… вече не ме интересува какво ще правят с мен.

— Тъй като се предавате доброволно, а освен това е било злополука, мисля, че съдът ще бъде снизходителен — разсъждаваше замислено Стив.

Тя се опитваше да се овладее.

— Просто искам веднъж завинаги това да свърши.

— Вашият съпруг?

Вдигна глава и го погледна в очите:

— Какво за него?

— Изнудването е незаконно деяние. Разполагате с номера на банковата сметка в Швейцария, на която сте изпращали исканите пари. Достатъчно е само да заведете дело и…

— Не! — прекъсна го ожесточено тя. — Не желая да имам повече нищо общо с него. Оставете го да си живее живота. Аз искам да оправя моя.

— Както кажете — кимна Стив. — Ще ви заведа до полицейското управление. Не е изключено да се наложи да прекарате нощта зад решетките, но аз много бързо ще ви измъкна оттам под гаранция.

Кендъл се усмихна тъжно:

— Сега ще имам възможност да направя нещо, което никога досега не съм правила.

— И какво е то?

— Да скицирам модел за рокля на райета.

 

 

Същата вечер, когато се върна у дома, Стив разказа на Джулия случката с Кендъл. Джулия беше потресена:

— Собственият й съпруг я е шантажирал, за да й измъква пари? — Потресението на Джулия нямаше граници. — Но това е ужасяващо. — След малко добави: — Мисля си колко е прекрасно, че си посветил живота си да помагаш на хора в беда.

Стив я гледаше и си мислеше: „Всъщност в беда съм аз“.

 

 

Стив Слоун се събуди от аромата на прясно сварено кафе и пържен бекон. Надигна се стреснато в леглото. „Да не би днес да е дошла икономката?“ Беше й съобщил да не идва. Наметна халата, обу чехлите и забърза надолу към кухнята.

Там Джулия приготвяше закуската. При влизането му вдигна глава.

— Добро утро — поздрави весело тя. — Как предпочиташ яйцата?

— Хм… бъркани.

— Добре. Бърканите яйца с бекон са моят специалитет. Всъщност това е единственият ми специалитет. Вече ти казах, че съм ужасен готвач.

Стив се усмихна.

— На теб не ти и трябва да готвиш. Ако искаш, можеш да си наемеш няколкостотин майстори-готвачи.

— Наистина ли ще получа толкова много пари, Стив?

— Наистина. Твоят дял от наследството ще възлезе на повече от един милиард долара.

— Един милиард…? Не мога да повярвам! — с мъка преглътна тя.

— Вярно е.

— На света няма толкова много пари, Стив.

— Е, баща ти притежаваше почти целия свят.

— Не… не знам просто какво да кажа.

— Тогава позволи аз да кажа нещо?

— Разбира се.

— Яйцата изгоряха.

— О! Съжалявам. — Тя бързо ги свали от печката. — Ще направя още един тиган.

— Не се притеснявай. Изгорелият бекон е достатъчен.

Тя се засмя.

— Съжалявам.

Стив отиде до шкафа и извади кутия овесени ядки.

— Какво ще кажеш за една хубава студена закуска?

— Идеално — съгласи се Джулия.

Той сипа по малко ядки в две купички, извади млякото от хладилника и двамата седнаха на масата в кухнята.

— Нямаш ли си човек, който да ти готви? — полюбопитства Джулия.

— Искаш да кажеш дали нямам жена до себе си?

Тя се изчерви.

— Нещо такова.

— Не. Две години имах връзка с една жена, но не се получи нищо.

— Съжалявам.

— А ти? — не пропусна случая Стив.

Тя се сети за Хенри Уесън.

— Мисля, че не.

— Значи не си сигурна? — погледна я озадачено той.

— Трудно ми е да го обясня. Единият от нас иска брак — каза тя тактично, — а другият не иска.

— Разбирам. Когато всичко тук свърши, ще се върнеш ли в Канзас?

— Честно казано, не знам. Толкова странно се чувствам тук. Мама толкова често ми говореше за Бостън. Тя е била родена тук и много обичаше този град. В известен смисъл за мен това е завръщане у дома. Съжалявам, че не познавах баща си.

„По-добре, че не си го познавала“, помисли си Стив.

— Ти познаваше ли го?

— Не. Той контактуваше само със Саймън Фицджералд.

 

 

Останаха да си говорят повече от час — между тях много бързо се създадоха приятелски отношения. Стив я осведоми за всичко, което се бе случило: за пристигането на непознатата, представила се за Джулия Станфорд, за празния гроб, за изчезването на Дмитри Камински.

— Просто невероятно! — недоумяваше Джулия. — Кой би могъл да стои зад всичко това?

— Не знам, но се опитвам да открия — увери я Стив. — Междувременно тук ще си в безопасност. В пълна безопасност.

— Аз наистина се чувствам сигурно тук. Благодаря ти — усмихна се тя.

Той понечи да каже нещо, но спря. Погледна часовника си.

— Най-добре ще е да се обличам и да тръгвам към службата. Днес трябва да свърша много неща.

 

 

Стив се срещна с Фицджералд.

— Някакви резултати? — осведоми се Фицджералд.

— Всичко е пълна мъгла — поклати глава Стив. — Не знам кой е подготвил цялата работа, но този човек е направо гений. Опитвам се да издиря Дмитри Камински. Отлетял е от Корсика за Париж, после за Австралия. Говорих с полицията в Сидни. Останаха изумени от новината, че Камински е в тяхната страна. Пуснато е нареждане от Интерпол и те отдавна го издирват. Според мен Хари Станфорд сам си подписа смъртната присъда, когато се обади тук да иска промени в завещанието си. Някой е решил да го спре. Единственият свидетел на онова, което се е случило на яхтата, е Дмитри Камински. Когато го открия, ще научим много повече неща.

— Чудя се дали да не се обадим и на нашата полиция за тая работа? — предложи Фицджералд.

Стив поклати глава.

— Разполагаме само с косвени улики, Саймън. Единственото доказуемо престъпление е изравянето на трупа, но дори и за него не знаем кой е извършителят.

— А детективът, който удостовери идентичността на отпечатъците?

— Франк Тимънс. Три пъти му оставях съобщение. Ако не ми се обади до шест довечера, направо ще отлетя за Чикаго. Струва ми се сериозно замесен в цялата работа.

— Какво според теб е трябвало да стане с дела от наследството на мнимата дъщеря?

— Подозирам, че който и да стои в дъното на цялата работа, той я е принудил да му прехвърли своя дял. После сигурно е използвал фалшив документ за попечителство, за да прикрие нещата. Убеден съм обаче, че става дума за човек от семейството… Веднага изключвам Кендъл от заподозрените. — Той разказа на Фицджералд за срещата си с нея. — Ако тя стои зад тази работа, нямаше да дойде да прави самопризнания или поне не точно в този момент. Щеше да изчака, докато наследството се узакони, за да си получи парите. Що се отнася до нейния съпруг, спокойно можем да изключим и Марк. Той е просто дребен изнудвач. Не е в състояние да замисли такава голяма игра.

— А другите?

— Съдия Станфорд. Говорих с мой приятел от Чикагската асоциация на юристите. Всички имали много високо мнение за Станфорд. Всъщност той съвсем наскоро бил назначен за върховен съдия. Има и още нещо в негова полза: съдия Станфорд пръв заподозря предишната Джулия в измама, освен това тъкмо той настояваше за ДНК-теста. Съмнявам се да направи подобно нещо. Уди обаче е интересна фигура в случая. Абсолютно съм сигурен, че взима наркотици, а това е доста скъп навик. Направих проучване и за съпругата му Пеги. Тя обаче не е толкова умна да скрои такъв заговор. Но се носят слухове за брат й — занимавал се с тъмни дела. Сега ще проверя как стоят нещата.

Стив повика секретарката по вътрешния телефон:

— Моля те, свържи ме с лейтенант Майкъл Кенеди от бостънската полиция.

След няколко минути тя се обади:

— Лейтенант Кенеди е на първа линия.

Стив вдигна телефона.

— Лейтенант. Благодаря ви, че се отзовахте. Аз съм Стив Слоун от „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“. Опитваме се да открием местонахождението на един роднина по случая с наследството на Хари Станфорд.

— Господин Слоун, ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен.

— Бихте ли се допитали, моля, до полицията на Ню Йорк Сити дали нямат някакво досие за брата на госпожа Удроу Станфорд. Името му е Хун Малкович. Работи в хлебарница в Бронкс.

— Няма проблеми. Ще ви се обадя.

— Благодаря.

 

 

След като се наобядва, Саймън Фицджералд се отби в кабинета на Стив.

— Как върви разследването? — попита той.

— Прекалено бавно, за да съм доволен. Който и да е замислил цялата работа, доста добре си е покрил следите.

— Как я кара Джулия?

— Прекрасно — усмихна се Стив.

Нещо в тона накара Саймън Фицджералд да се вгледа по-внимателно в лицето му.

— Тя е много привлекателна млада дама.

— Знам — откликна замечтано Стив. — Знам.

 

 

Час по-късно се обадиха от Австралия.

— Господин Слоун?

— Да.

— Тук е главен инспектор Макферсън от Сидни.

— Да, инспекторе.

— Намерихме вашия човек.

Стив усети как сърцето му радостно подскочи.

— Прекрасно! Бих искал да се уреди незабавното му екстрадиране, за да…

— О, няма защо да бързате. Дмитри Камински е мъртъв.

Стив помръкна.

— Какво казахте?

— Намерихме тялото му преди малко. Беше с отрязани пръсти и простреляно на няколко места.

„Руските банди имат странен обичай. Първо ти отрязват пръстите, след което те оставят да ти изтече кръвта и накрая те гръмват“.

— Разбирам. Благодаря ви, инспекторе.

Значи — задънена улица. Стив седеше и гледаше втренчено в стената. Всички следи се губеха. Той си даде сметка колко много беше разчитал на свидетелските показания на Дмитри Камински.

Секретарката прекъсна мислите му.

— Някакъв господин Тимънс ви търси на трета линия.

Стив погледна часовника. Беше 17:55. Вдигна слушалката:

— Господин Тимънс?

— Да… Съжалявам, че не ви се обадих по-рано, но отсъствах от града през последните два дни. С какво мога да ви помогна?

„С какво ли не, помисли си Стив. Да ми кажеш например как успя да фалшифицираш онези отпечатъци“. Стив внимателно подбираше думите си:

— Обаждам се във връзка с Джулия Станфорд. При неотдавнашното ви посещение в Бостън направихте проверка на нейните отпечатъци и…

— Господин Слоун…

— Да?

— Аз никога не съм бил в Бостън.

Стив си пое дълбоко въздух.

— Господин Тимънс, според регистрационната книга на хотел „Холидей Ин“ вие сте били тук на…

— Някой просто е използвал моето име.

Стив слушаше като зашеметен. Това беше последната задънена улица и последната следа.

— Предполагам, че нямате представа кой е бил този човек?

— Ами, вижте, господин Слоун, всичко е много странно. Една жена твърдеше, че съм бил в Бостън и че съм я идентифицирал като Джулия Станфорд. Аз обаче не съм виждал тази жена никога през живота си.

Стив усети тръпка на надежда.

— Знаете ли коя е тази жена?

— Да. Името й е Поснър. Марго Поснър.

Стив грабна химикалка.

— Къде мога да я намеря?

— Тя е в чикагския приют за душевноболни „Рийд“.

— Благодаря ви много. Наистина ми направихте голяма услуга.

— Нека поддържаме връзка. Бих искал да знам кой спекулира с името ми. Не ми е приятно някой да обикаля насам-натам и да злоупотребява с името ми.

— Добре. — Стив постави обратно слушалката.

„Значи Марго Поснър“.

 

 

Когато същата вечер Стив се прибра у дома, Джулия вече го очакваше.

— Приготвих вечеря — посрещна го тя. — Е, всъщност не е съвсем точно да се каже, че я приготвих. Обичаш ли китайската кухня?

Той се усмихна:

— Обожавам я!

— Чудесно. Имаме осем кутии с китайска храна.

Стив влезе в трапезарията — масата беше подредена с цветя и свещи.

— Има ли някакви новини? — поинтересува се Джулия.

— Може би направихме първия пробив — отвърна предпазливо Стив. — Намерих името на една жена, която явно е замесена в историята. Сутринта отлитам за Чикаго да говоря с нея. Имам чувството, че утре ще открием всички отговори.

— Ще бъде прекрасно! — въодушевено го насърчи Джулия. — Толкова ще се радвам да приключи всичко това.

— Аз също — каза Стив.

„Дали наистина? Тя ще бъде реална част от семейство Станфорд и безкрайно далеч от мен“.

 

 

Вечерята продължи два часа — дори не разбраха какво точно ядат. Говореха за важни неща, говореха си празни приказки и всичко вървеше така, сякаш се познаваха от цяла вечност. Обсъждаха миналото, обсъждаха настоящето, но старателно отбягваха бъдещето. „За нас двамата просто няма бъдеще“, мислеше си горчиво Стив.

Най-накрая, макар и с неохота, Стив каза:

— Е, хайде вече да си лягаме.

Тя го погледна с вдигнати вежди и двамата избухнаха в смях.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. Лека нощ, Стив.

— Лека нощ, Джулия.