Сидни Шелдън
От утрото до здрача (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тайлър гледаше Кларк с невярващи очи:

— Джулия Станфорд… е тук?

— Да, господине. — В гласа на иконома се долавяше смущение. — Но това не е същата, госпожица Станфорд, която беше тук преди.

— Естествено, че не е. — Тайлър направи усилие да се усмихне. — Боя се, че е някаква мошеничка.

— Мошеничка ли, господине?

— Да. Те се появяват откъде ли не, Кларк, и всичките твърдят, че имат някакви права над семейното наследство.

— Та това е ужасно! Да повикам ли полицията?

— Не — отговори бързо Тайлър. Това беше последното, което искаше сега. — Аз ще се оправя с нея. Заведи я в библиотеката.

— Да, господине.

Умът на Тайлър трескаво работеше. Значи истинската Джулия Станфорд най-сетне се появи. Цяло щастие беше, че никой друг от семейството в момента не е вкъщи. Трябва незабавно да се отърве от нея.

Тайлър влезе в библиотеката. Джулия стоеше в средата на помещението и изучаваше портрета на Хари Станфорд. Тайлър поспря за миг на прага, за да я огледа. Беше толкова красива. Жалко, че…

Джулия се обърна и го видя:

— Здравейте.

— Здравейте.

— Вие сте Тайлър.

— Точно така. Вие коя сте?

Усмивката й се стопи:

— Не ви ли…? Аз съм Джулия Станфорд.

— Така ли? Простете за въпроса ми, но имате ли някакви доказателства за това?

— Доказателства? Ами да… аз… всъщност… никакви доказателства. Просто предположих, че…

Той пристъпи към нея.

— Какво ви доведе тук така изведнъж?

— Реших, че е крайно време да се запозная със семейството си.

— След цели двадесет и шест години?

— Да.

Докато я гледаше, докато я слушаше как говори, за Тайлър не останаха никакви съмнения. Тя беше истинската, опасната и той трябваше бързо да се отърве от нея.

Тайлър направи усилие да се усмихне:

— Вижте, предполагам, можете да си представите какъв шок е това за мен. Искам да кажа вашето появяване тук изневиделица и…

— Знам. Съжалявам. Първо трябваше да се обадя по телефона.

— Сама ли сте дошла в Бостън? — попита небрежно Тайлър.

— Да.

Умът му работеше трескаво.

— Някой знае ли, че сте тук?

— Не. Е, освен моята съквартирантка, Сали, в Канзас Сити…

— Къде сте отседнала?

— В Копли Скуеър Хотел.

— Хубав хотел. В коя стая сте?

— Четиристотин и деветнадесета.

— Добре. Защо не се върнете в хотела и да ни изчакате там? Искам да подготвя Уди и Кендъл. Те ще бъдат не по-малко изненадани от мен.

— Съжалявам. Трябваше да ви…

— Няма проблеми. Сега вече се познаваме и съм сигурен, че всичко ще се уреди прекрасно.

— Благодаря, Тайлър.

— Винаги си добре дошла… — той за малко не се задави при тези думи — …Джулия. Нека да ти повикам едно такси.

Пет минути по-късно тя вече си беше тръгнала.

 

 

Хал Бейкър тъкмо се бе върнал в хотелската си стая в центъра на Бостън, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката:

— Хал?

— Съжалявам. Още нямам никакви новини, господин съдия. Обърнах целия град. Ходих до летището и…

— Тя е тук, глупако!

— Какво?

— Тя е тук, в Бостън. Отседнала е в Копли Скуеър Хотел, стая четиристотин и деветнадесет. Искам да се погрижиш за нея до довечера. И не желая никакви гафове повече, ясно ли е?

— Онова, което се случи, не беше по моя…

— Ясно ли е, попитах?

— Да, господине.

— Тогава го свърши! — Тайлър затвори с трясък телефона.

После отиде да намери Кларк.

— Кларк, искам да ти кажа нещо за младата жена, която беше тук и твърдеше, че е моя сестра.

— Да, господине?

— Няма да споменавам нищо за нея пред другите членове от семейството. Това само ще ги разстрои.

— Разбирам, господине. Толкова сте съобразителен.

 

 

Джулия се отби в Риц Карлтън, за да вечеря. Хотелът беше красив — точно както й го описваше майка й. „Всяка неделя водех децата там, за да ядат до насита всичко, което си харесат“. Джулия седеше в ресторанта и си представяше как майка й се е хранила на някоя от тези маси заедно с малките Тайлър, Уди и Кендъл. „Иска ми се да бях израсла с тях“, помисли си Джулия. Но сега поне ще се запознаем. Зачуди се дали майка й би одобрила постъпката й. Джулия остана доста изненадана от начина, по който я прие Тайлър. Изглеждаше някак… студен. Съвсем естествено, прецени Джулия. Някакъв непознат влиза в дома ти и ти съобщава: „Аз съм сестра ти. Нормално е да ме гледа подозрително. Но съм сигурна, че ще ги убедя“.

Когато й донесоха сметката, Джулия се смая. „Налага се да бъда по-внимателна, помисли си тя. Трябва да ми останат достатъчно пари, за да се върна обратно до Канзас с автобуса“.

Тя точно излизаше от Риц Карлтън, когато един туристически автобус се готвеше да поеме на обиколка из града. Без много да се замисля, тя се качи. Искаше да види колкото се може повече неща от града на нейната майка.

 

 

Хал Бейкър влезе във фоайето на Копли Скуеър Хотел, прекоси го уверено, сякаш беше отседнал там, и тръгна нагоре по стълбите към четвъртия етаж. Този път нямаше да има грешки. Стая четиристотин и деветнадесет беше в средата на коридора. Хал Бейкър се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, и почука на вратата. Не чу никакъв отговор. Почука отново:

— Госпожице Станфорд?

Пак никакъв отговор.

Извади малък калъф от джоба си и избра един шперц. За броени секунди успя да отвори вратата. Влезе и затвори след себе си. Стаята беше празна.

— Госпожице Станфорд?

Надникна в банята. Празна. Върна се в стаята. Извади нож от джоба си, сложи един стол до стената зад вратата и седна да чака в тъмното. След около час чу, че някой се приближава.

Хал Бейкър се изправи бързо и застана точно зад вратата с ножа в ръка. Чу как ключът се превъртя и вратата започна да се отваря. Вдигна ножа високо над главата си, готов за удар. Джулия Станфорд прекрачи прага и натисна ключа за лампата. Чу я да казва:

— Е, добре. Влизайте.

В стаята нахлу тълпа репортери.