Сидни Шелдън
От утрото до здрача (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Саймън Фицджералд дълго съзерцава златния медальон.

— Аз познавах майка ти, Джулия, и я харесвах. Тя се грижеше прекрасно за децата на Станфорд и те я обожаваха.

— Тя също ги е обожавала — каза Джулия. — Непрекъснато ми говореше все за тях.

— Случилото се с майка ти беше ужасно. Нямаш представа какъв скандал предизвика тази история. В Бостън клюките се разпространяват твърде бързо, независимо че е голям град. Хари Станфорд постъпи много лошо. Майка ти нямаше друг избор, освен да замине. — Той поклати глава. — Сигурно за вас двете животът е бил труден.

— Мама много се измъчи. Най-ужасното беше, че, според мен, тя все още обичаше Хари Станфорд независимо от случилото се. — Погледна към Стив. — Не разбирам какво става. Защо моето семейство не желае да ме види?

Двамата мъже се спогледаха.

— Сега ще ви обясня. — Стив направи дълга пауза, обмисляйки думите си. — Неотдавна тук се появи една жена, която твърдеше, че е Джулия Станфорд.

— Но това е невъзможно — възкликна Джулия. — Аз съм…

— Знам. — Стив вдигна ръка. — Семейството нае частен детектив, за да се разбере дали това е истина.

— И са установили, че не е била истинската Джулия.

— Не. Установиха, че точно тя е истинската Джулия.

— Какво? — Джулия погледна слисана.

— Този детектив твърди, че е открил отпечатъците, взети от Джулия Станфорд при получаването на шофьорска книжка в Сан Франциско, когато е била на седемнадесет години. Те съвпадаха с отпечатъците на жената, която се представяше за Джулия Станфорд.

— Но аз… аз никога не съм била в Калифорния. — Джулия беше вцепенена от изумление.

Фицджералд се опита да обясни:

— Може би се върти някакъв много сложен заговор около наследството на Станфорд. Боя се, че ти просто съвсем случайно се озова сред вихъра на събитията.

— Не мога да повярвам!

— Който и да стои зад всичко това, ще му бъде невъзможно да остави две Джулии в играта.

Стив кимна:

— Единственият начин планът му да успее е да ви премахне от пътя си.

— Сега, като казахте „да ме премахне от пътя си“… — Тя спря, защото си спомни нещо. — О, не!

— Какво има? — попита Фицджералд.

— Преди две вечери говорих със съквартирантката си и тя беше направо побъркана от страх. В апартамента идвал някакъв мъж с нож и се опитал да я нападне. Помислил, че съм аз! — Обхваната от вълнение, Джулия почти загуби способността си да говори. — Кой… кой прави всичко това?

— Ако трябва да правя предположения, сигурно става дума за човек от семейството — заключи Стив.

— Но… защо?

— Заложено е огромно богатство, а завещанието ще се легализира само след няколко дни.

— Какво общо има всичко това с мен? Баща ми никога дори не е признал, че съм негова дъщеря. Той не би ми оставил абсолютно нищо.

Фицджералд възрази:

— В действителност, ако успеем да докажем коя си, твоят дял от цялото наследство възлиза на повече от един милиард долара.

Джулия гледаше като изумена. Когато накрая все пак успя да проговори, прошепна:

— Един милиард долара?

— Точно така. Но явно някой друг е хвърлил око на тези пари. Ето защо ти си в опасност.

— Разбирам. — Дълбоко у нея все по-силно се надигаше чувство на паника. — Какво ще правя тогава?

— Ще ви кажа първо какво не бива да правите — отвърна й Стив. — Няма да се връщате в никакъв хотел. Искам да останете скрита, докато открием каква е работата.

— Мога да се върна в Канзас, докато…

— Мисля, че ще е най-добре да останеш тук, Джулия — прекъсна я Фицджералд. — Ние ще намерим къде да те скрием.

— Може да остане в моя дом — предложи Стив. — Никой няма да се сети да я търси точно там.

Двамата мъже погледнаха Джулия. Тя се поколеба.

— Ами… да, добре. Съгласна съм.

— Чудесно.

Джулия каза бавно:

— Всичко щеше да си върви по старому, ако баща ми не беше паднал от яхтата — бавно изрече Джулия.

— О, изобщо не мисля, че е паднал — уточни Стив. — Според мен той е бил бутнат.

 

 

Взеха служебния асансьор до подземните гаражи на сградата и се качиха в колата на Стив.

— Не искам никой да ви вижда — предупреди Стив. — През следващите няколко дни ще трябва да ви държим скрита от всички.

Потеглиха по Стейт Стрийт.

— Какво ще кажете за един обяд?

Джулия се усмихна:

— Вие непрекъснато искате да ме храните.

— Знам един доста закътан ресторант. Намира се в стара къща на Глостър Стрийт. Там няма кой да ни види.

 

 

„Леспалие“ бе изискана градска къща от деветнадесети век с прекрасен изглед към Бостън. При влизането самият капитан посрещна Стив и Джулия.

— Добър ден — поздрави той. — Бихте ли ме последвали, моля? Имам една чудесна маса за вас точно до прозореца.

— Ако не възразявате — спря го Стив, — предпочитаме до стената.

— До стената? — премига капитанът.

— Да. Бихме искали да се усамотим.

— Разбира се. — Той ги заведе до една маса в ъгъла. — Веднага ще ви изпратя сервитьор. — Вгледа се в Джулия и лицето му внезапно просветна. — А! Госпожице Станфорд. За нас е особено удоволствие да ви посрещнем тук. Видях снимката ви във вестника.

Джулия погледна безпомощно към Стив.

— Боже мой! — възкликна той. — Оставихме децата в колата! Бързо да идем да ги доведем! — А на капитана поръча: — Две мартинита, сухи. Не ни слагайте маслини. Ей сега се връщаме.

— Да, господине. — Капитанът ги изгледа как бързешком напускат ресторанта.

— Какво правите? — недоумяваше Джулия.

— Махаме се оттук. Остава само да повика пресата и веднага ще загазим. Ще идем някъде другаде.

 

 

Намериха малък ресторант на Далтън Стрийт и си поръчаха обяд.

Стив седеше срещу нея и я оглеждаше:

— Как се чувства човек, когато е знаменитост?

— Моля ви, не се шегувайте с това. Чувствам се ужасно.

— Знам — в гласа му прозвуча разкаяние. — Съжалявам.

Даде си сметка колко му е приятно да бъде с нея и се сети как грубо се отнесе при първата им среща.

— Вие наистина… наистина ли смятате, че съм в опасност, господин Слоун? — попита Джулия.

— Наричайте ме Стив. Да, боя се, но наистина сте в опасност. Ала ще бъде съвсем за кратко. До деня за легализиране на завещанието вече ще сме разбрали кой стои зад всичко това. Междувременно аз ще се погрижа да бъдете в безопасност.

— Благодаря… много съм ти задължена.

Те се гледаха един друг право в очите. Сервитьорът, тръгнал към тяхната маса, забеляза изражението на лицата им и реши, че е по-добре да не ги прекъсва точно в този момент.

 

 

— За първи път ли сте в Бостън? — попита в колата Стив.

— Да.

— Градът е интересен. — Тъкмо минаваха край старата сграда Джон Ханкок Билдинг. Стив посочи кулата: — Виждаш ли фара там?

— Да.

— Показва времето.

— Как може един фар да…?

— Радвам се, че ме попита. Когато свети с нетрепкаща синя светлина, сочи, че времето е ясно. Ако светлината примигва, значи отнякъде се задават облаци. Нетрепкаща червена светлина е знак, че ще има дъжд, а пък примигващата червена светлина — сняг.

Джулия се засмя.

Стигнаха до Харвард Бридж. Стив намали скоростта.

— Този мост свързва Бостън с Кеймбридж. Дълъг е точно 364,4 Смута и едно ухо.

Джулия се извърна и го погледна объркана:

— Моля? Би ли повторил?

— Това е истината — усмихна се той.

— Какво е „Смут“?

— Смут е мярка за дължина, равна на височината на Оливър Рийд Смут — пет фута и седем инча. Всичко започнало на шега, но когато възстановили моста, местните жители запазили старите мерки. Смутът станал стандартна мярка за дължина през 1958 година.

— Невероятно! — засмя се тя.

Минавайки край Бънкър Хил Монюмънт, Джулия възкликна:

— О! Тук се е водила битката при Бънкър Хил, нали?

— Не — поклати глава Стив.

— Как така?

— Битката при Бънкър Хил се е водила на Брийдс Хил.

 

 

Домът на Стив се намираше в бостънския квартал около Нюбъри Стрийт — симпатична двуетажна къща с удобно обзавеждане и цветни репродукции по стените.

— Сам ли живееш тук? — попита Джулия.

— Да. Икономка чисти два пъти седмично. Ще й съобщя да не идва през следващите няколко дни. Не желая никой да знае, че си тук.

— Искам да знаеш, че съм ти искрено благодарна за всичко, което правиш за мен — сърдечно каза Джулия.

— О, правя го с удоволствие. Ела да ти покажа стаята.

Заведе я на горния етаж в стаята за гости.

— Ето. Надявам се да се чувстваш удобно тук.

— О, да. Чудесна е — възкликна тя.

— Ще ида да купя някакви колбаси за хапване. Обикновено се храня навън.

— Бих могла да… — Тя спря. — Всъщност, като се размисля, май ще е по-добре да не го правя. Съквартирантката ми твърди, че с моето готвене съм в състояние да уморя човек.

— Мен обаче доста ме бива в готвенето — похвали се Стив. — Ще приготвя нещо за двамата. — Погледна я и каза бавно: — Тук отдавна не е имало човек, за когото да готвя.

„Я по-кротко, помисли си той. Прекалено много се вживяваш в тая работа. Да не би да смяташ да я гледаш като писано яйце“.

— Искам да се чувстваш като у дома си. Тук си в пълна безопасност.

Очите й за дълго останаха вперени в него, после му се усмихна:

— Благодаря ти.

Слязоха във всекидневната.

Стив й посочи куп неща, с които да се развлича:

— Телевизор, видео, радио, компактдиск плейър… Дано ти бъде удобно и приятно.

— Прекрасно. — Искаше й се да добави: „Точно както се чувствам с теб“.

— Е, ако няма нищо друго — промърмори той неловко.

— Не се сещам за нищо друго — усмихна му се мило Джулия.

— Тогава ще се върна в офиса. Има толкова много въпроси, на които не съм намерил отговор.

Тя се загледа след него, докато той вървеше към вратата.

— Стив?

— Да? — обърна се той.

— Имаш ли нещо против да се обадя на моята съквартирантка? Ще се притеснява за мен.

— В никакъв случай — поклати глава той. — Не искам да провеждаш абсолютно никакви телефонни разговори, нито пък да излизаш от тази къща. От това може да зависи животът ти.