Сидни Шелдън
От утрото до здрача (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Гордън Уелман, нощният администратор в Копли Скуеър Хотел, спаси съвсем неволно живота на Джулия. Дойде за нощното си дежурство в шест часа същата вечер и по навик прегледа хотелската регистрационна книга. Когато стигна до името Джулия Станфорд, се втренчи изненадано в него. Откакто Хари Станфорд умря, вестниците непрекъснато се пълнеха с истории около семейство Станфорд. Бяха изровили и стария скандал за връзката на Станфорд с гувернантката на децата и за самоубийството на съпругата му. Хари Станфорд имаше незаконна дъщеря на име Джулия. Носеха се слухове за някакво нейно тайно посещение в Бостън. Похарчила луди нари за тоалети и малко след това, пак според слуховете, заминала за Южна Америка. А сега, изглежда, се беше върнала. „И е отседнала в моя хотел!“, помисли си развълнувано Гордън Уелман.

Обърна се към служителя на рецепцията:

— Знаеш ли в каква реклама за хотела би могло да се превърне това?

Минута по-късно той беше на телефона, за да се свърже с пресата.

 

 

При завръщането на Джулия в хотела след туристическата обиколка из града фоайето беше пълно с репортери, които нетърпеливо я очакваха. Още щом я видяха да влиза, наскачаха.

— Госпожице Станфорд! Аз съм от „Бостън Глоуб“. Търсихме ви вече, но разбрахме, че сте напуснали града. Бихте ли ни казали…?

Право към нея беше насочена телевизионна камера.

— Госпожице Станфорд, аз съм от KVB-TV. Бихме искали да чуем мнението ви за…

— Госпожице Станфорд, аз съм от „Бостън Финикс“. Бихме искали да знаем вашето отношение към…

— Погледнете за момент насам, госпожице Станфорд! Усмихнете се! Благодаря.

Непрекъснато проблясваха светкавици.

Джулия стоеше объркано и не знаеше какво да направи. „О, Боже, помисли си тя. Сега семейството ще реши, че нарочно търся светска шумотевица“. Тя се обърна към репортерите:

— Съжалявам. Нямам какво да ви кажа.

Забърза към асансьора и се мушна в него. Те обаче нахълтаха веднага след нея.

— Списание „Пипъл“ иска да публикува материал за вашия живот, за това, как се чувства човек, след като е бил отчужден от семейството си повече от двадесет и пет години…

— Чухме, че сте ходили до Южна Америка…

— В Бостън ли смятате да останете за постоянно…?

— Защо не сте отседнали в Роуз Хил…?

Тя слезе от асансьора на четвъртия етаж и забърза по коридора. Те обаче я следваха по петите. Нямаше начин да им се изплъзне.

Джулия извади ключ и отвори вратата на стаята си. Прекрачи прага и светна лампата.

— Е, добре. Влизайте.

Скрит зад вратата, Хал Бейкър се закова изненадано на място с нож във вдигнатата си ръка. Докато репортерите се блъскаха край него, той бързо скри ножа в джоба си и се смеси с групата.

Джулия се обърна към репортерите.

— Добре тогава. Само че ми задавайте въпросите един по един, моля ви.

Страшно разочарован, Бейкър започна да отстъпва заднишком към вратата и се измъкна навън. Съдия Станфорд нямаше да остане никак доволен.

През следващия половин час Джулия се постара да отговори на всичките им въпроси. Накрая си отидоха.

Джулия заключи вратата и си легна.

На сутринта телевизионните програми и вестниците бяха пълни с истории за Джулия Станфорд.

Тайлър четеше вестниците и направо побесняваше. Уди и Кендъл се присъединиха към него на масата за закуска.

— Какви са тия глупости за някаква си жена, която се представяла с името Джулия Станфорд? — попита Уди.

— Някаква мошеничка — хладнокръвно отсече Тайлър. — Вчера дойде чак дотук, за да иска пари, но аз я изгоних. Не съм очаквал обаче, че ще ни погоди такъв хитър трик с пресата. Не се притеснявайте. Аз ще се оправя с нея.

 

 

Обади се на Саймън Фицджералд.

— Видяхте ли сутрешните вестници?

— Да.

— Тази хитра мошеничка обикаля града и убеждава хората, че ни била сестра.

— Да дам ли заповед да я арестуват? — попита Фицджералд.

— Не! Това само ще увеличи приказките около нея и ще я направи още по-популярна. Искам да я накарате да напусне града.

— Добре. Ще имам грижата да го сторя, господин съдия Станфорд.

— Благодаря ви.

 

 

Саймън Фицджералд изпрати да повикат Стив Слоун.

— Имаме проблем — уведоми го той.

— Знам — кимна Стив. — Чух сутрешните новини и видях вестниците. Коя е тази жена?

— Очевидно е решила, че може да се намеси и да отмъкне дял от семейното богатство. Съдия Станфорд ме посъветва да я изгоня от града. Ще се заемеш ли с нея?

— С удоволствие — изрече зловещо Стив.

 

 

Час по-късно Стив почука на хотелската стая на Джулия.

Джулия отвори вратата и му каза:

— Съжалявам. Не приемам повече никакви репортери. Аз…

— Аз не съм репортер. Мога ли да вляза?

— Кой сте вие?

— Казвам се Стив Слоун. Аз съм от правната фирма, която се занимава с наследството на Хари Станфорд.

— А, да, разбирам. Заповядайте.

Стив влезе в стаята.

— Вие ли уведомихте пресата, че сте Джулия Станфорд?

— Боя се, че ме свариха съвсем неподготвена. Нали разбирате, аз изобщо не съм ги очаквала и…

— Но вие все пак наистина сте се представяли за дъщерята на Хари Станфорд?

— Да. Аз съм негова дъщеря.

Тай я погледна и каза скептично:

— Разбира се, предполагам, че можете да го докажете…

— Всъщност не — бавно отвърна Джулия, — не мога.

— Хайде де — настояваше Стив, — все трябва да имате поне някакво доказателство. — Беше решил да я разобличи със собствените й лъжи.

— Нямам нищо — повтори тя.

Той я оглеждаше доста изненадан. Не беше това, което очакваше да види. У нея имаше някаква подкупваща искреност. „Изглежда интелигентна. Как тогава е могла да постъпи толкова глупаво — да дойде тук и да се представя за дъщерята на Хари Станфорд, без да има никакви доказателства?“

— Лошо, много лошо — измърмори Стив. — Съдия Станфорд иска да напуснете града.

Очите на Джулия се разшириха от учудване:

— Какво?

— Точно така.

— Но… просто не разбирам. Та аз още дори не съм се запознала със сестра ми и с другия ми брат.

„Значи тя твърдо е решила да поддържа тоя блъф“, помисли си Стив.

— Вижте, не знам коя сте, нито каква игра играете, но за такова нещо можете да отидете в затвора. Даваме ви шанс да се измъкнете. Действията ви са противозаконни. Така че имате избор. Или напускате града и преставате да тормозите семейството, или ще наредим да ви арестуват.

Джулия го гледаше изумено:

— Да ме арестуват? Аз… аз просто не знам какво да кажа.

— Вие решавате.

— Значи дори не искат да ме видят? — попита сковано тя.

— Може и така да се каже.

— Добре тогава. — Джулия си пое дълбоко въздух. — Ако наистина това е тяхното желание, ще се върна в Канзас. Обещавам ви, че повече никога няма даже да чуят за мен.

„Канзас. Изминала си доста дълъг път само за да разиграеш тоя дребен трик“.

— Много разумно ще постъпите. — Той остана още за момент и се загледа озадачено в нея. — Е, довиждане тогава.

Тя не му отговори.

 

 

Стив беше в кабинета на Саймън Фицджералд.

— Видя ли се с жената, Стив?

— Да, тя ще замине. — Изглеждаше много объркан.

— Добре. Ще уведомя съдия Станфорд. Той ще остане доволен.

— Знаеш ли какво ме смущава, Саймън?

— Какво?

— Че кучето не лае.

— Моля?

— Като в онази история на Шерлок Холмс. Ключът към загадката беше в онова, което не можа да се случи.

— Стив, какво общо има това с…?

— Дошла е тук без абсолютно никакво доказателство.

— Не те разбирам — изгледа го озадачено Фицджералд, — това само трябва да те е убедило каква всъщност е тя.

— Тъкмо обратното. Защо й е притрябвало да пътува чак от Канзас дотук, за да твърди, че е дъщеря на Хари Станфорд, без да има абсолютно никакво доказателство в подкрепа на твърдението й?

— Всякакви чудаци се срещат на тоя свят, Стив.

— Тя няма нищо общо с подобни чешити. Трябваше да я видиш. Освен това ме смущават и няколко други неща, Саймън.

— Да?

— Тялото на Хари Станфорд изчезна… Когато отидох да разговарям с Дмитри Камински, единствения свидетел на злополуката със Станфорд, той също изчезна… А, изглежда, никой не знае къде изчезна така внезапно и онази, първата Джулия Станфорд.

— Какво искаш да кажеш? — Саймън Фицджералд се беше намръщил.

Стив бавно отвърна:

— Има нещо странно в цялата тая работа и то се нуждае от обяснение. Ще отида още веднъж да разговарям с тази госпожица.

 

 

Стив Слоун влезе във фоайето на Копли Скуеър Хотел и се приближи към рецепцията.

— Бихте ли позвънили на госпожица Джулия Станфорд, моля?

Служителят вдигна глава и го погледна:

— О, съжалявам. Госпожица Станфорд напусна хотела.

— Остави ли някакъв адрес?

— Не, господине. За съжаление, не.

Стив стоеше и гледаше разочарован. Нищо повече не може да направи. „Е, да допуснем, че съм се заблудил, успокои се той философски. Нищо чудно тя наистина да е измамница. Сега вече никога няма да научим“. Обърна се и излезе на улицата. Портиерът на хотела тъкмо отваряше вратата на едно такси за някаква млада двойка.

— Извинете — каза Стив.

Портиерът се обърна:

— Такси ли, господине?

— Не. Искам да ви попитам нещо. Видяхте ли госпожица Станфорд, когато излезе тази сутрин от хотела?

— Разбира се, че я видях. Всички гледаха все нея. Тя е такава знаменитост. Аз й намерих такси.

— Предполагам обаче, че едва ли знаете къде е отишла. — Усети как стаи дъх в очакване на отговора.

— Разбира се, че знам. Нали аз поръчах на таксиметровия шофьор къде да я закара.

— И къде беше това? — попита нетърпеливо Стив.

— До автогара Саут Стейшън. Помислих си колко е странно такъв богат човек като нея да…

— Аз също искам такси.

 

 

Стив влезе в препълнената с хора автогара и се огледа. Не виждаше Джулия никъде. „Заминала си е“, помисли си отчаяно той. По високоговорителя обявяваха отпътуващите автобуси. Чу гласа да казва: „…и Канзас Сити“, при което веднага се втурна към платформата за пътници.

Джулия тъкмо бе тръгнала към автобуса.

— Стой! — извика той.

Тя стреснато се обърна. Стив се затича към нея.

— Искам да говоря с вас.

Тя го погледна сърдито:

— Нямам какво повече да разговарям с вас.

— Чакайте малко! — сграбчи я той за ръката. — Ние наистина трябва да поговорим.

— Автобусът ми тръгва.

— Има и друг.

— Куфарът ми е вътре.

Стив подвикна към един носач:

— Тази жена ще ражда. Свалете веднага куфара й. Бързо!

Носачът изгледа учудено Джулия.

— Добре. — Той припряно отвори багажното помещение. — Кой е вашият, госпожо?

— Знаете ли какво вършите? — Джулия погледна Стив с недоумение.

— Не — отвърна Стив.

За миг тя се вгледа в него и взе решение. После посочи куфара си:

— Ето този.

Носачът го измъкна.

— Да ви повикам линейка или нещо друго?

— Благодаря. Ще се оправя.

Стив взе куфара и двамата поеха към изхода.

— Закусвали ли сте?

— Не съм гладна — сряза го студено тя.

— По-добре да хапнете нещо. Нали знаете, че сега трябва да ядете за двама.

 

 

Отидоха да закусят в „Джулиен“. Тя седеше срещу Стив, настръхнала от гняв.

След като поръчаха, Стив подхвана внимателно:

— Много съм любопитен да разбера нещо. Какво ви накара да си помислите, че можете да предявите претенции за част от наследството на Станфорд без абсолютно никакво доказателство за вашата самоличност?

— Не отидох там, за да предявявам претенции към наследството на Станфорд. — Възмущението на Джулия бе повече от очевидно. — Баща ми не би ми оставил нищо. Исках да се запозная със семейството си. Но явно, те не желаят да се запознаят с мен.

— Нямате ли все пак някакви документи… някакво доказателство за действителния ви произход?

Тя се сети за купчината изрезки, натрупани в апартамента й, и поклати глава:

— Не. Нищо.

— Искам да разговаряте с един човек.

 

 

— Това е Саймън Фицджералд. — Стив се поколеба. — Хм…

— Джулия Станфорд.

— Седнете, госпожице — гласът на Фицджералд прозвуча иронично.

Джулия приседна на ръба на един стол, готова всеки момент да скочи и да си тръгне.

Фицджералд я оглеждаше. Имаше същите тъмносиви очи като Станфорд, но пък и толкова други хора имат такива очи.

— Значи твърдите, че сте дъщерята на Розмари Нелсън.

— Не твърдя нищо. Аз просто съм дъщерята на Розмари Нелсън.

— А къде е майка ви?

— Умря преди много години.

— О, съжалявам да го чуя. Ще ни разкажете ли нещо за нея?

— Не — отсече Джулия. — Наистина предпочитам да не го правя. — Тя стана от стола. — Искам да си вървя.

— Вижте, ние се опитваме да ви помогнем — обади се Стив.

— Така ли? — изгледа го тя. — Моето семейство не желае да ме види. А вие искате да ме предадете на полицията. Нямам нужда от подобна помощ. — Джулия се запъти към вратата.

— Чакайте! — възпря я Стив. — Ако твърдението наистина е вярно, трябва да имате нещо, което да доказва, че сте дъщерята на Хари Станфорд.

— Казах ви, нямам — отвърна Джулия. — Мама и аз бяхме изхвърлили Хари Станфорд от нашия живот.

— Как изглеждаше майка ви? — не се предаваше Саймън Фицджералд.

— Беше красива — прошепна Джулия. Гласът й омекна. — Беше най-прекрасната… — Внезапно си спомни нещо. — Имам нейна снимка у себе си. — Смъкна от врата си малкия златен медальон във форма на сърце и го подаде на Фицджералд.

Той я погледна за момент, после отвори медальона. От едната страна имаше снимка на Хари Станфорд, а от другата — снимка на Розмари Нелсън. Посвещението гласеше: НА Р.Н. С ЛЮБОВ, Х.С. Датата беше 1969.

Саймън Фицджералд дълго съзерцава медальона. Когато вдигна глава, гласът му бе прегракнал.

— Дължим ви голямо извинение, мила — обърна се към Стив. — Това е Джулия Станфорд.