Сидни Шелдън
От утрото до здрача (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Модното ревю вървеше добре. Манекенките се носеха грациозно по подиума и всеки следващ модел получаваше все по-възторжени аплодисменти. Залата беше препълнена. Всички места бяха заети, а най-отзад имаше и правостоящи.

Зад кулисите настъпи някаква суматоха и Кендъл се обърна да види какво става. Двама униформени полицаи си пробиваха път към нея.

Сърцето на Кендъл започна да думка лудо.

— Вие ли сте Кендъл Станфорд Рено? — попита единият полицай.

— Да.

— Арестувам ви за убийството на Марта Райън.

— Не! — изпищя тя. — Не беше нарочно! Беше злополука! Моля ви! Моля ви! Моля ви…!

Събуди се ужасена, цялото й тяло трепереше.

Този кошмар се повтаряше отново и отново. „Не мога да продължавам така, помисли си Кендъл. Не мога! Трябва да направя нещо“.

Изпитваше отчаяна нужда да говори с Марк. Той доста неохотно се бе върнал в Ню Йорк.

— Имам работа, мила. Не искат да ми дават повече отпуска.

— Разбирам, Марк. След няколко дни се връщам и аз. Трябва да подготвям следващото ревю.

 

 

Днес следобед Кендъл заминаваше за Ню Йорк, но преди това й се искаше да свърши още нещо. Разговорът й с Уди я разтревожи много. „Той прехвърля проблемите си върху Пеги“.

Кендъл намери Пеги на верандата.

— Добро утро — поздрави Кендъл.

— Добро утро.

— Искам да поговоря с теб — Кендъл седна точно срещу нея.

— Да?

Не знаеше как да започне.

— Говорих с У ди. Не е никак добре. Според него… според него ти го снабдяваш с хероин.

— Той ли ти каза?

— Да.

Настъпи дълга пауза.

— Всъщност това е истина.

Кендъл се втренчи в нея невярващо:

— Какво? Не… не разбирам. Нали ми каза, че се опитваш да го откажеш от наркотиците? Защо тогава искаш да го държиш зависим от тях?

— Значи наистина нищо не разбираш, а? — Тонът й стана рязък и злобен. — Живееш си в свой собствен, проклет малък свят. Е, добре, нека тогава да ти кажа нещо, госпожо прочута Моделиерке! Бях сервитьорка, когато забременях от Уди. Никога не съм и очаквала Удроу Станфорд да се ожени за мен. Знаеш ли обаче защо го направи? За да покаже, че е по-добър от баща си. Е, добре, Уди наистина се ожени за мен. Само че всички се отнасяха с мен като с парцал. Когато моят брат, Хуп, пристигна за сватбата ни, те се държаха с него като с някаква измет.

— Пеги…

— Ще ти кажа истината. Останах като втрещена, когато брат ти поиска да се ожени за мен. Та аз дори не знаех дали детето е негово. Можех да му стана добра съпруга, но никой не ми даде тая възможност. За тях аз все още бях сервитьорката. Не, не пометнах, ами направих аборт. Мислех си, че Уди сигурно ще се разведе с мен, но той не го направи. За пред хората аз бях символът на неговата демократичност и свободомислие. Е, добре, нека тогава да ти кажа нещо, госпожичке. Писна ми вече! Аз не съм по-лоша нито от теб, нито от когото и да било друг.

Всяка дума беше като плесница за Кендъл.

— Някога изобщо обичала ли си Уди?

Пеги сви рамене.

— Беше хубав и забавен, но после му се случи онова лошо падане на мача по поло и оттогава всичко се промени. В болницата му даваха наркотици, като си мислеха, че щом излезе, ще ги спре. Една нощ, когато имаше силни болки, аз му казах: „Имам един малък специалитет за теб“. И после всеки път щом имаше болки, аз му давах от неговия специалитет. Така много скоро той започна да изпитва нужда от него, независимо дали го болеше, или не. Моят брат е пласьор на наркотици и аз без проблеми му намирах хероин. Принуждавах Уди да ми се моли за него. Понякога му казвах, че съм го свършила, само за да го видя как се поти и плаче — о, да, как отчаяно се нуждаеше господин Удроу от мен в такива моменти! Тогава вече не беше толкова велик и толкова могъщ! Аз го подмамвах да ме удари, след което той започваше да се чувства ужасно заради стореното и се връщаше на колене при мен с какви ли не подаръци. Ясно ли ти е сега — когато Уди не взима наркотици, аз съм нищо. Когато обаче зависи от тях, аз държа цялата власт в ръцете си. Той може и да е Станфорд, а аз може да съм била само една сервитьорка, но той зависи изцяло от мен.

Кендъл се бе втренчила ужасена в нея.

— Да, брат ти наистина се опитваше да престане. Щом положението му ставаше много тежко, неговите приятели го отвеждаха в лечебен център, а аз го посещавах, за да гледам как великият Станфорд се гърчеше в адски мъки. И след всяко излизане оттам аз го очаквах с моя малък специалитет. Това беше времето на отплатата.

Кендъл усещаше, че дъхът й направо е секнал и тя едва успяваше да си поеме въздух.

— Ти си чудовище — изрече бавно тя. — Искам да се махаш оттук.

— Нямаш проблеми! С нетърпение чакам да се махна от това място. — Тя се ухили. — Естествено, няма да си тръгна без нищо. Колко ми се полага по брачния договор?

— Колкото и да ти се полага — отвърна Кендъл, — все ще ти е много. А сега се махай.

— Разбира се. — После добави с важен тон. — Ще кажа на моя адвокат да се свърже с вашия.

 

 

— Тя наистина ли ме напуска?

— Да.

— Това означава…

— Знам какво означава, Уди. Нали ще си наложиш да се справиш?

Той погледна сестра си и се усмихна:

— Да, струва ми се. Да. Ще си наложа.

— Сигурна съм, че ще успееш.

Той пое дълбоко въздух.

— Благодаря ти, Кендъл. Аз самият никога нямаше да имам куража да се отърва от нея.

Тя се усмихна:

— Че за какво тогава са сестрите?

 

 

Същия следобед Кендъл замина за Ню Йорк. Модното ревю трябваше да се проведе след седмица.

Облеклото е най-големият и сигурен бизнес в Ню Йорк. Един добър и преуспяващ моден дизайнер може да има влияние върху икономиката по целия свят. Приумиците на такъв дизайнер оказват широко въздействие върху всички — като се започне от памукоберачите в Индия, мине се през шотландските тъкачи, та се стигне до копринените буби в Китай и Япония. Такава приумица оказва влияние върху цялата памучна и копринена промишленост. Дона Каран, Калвин Клайн и Ралф Лоран са фактори от първостепенно икономическо значение, а ето че и Кендъл вече се бе наредила сред тази категория. Носеха се слухове, че от Съвета на модните дизайнери в Америка щели да я номинират за моделиерка на годината — най-престижната награда за един създател на облекло.

Животът на Кендъл Станфорд Рено бе изпълнен с делови ангажименти. През септември оглеждаше големи количества разнообразни платове, през октомври подбираше необходимите й за новите модели. Декември и януари бяха посветени на създаването на нови стилове и модели, февруари — на тяхното усъвършенстване. През април вече беше готова да покаже есенната си колекция.

 

 

Седалището на „Кендъл Станфорд Дизайнс“ бе разположено на Седмо Авеню 550 в една сграда с „Бил Блас“ и „Оскар де ла Рента“. Следващото й ревю щеше да се проведе в Брайън Парк Тент — зала за хиляда души.

 

 

В офиса Надин посрещна Кендъл с добра новина. Всички билети за ревюто бяха изкупени!

— Благодаря ти — разсеяно отвърна тя.

Мислите й витаеха надалеч.

— Между другото, има едно писмо със знак „Спешно“ на бюрото ви. Току-що го донесе куриер.

Тези думи направо разтърсиха Кендъл. Приближи се до бюрото и погледна плика. Обратният адрес гласеше: „Асоциация за защита на дивите животни, Парк Авеню 3000, Ню Йорк“. Дълго време остана вторачена в него. Парк Авеню 3000 не съществуваше.

Кендъл отвори писмото с треперещи пръсти:

„Уважаема госпожо Рено,

Моят швейцарски банкер ме уведоми, че все още не е получил единия милион, който ви беше поискан от нашата асоциация. Във връзка с просрочването на вашия дълг трябва да ви уведомя, че нашите нужди нараснаха на 5 милиона долара. Ако изплатите тази сума, ви давам обещание повече да не ви притесняваме. Имате петнадесет дни на разположение, за да внесете парите на нашата сметка. Ако не го направите, със съжаление ще трябва да се обърна към съответните власти.“

Подпис липсваше.

Кендъл стоеше ужасена и го препрочиташе отново и отново. „Пет милиона долара! Това е невъзможно, мислеше тя. Никога не мога да намеря тези пари за такъв кратък срок. Каква глупачка излязох!“

 

 

Същата вечер вкъщи Кендъл показа писмото на Марк.

— Пет милиона долара! — избухна той. — Това е абсурдно! За кого те мислят тези?

— Те добре знаят коя съм — напомни му Кендъл. — Тъкмо това е проблемът. Налага се по най-бързия начин да намеря пари. Но как?

— Не знам… Предполагам, от банката ще ти дадат заем срещу наследството, но никак не ми харесва мисълта да…

— Марк, става дума за моя живот. За нашия живот. Ще ида да проверя дали мога да получа такъв заем.

 

 

Джордж Мериуедър, вицепрезидент на Ню Йорк Юнион Банк, отговаряше за заемите. Малко над четиридесетте, той се бе издигнал до този пост от обикновен касиер. Беше много амбициозен човек. „Един ден ще бъда в борда на директорите, чертаеше бъдещето си той, а след това… Кой знае?“ Мислите му бяха прекъснати от секретарката.

— Госпожа Кендъл Станфорд е тук и желае да говори с вас.

Усети лека тръпка на задоволство. Като известна дизайнерка тя винаги е била сред добрите клиенти на банката, но сега беше и една от най-богатите жени в света. Години наред се опитваше да привлече сметката на Хари Станфорд, но без успех. Сега обаче…

— Поканете я при мен — разпореди Мериуедър.

При влизането на Кендъл в кабинета той се изправи и я посрещна с усмивка и сърдечно ръкостискане:

— Много се радвам да ви видя. Заповядайте, седнете. Кафе или нещо по-силно?

— Не, благодаря — отвърна Кендъл.

— Искам да ви поднеса съболезнованията си за смъртта на вашия баща. — Гласът му прозвуча подобаващо печално.

— Благодаря.

— С какво мога да ви бъда полезен? — Знаеше отговора. Щеше да му повери своя милиард, за да го вложи…

— Искам да взема заем.

Той примигна:

— Моля?

— Трябват ми пет милиона долара.

Мисълта му заработи трескаво: „Според вестниците нейният дял от наследството е над един милиард долара. Даже и да махнем данъците…“ Той се усмихна:

— Да, да, не мисля, че ще има някакъв проблем. Винаги сте били една от най-предпочитаните ни клиентки, сама знаете. Каква гаранция мислите да предложите?

— Аз съм наследница на имуществото на баща ми според неговото завещание.

Той кимна.

— Да. Четох за това.

— Искам да заема парите срещу моя дял от наследството.

— Разбирам. Легализирано ли е вече завещанието на баща ви?

— Не, но ще стане много скоро.

— Чудесно. — Той се приведе напред. — Ние, естествено, ще трябва да видим копие от завещанието.

— Да — с готовност откликна Кендъл. — Ще го уредя.

— И ще трябва да знаем точната сума на вашия дял от наследството.

— Не зная каква е точната сума.

— Вижте, нали разбирате, банковите закони са много стриктни. Легализацията вероятно ще отнеме известно време. Защо не дойдете след легализиране на завещанието, тогава с най-голямо удоволствие ще…

— Парите ми трябват сега — каза отчаяно Кендъл.

Искаше й се да вика.

— О, Господи. Естествено, ние имаме желание да направим всичко възможно, за да ви услужим. — Той направи безпомощен жест. — Но за съжаление нашите ръце са вързани, докато не…

— Благодаря. — Кендъл се изправи.

— Веднага щом…

Тя вече беше излязла.

 

 

Когато Кендъл се върна в офиса си, Надин й каза възбудено:

— Трябва да говоря с вас.

Нямаше никакво настроение да слуша проблемите на Надин.

— Какво има?

— Преди няколко минути се обади съпругът ми. Неговата компания го прехвърля на работа в Париж. Така че се налага да напусна.

— Ти… отиваш в Париж?

— Да! Нали е прекрасно? — сияеше Надин. — Съжалявам, че трябва да ви напусна. Но не се притеснявайте. Ще ви се обаждам.

„Значи все пак наистина е била Надин. Но нямам никакъв начин да го докажа. Първо палтото от норки, сега пък Париж. С пет милиона долара тя може да си позволи да живее където иска по света. Какво да направя? Ако й кажа, че знам, ще отрече. Може даже да поиска повече. Марк ще ми каже какво да направя“.

— Надин…

В кабинета влезе една от асистентките на Кендъл.

— Кендъл, да поговорим за последната колекция. Според мен моделите не са достатъчно…

Това вече й дойде прекалено.

— Извинявай. Не се чувствам добре. Ще се прибера у дома.

Асистентката я погледна изумено:

— Но ние сме едва по средата на…

— Съжалявам…

И Кендъл излезе.

 

 

Кендъл се прибра вкъщи — апартаментът беше празен. Марк работеше до късно. Огледа всички красиви неща в хола и си помисли: „Няма да престанат, докато не ми оберат всичко. Ще ме изстискат до шушка. Марк беше прав. Онази вечер трябваше да отида в полицията. Сега вече съм престъпничка. Трябва да си призная. Още сега, докато все още имам кураж“. Седна и се замисли какви последици щеше да има за нея, за Марк, за семейството й. Щяха да гръмнат сензационни заглавия, щеше да има дело, а може би и затвор. Това щеше да бъда краят на цялата й кариера. „Но повече не мога да продължавам така, каза си Кендъл. Направо ще полудея“.

Полузамаяна, отиде в работната стая на Марк. Спомни си, че той държи пишещата си машина върху един рафт в шкафа. Свали я, постави я на бюрото, пъхна лист във валяка и започна да пише:

„До съответните отговорни лица Казвам се Кендъл…“

Тя спря. Машината размазваше буквата Е.