Сидни Шелдън
От утрото до здрача (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Аз съм доктор Уестин. Сигурно разбирате, че нашият разговор ще бъде записан на касета?

— Да, докторе.

— По-добре ли се чувствате вече?

— Аз съм добре, но съм разгневена.

— Защо сте разгневена?

— Не бива да съм тук. Не съм луда. Изпращането ми тук е нарочно изфабрикувано.

— О? От кого?

— От Тайлър Станфорд.

— От съдия Тайлър Станфорд?

— Точно така.

— И защо му е притрябвало да го прави?

— За пари.

— Вие пари ли имате?

— Не. Искам да кажа, да… тоест… можех да ги имам. Той ми обеща един милион долара, самурено палто и бижута.

— И защо му е на съдия Станфорд да ви обещава всичко това?

— Нека да започна от самото начало. Всъщност аз не съм Джулия Станфорд. Името ми е Марго Поснър.

— Когато ви доведоха тук, настоявахте, че сте Джулия Станфорд.

— Забравете това. В действителност не съм. Вижте… ето какво се случи. Съдия Станфорд ме нае, за да се представя за сестра му.

— Защо го е направил?

— За да получа дял от наследството на Станфорд и да го оставя на него.

— И за да го сторите, ви е обещал един милион долара, самурено палто и някакви бижута?

— Не ми вярвате, нали? Е, добре, но аз мога да го докажа. Той ме отведе в Роуз Хил. Това е домът на семейство Станфорд в Бостън. Мога да ви опиша къщата и да ви разкажа всичко за семейството.

— Давате ли си сметка колко сериозни обвинения отправяте?

— Абсолютно. Не допускам обаче да предприемете нищо по случая, защото той все пак е съдия.

— Грешите. Вашите обвинения ще бъдат много сериозно проверени, уверявам ви.

— Добре! Искам да тикнат оня негодник тук, точно както той ги накара да тикнат мен. Искам да се махна оттук!

— Вие сигурно разбирате, че освен мен и още двама мои колеги ще трябва да се произнесат за вашето психическо състояние?

— Нека го направят. Аз съм точно толкова нормална, колкото и вие.

— Днес следобед ще дойде доктор Джифорд и двамата ще решим как да процедираме по-нататък.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не издържам повече в това проклето място!

 

 

Старшата сестра донесе обяда на Марго и каза:

— Току-що говорих с доктор Джифорд. Ще ви посети след около час.

— Благодаря.

Марго беше готова да го посрещне. Беше готова за среща с всеки. Щеше да им разкаже абсолютно всичко, което знае, от самото начало. „И когато им изложа цялата история, мислеше си Марго, ще го затворят, а мен ще ме пуснат“. Тази перспектива я изпълни със задоволство. „Ще бъда свободна!“ После Марго се замисли: „Свободна, за да правя какво? Ще остана отново на улицата. Не е изключено дори да отменят гаранцията ми и пак да ме тикнат в пандиза!“

Захвърли таблата от обяда право в стената. „Дяволите да ги вземат! Не могат да направят това! Вчера струвах един милион долара, а днес… Чакай! Чакай!“ Една идея озари съзнанието й и така я въодушеви, че я полазиха приятни тръпки. „Божичко мили! Но какво правя аз? Нали вече доказах, че съм Джулия Станфорд. Имам свидетели. Цялото семейство чу заключението на Франк Тимънс: моите отпечатъци доказват, че аз съм Джулия Станфорд. Защо, по дяволите, изобщо ми е притрябвало да съм Марго Поснър, след като мога да бъда Джулия Станфорд? Нищо чудно, дето ме тикнаха тука. Сигурно съм си загубила ума!“ Натисна звънеца за старшата сестра.

— Искам веднага да се видя с доктора! — развълнувано обяви Марго.

— Знам. Имате уговорена среща с него в…

— Казах, сега. Веднага!

Сестрата погледна за миг изражението на Марго:

— Успокойте се. Ще ви го доведа.

 

 

Десет минути по-късно доктор Франц Джифорд влезе в стаята при Марго.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — Тя се усмихна извинително. — Боя се, че се опитах да изиграя глупава малка игричка, докторе.

— Така ли?

— Да. Много ми е неудобно да си го призная. Разбирате ли, истината е, че много се разстроих от една постъпка на моя брат, Тайлър, и затова исках да го накажа. Но сега си давам сметка, че постъпих неправилно. Вече не съм разстроена и желая да се върна у дома в Роуз Хил.

— Прослушах записа на разговора с вас тази сутрин. Казвате, че името ви е Марго Поснър и изпращането ви тук е нарочно изфабрикувано от…

Марго са разсмя:

— Това беше голяма щуротия от моя страна. Казах го само за да ядосам Тайлър. Не. Аз съм Джулия Станфорд.

Той я погледна:

— Можете ли да го докажете?

Точно този момент очакваше Марго.

— О, да! — заяви тя победоносно. — Самият Тайлър го доказа. Той нае частен детектив на име Франк Тимънс, който сравни моите отпечатъци с отпечатъците, които бях оставила за шофьорската книжка, когато бях по-млада. Те са еднакви. Няма никакво съмнение.

— Детектив Франк Тимънс казвате?

— Точно така. Работи към кабинета на областния прокурор тук, в Чикаго.

Той се загледа за момент в нея:

— Значи сте сигурна в това? Че не сте Марго Поснър, а сте Джулия Станфорд?

— Абсолютно.

— И този частен детектив, Франк Тимънс, можел да го докаже?

— Той вече го направи — усмихна се тя. — Трябва само да се обадите в кабинета на областния прокурор и да го намерите.

— Добре. Ще го направя — кимна доктор Джифорд.

 

 

В десет часа на другата сутрин доктор Джифорд, придружен от старшата сестра, отново влезе в стаята при Марго.

— Добро утро.

— Добро утро, докторе. — Погледът й издаваше нетърпение. — Говорихте ли с Франк Тимънс?

— Да. Искам да съм сигурен, че добре съм ви разбрал. Значи вашият разказ за опита на съдия Станфорд да ви въвлече в някакъв заговор е лъжа?

— Пълна лъжа. Казах го само защото исках да отмъстя на брат си. Но сега вече всичко е наред. Аз съм готова да се върна у дома.

— Франк Тимънс може да докаже, че вие сте Джулия Станфорд?

— Абсолютно.

Доктор Джифорд се обърна към сестрата и кимна. Тя даде знак на някого да дойде. В стаята влезе висок, строен негър.

Той погледна Марго и каза:

— Аз съм Франк Тимънс. С какво мога да ви бъда полезен?

Този човек й беше напълно непознат.