Сидни Шелдън
От утрото до здрача (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Тайлър чувстваше, че го обзема лудост. Вече двадесет и четири часа не спираше да търси Лий на домашния му телефон, но там не се обаждаше никой. „С кого ли е сега, измъчваше се Тайлър. Какво ли правят в момента?“

Взе слушалката и набра номера за пореден път. Телефонът звъня дълго, Тайлър тъкмо щеше да затваря, когато чу гласа на Лий.

— Ало.

— Лий! Как си?

— Кой, по дяволите, е това?

— Аз съм, Тайлър.

— Тайлър? — Настъпи кратка пауза. — А, да.

Тайлър усети как го прободе остро разочарование.

— Как си?

— Добре — отвърна Лий.

— Нали ти съобщих, че ще имам прекрасна изненада за теб.

— Да? — В гласа му прозвуча отегчение.

— Спомняш ли си за онова пътуване до Сен Тропе на красива бяла яхта?

— Е, и?

— Какво ще кажеш да го осъществим следващия месец?

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно, можеш да си напълно сигурен.

— Ами, не знам. Значи ти имаш приятел с яхта?

— Не, аз самият съм решил да си купувам яхта.

— Нали не си се натряскал, господин съдия?

— Да съм се…? Не, не! Просто току-що се видях с пари. И то страшно много пари.

— Сен Тропе, а? И-ха, звучи страхотно. Естествено, че ще ми достави голямо удоволствие да дойда с теб.

Тайлър усети дълбоко чувство на облекчение.

— Прекрасно! Междувременно недей да… — Той дори не искаше да си помисли за това. — Ще ти се обаждам, Лий. — После остави слушалката и седна на ръба на леглото. „Ще ми достави голямо удоволствие да дойда с теб“.

Представи си как двамата обикалят света на красива яхта. Заедно.

Тайлър взе телефонния указател и запрелиства жълтите му страници.

 

 

Бюрото на фирмата „Джон Олдън Яхтс“ се намираше на търговския пристан в Бостън. Търговският посредник се приближи към Тайлър при влизането му.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

Тайлър го погледна и съобщи нехайно:

— Бих искал да купя яхта. — Думите му се изляха някак забързано.

Яхтата на баща му сигурно щеше да бъде част от наследството, но Тайлър нямаше намерение да бъде на една яхта заедно с брат си и сестра си.

— Моторна или ветроходна?

— Ами… хм… не знам точно. Искам да обикалям света с нея.

— Може би имате предвид моторна яхта.

— Трябва да бъде бяла.

Търговският посредник го изгледа учудено.

— Да, разбира се. Колко широка яхта имате предвид?

„Блу Скайс“ е широка шест метра.

— Седем метра.

Търговският посредник запремига насреща му.

— А, да, разбирам. Но, естествено, такава яхта ще бъде много скъпа, господин… хм…

— Съдия Станфорд. Хари Станфорд ми беше баща.

Лицето на мъжа срещу него светна.

— Парите не са проблем — поясни Тайлър.

— Естествено, че не са! Е, господин съдия Станфорд, ще ви намерим яхта, за която всички ще ви завиждат. Бяла, разбира се. Междувременно мога да ви предложа описанията на яхтите, които в момента се продават. Обадете ми се, когато решите кои от тях представляват интерес за вас.

 

 

Уди Станфорд си мислеше за понита за поло. Досега му се налагаше да язди понитата на приятели, но вече е в състояние да си купи половин дузина най-прекрасни понита в света.

Беше на телефона и разговаряше с Мими Карсън.

— Искам да купя твоите понита — гласът на Уди бе изпълнен с вълнение. Замълча за момент, за да чуе отговора й. — Точно така, цялата конюшня. Говоря съвсем сериозно. Сега вече…

Разговорът им продължи половин час, а когато затвори телефона, Уди се хилеше доволно. Тръгна да търси Пеги.

Седеше сама на верандата. Уди все още можеше да види синините по лицето й — последица от ударите му.

— Пеги…

— Да? — Тя го погледна предпазливо.

— Да?

— Искам да поговоря с теб. Не… не знам всъщност откъде да започна.

Тя мълчеше и чакаше. Той си пое дълбоко въздух:

— Знам, че бях отвратителен съпруг. Някои от нещата са наистина непростими. Но, мила моя, всичко сега ще се промени. Нима не разбираш? Ние сме богати. Страшно богати. Искам да направя всичко според твоите желания. — Той хвана ръката й. — Този път вече ще оставя наркотиците. Наистина ще ги оставя. Ще заживеем съвсем различен живот.

Тя го погледна в очите и произнесе глухо:

— Вярваш ли в това, което ми казваш, Уди?

— Да. Обещавам ти. Казвал съм го и преди, но този път наистина ще стане. Взел съм твърдо решение. Ще отида в някоя добра клиника. Искам да се измъкна от този ад, в който бях. Пеги… — В гласа му се долавяше отчаяние. — Неспособен съм да го направя без теб. Знаеш, че не мога…

Дълго време тя остана загледана в него, после го прегърна.

— Горкото ми бебче. Знам — прошепна тя, — знам. Ще ти помогна…

 

 

Вече беше време Марго Поснър да си замине. Тайлър я намери в кабинета. Затвори вратата след себе си.

— Исках просто още веднъж да ти благодаря, Марго.

— Беше забавно. Наистина си прекарах чудесно. — Вдигна глава и го погледна дяволито: — Може би трябва да стана актриса.

— Би се справила чудесно с такава професия — усмихна се той. — Ти определено успя да заблудиш цялата публика тук.

— Успях, нали?

— Ето ти останалата част от парите. — Той извади пощенски плик от джоба си. — А също и самолетния ти билет обратно до Чикаго.

— Благодаря.

Той погледна часовника си.

— Добре ще е вече да се приготвяш.

— Да, да. Исках само да знаеш, че ти оставам благодарна за всичко. Имам предвид, че ме измъкна от затвора, както и всичко останало.

Той се усмихна:

— Няма нищо. Приятно пътуване.

— Благодаря.

Наблюдава я, докато тя се качваше по стълбите, за да си приготви багажа. Играта свърши. „Шах и мат“.

 

 

Марго Поснър подреждаше куфара си в стаята, когато при нея влезе Кендъл.

— Здрасти, Джулия, исках само да… — Тя се спря. — Какво правиш?

— Отивам си у дома.

— Толкова скоро? — Кендъл я погледна изненадано. — Защо? Известно време очаквах да прекараме заедно, за да се опознаем. Имаме да наваксваме за толкова години.

— Така е. Е, ще го направим някой друг път.

Кендъл приседна на ръба на леглото:

— Сякаш е някакво чудо, нали? Да се открием след всичките тези години?

— А, да. Истинско чудо, така е. — Марго продължаваше да си събира нещата.

— Сигурно се чувстваш като Пепеляшка. Искам да кажа, в един момент си живееш абсолютно нормален живот, а в следващия някой ти подава един милиард долара.

— Какво? — Марго се спря като закована.

— Казах…

— Един милиард долара?

— Да. Според завещанието на татко всеки един от нас наследява по толкова.

— Всеки от нас получава по един милиард долара? — Марго гледаше слисано Кендъл:

— Не ти ли казаха?

— Не — отвърна бавно Марго. — Не ми казаха. — По лицето й се появи замислено изражение. — Знаеш ли, Кендъл, права си. Може би ще е хубаво да се опознаем по-добре.

 

 

В солариума Тайлър разглеждаше снимки на яхти.

— Извинете ме, господин съдия Станфорд. Търсят ви на телефона. — Кларк бе застанал на две крачки от него.

— Ще говоря тук.

— Тайлър? — Беше Кийт Пърси от Чикаго.

— Да.

— Имам страхотна новина за теб!

— О?

— Решил съм да се оттегля по-рано от поста си. Какво ще кажеш ти да станеш върховен съдия на областта?

Тайлър едва се сдържа да не се изкикоти:

— Би било чудесно, Кийт.

— Ами тогава, мястото е твое!

— Не… не знам просто какво да кажа. — „Какво да му отговоря? Да му обясня, че милиардерите не седят на съдийското кресло в някаква си малка, кирлива съдебна зала в Чикаго, за да раздават присъди на пропадналата част от човечеството? Или че ще бъда прекалено зает с околосветските си обиколки на моята яхта?“

— Кога можеш да се върнеш в Чикаго?

— Ще се позабавя малко — отвърна Тайлър. — Тук имам да свърша още доста неща.

— Е, добре, ще те чакаме.

„Не се оставяй да ти секва дъхът“, помисли Тайлър и бързо приключи:

— Довиждане.

Затвори телефона и погледна часовника си. Време беше Марго да тръгва към аерогарата. Качи се горе, за да провери дали е готова.

 

 

При влизането му в стаята Марго разопаковаше куфара си.

— Още ли не си готова — погледна я изненадано той.

Тя вдигна глава към него и се усмихна:

— Не — усмихната го изгледа тя. — Разопаковам си багажа. Размислих и реших, че тук ми харесва. Може би ще трябва да поостана малко.

— За какво говориш? — намръщи се Тайлър. — Трябва да хванеш самолета за Чикаго.

— Ще има и друг самолет, господин съдия. — Тя се ухили. — Нищо чудно дори да си купя свой собствен.

— Какво ми говориш?

— Ти ми каза, че искаш да ти помогна да изиграем една малка шегичка на някого.

— Да?

— Е, да, но се оказва, че глупавата съм аз. А аз струвам един милиард долара.

Лицето на Тайлър придоби студен израз.

— Искам да се махаш оттук. Веднага.

— Така ли? Смятам да си тръгна, когато съм готова. А аз все още не съм.

Тайлър я наблюдаваше внимателно.

— Какво… какво искаш?

Тя кимна.

— Така вече е по-добре. Единия милиард долара, които е предвидено да получа. Възнамеряваше да го запазиш за себе си, нали? Смятах, че играеш някаква дребна игричка, за да измъкнеш малко пари, но един милиард долара! Това вече е съвсем друга игра! Според мен заслужавам част от тях.

На вратата се почука.

— Извинете — обади се Кларк. — Обядът е сервиран.

Марго се обърна към Тайлър.

— Ти върви да обядваш. Аз няма да идвам. Трябва да направя няколко важни поръчки.

 

 

По-късно същия следобед в Роуз Хил започнаха да пристигат всевъзможни пакети. Имаше кутии с рокли от Армани, спортно облекло от Скааси Бутик, дамско бельо от Джордан Марш, самурено палто от Найман Маркус и диамантена огърлица от Картие. Всички пакети бяха адресирани до госпожица Джулия Станфорд.

Марго се върна в къщата към четири и половина. Вбесен, Тайлър я очакваше на вратата.

— Какво си въобразяваш, че можеш да правиш? — попита ядосано той.

— Просто имах нужда от някои неща — усмихна се тя. — В края на краищата сестра ти трябва да бъде добре облечена. Не си ли съгласен? Забележително е колко неща на кредит може да ти отпусне всеки магазин, когато носиш фамилията Станфорд. Ти ще се погрижиш за сметките, нали?

— Джулия…

— Марго — припомни му тя. — Между другото, видях снимките на яхтите. Да не би да си намислил да си купуваш яхта?

— Това изобщо не те засяга.

— Не бъди толкова сигурен. Може би двамата с теб ще направим едно пътешествие по море. Ще наречем яхтата Марго. А защо не „Джулия“? Заедно ще обиколим света. Аз не обичам да съм сама.

Тайлър се замисли за момент.

— Изглежда, съм те подценил. Ти си много умна млада жена.

— Като се има предвид, че го казваш ти, това е голям комплимент.

— Надявам се, че си също и разумна млада жена.

— Зависи. Какво наричаш „разумна“?

— Един милион долара. В брой.

Сърцето й започна да бие ускорено.

— И ще задържа нещата, които купих днес?

— Всичките.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Дадено.

— Добре. Ще ти донеса парите колкото е възможно по-скоро. През някой от следващите дни ще се върна Чикаго. — Извади ключ от джоба си и й го подаде. — Това е ключът от моята къща. Искам да останеш там и да ме чакаш. И недей да разговаряш с никого.

— Съгласна съм. — Марго се опитваше да прикрие вълнението си. „Може би трябваше да ти поискам повече“, помисли си тя.

— Ще ти запазя билет за следващия самолет до Чикаго.

— А нещата, които купих?

— Ще поръчам да ти ги изпратят.

— Не е зле. Хей, ние двамата с теб добре се уредихме от тая работа, нали?

Той кимна.

— Да. Наистина.

 

 

Тайлър изпрати Марго до аерогарата. Не летището тя попита:

— Какво ще кажеш на другите? Имам предвид за моето заминаване.

— Че твоя много близка приятелка, която живее в Южна Америка, се е разболяла и ти се налага да я посетиш.

Тя го погледна замислено.

— Искаш ли да знаеш нещо, господин съдия? Онова пътешествие с яхтата щеше да бъде голямо забавление.

По високоговорителя повикаха пътниците за нейния полет.

— Това май е за мен.

— Приятно пътуване.

— Благодаря. Ще се видим в Чикаго.

Тайлър я проследи как влезе в терминала за заминаващите и изчака, докато самолетът излетя. После се върна в лимузината и разпореди на шофьора: — Роуз Хил.

 

 

Тайлър отиде направо в стаята си и телефонира на главния съдия Кийт Пърси.

— Всички те очакваме, Тайлър. Кога се връщаш? Намислили сме да организираме малко празненство в твоя чест.

— Много скоро, Кийт — отвърна Тайлър. — Междувременно бих искал да те помоля за помощ по повод на един нововъзникнал проблем.

— Разбира се. С какво мога да ти бъда полезен?

— Става дума за углавен престъпник, комуто опитах да помогна. Марго Поснър. Струва ми се, казах ти за нея.

— Спомням си, да. Какъв е проблемът?

— Горката женица се е побъркала и си е въобразила, че ми е сестра. Проследила ме чак до Бостън, а после се опита да ме убие.

— Господи! Какъв ужас!

— В момента пътува обратно към Чикаго, Кийт. Откраднала е ключа от къщата ми и изобщо не знам какво е намислила да прави по-нататък. Тази жена е опасен душевноболен човек. Заплаши, че ще убие цялото ми семейство. Искам да бъде въдворена в затвора за душевноболни в Рийд. Ако ми изпратиш по факса документите по въдворяването, веднага ще ги подпиша. После лично ще уредя психиатричните експертизи, които трябва да бъдат извършени.

— Разбира се, Тайлър. Веднага ще се погрижа.

— Ще ти бъда много благодарен. Тя пътува с полет 307 на Юнайтед Еърлайнс. Самолетът пристига в осем и петнадесет довечера. Предлагам ти да изпратиш хора, които да я приберат още от летището. Предупреди ги да внимават. В Рийд трябва да я оставят под максимална охрана и да не допускат никакви посетители.

— Ще се погрижа за всичко. Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това, Тайлър.

В гласа на Тайлър се прокрадна лека небрежност:

— Е, нали знаеш приказката, Кийт: „Каквото и добро да сториш, не ти се отплаща със същото“.

 

 

По време на вечерята Кендъл попита:

— Джулия няма ли да бъде с нас тази вечер?

— За съжаление, не — каза със скръб в гласа Тайлър. — Помоли ме да ви кажа „довиждане“. Наложи се да се погрижи за нейна приятелка в Южна Америка, която получила удар. Беше съвсем неочаквано.

— Но завещанието още не е…

— Джулия ми повери пълномощията над своя дял и иска да се погрижа да бъде внесен в сметка под мое попечителство.

Един от прислужниците постави пред Тайлър чиния с бостънска зеленчукова яхния с миди.

— А — възкликна той, — това изглежда толкова вкусно. Тази вечер съм много гладен.

 

 

Самолетът с полет 307 на Юнайтед Еърлайнс пристигна на международното летище О’Хеър по разписание. По високоговорителя се разнесе остър глас:

— Дами и господа, моля, затегнете предпазните колани, ако обичате!

В прекрасно настроение през целия полет, Марго Поснър си представяше какво ще прави с единия милион, всичките дрехи и бижута, които си накупи. „И цялата тая работа стана само защото ме арестуваха! Е, това ако не е удар!“

Самолетът се приземи, Марго събра ръчния си багаж и тръгна да слиза по подвижната стълба. Един стюард вървеше точно зад нея. Близо до самолета имаше линейка с двама военни санитари и един лекар. Стюардът ги видя и посочи Марго.

Щом Марго слезе от стълбата, единият от мъжете се приближи към нея.

— Извинете.

— Да? — погледна го Марго.

— Вие ли сте Марго Поснър?

— Да, защо? Какво се е…?

— Аз съм доктор Зимерман. — Той я хвана над лакътя. — Бихме искали да дойдете с нас, ако обичате. — И той я поведе към линейката.

Марго се опита да се отскубне:

— Чакайте малко! Какво правите?

Другите мъже вече бяха минали от двете й страни, за да й хванат ръцете.

— Просто елате с нас, без да се съпротивлявате, госпожице Поснър — каза докторът.

— Помощ! — разпищя се Марго. — Помогнете ми!

Останалите пътници стояха около нея и гледаха слисани.

— Какво сте ме зяпнали? — крещеше Марго. — Нима не виждате? Отвличат ме! Аз съм Джулия Станфорд! Аз съм дъщеря на Хари Станфорд!

— Разбира се, че сте — утешаваше я доктор Зимерман. — Само се успокойте.

Всички присъстващи смаяно наблюдаваха как мъжете набутаха Марго отзад в линейката, докато тя риташе и пищеше.

Вътре в линейката докторът извади спринцовка и я забоде в ръката на Марго.

— Отпуснете се — посъветва я той. — Всичко ще бъде наред.

— Сигурно сте полудели! — каза Марго. — Сигурно сте… — Очите й започнаха да се затварят.

Вратите на линейката се затръшнаха и тя бързо потегли напред.

 

 

Когато докладваха на Тайлър за случилото се, той се разсмя на глас. Опита се да си представи как са прибрали алчната кучка. Щеше да уреди да я държат в затвор за душевноболни до края на живота й.

„Сега вече играта наистина свърши, мислеше той. Аз успях! Старият ще се обърне в гроба си — ако изобщо има такъв, — като разбере, че поемам контрола над Станфорд Ентърпрайзис. Ще дам на Лий всичко, за което някога е мечтал“.

Идеално. Всичко беше идеално.

 

 

Събитията от деня изпълниха Тайлър със сексуална възбуда. „Трябва ми малко облекчение“. Отвори куфарчето си и от най-задната му част извади копие на „Дамрон“ с адресите на всички хомосексуални клубове в страната. За Бостън бяха изброени няколко гей-бара.

Избра си „Куест“ на Бойлстън Стрийт. „Ще пропусна вечерята. Отивам направо в клуба“.

 

 

Джулия и Сали се обличаха за работа.

— Как мина срещата ти с Хенри снощи? — понита Сали.

— Както винаги.

— Толкова зле, а? Все още ли ти прави официални предложения за брак?

— За бога, престани! — отвърна Джулия. — Хенри е много мил, но… — Тя въздъхна. — Не е за мен.

— Той може и да не е за теб — съгласи се Сали, — но тези неща тук са лично за теб и подаде на Джулия пет пощенски плика.

Всичките съдържаха известия за неплатени сметки. Джулия ги отвори. На три от тях пишеше „ПРОСРОЧЕНА“, а на друга — „ТРЕТО ИЗВЕСТИЕ“. Джулия ги поразгледа за момент.

— Сали, дали не би могла да ми заемеш…

— Изобщо не мога да те разбера — Сали я гледаше смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

— Бъхтиш се като робиня, не смогваш да си платиш сметките, а можеш само с едно мръдване на малкия си пръст да пипнеш няколко кръгли милиончета, без да броим хилядарките.

— Това не са мои пари.

— …Разбира се, че са твои! — отсече рязко Сали. — Хари Станфорд е бил и твой баща, нали? Ерго, ти притежаваш законни права над дял от неговото имущество. А аз не използвам думата „ерго“ много често.

— Забрави за това. Вече ти казах как се е отнесъл с майка ми. Той нямаше да иска да ми остави и петак.

Сали въздъхна.

— По дяволите! А аз се надявах да живея с милионерка!

Слязоха заедно до паркинга. Мястото, на което стоеше колата на Джулия, беше празно. Тя гледаше като гръмната голото пространство.

— Няма я!

— Сигурна ли си, че точно тук паркира снощи? — попита Сали.

— Да.

— Някой я е откраднал!

Джулия поклати глава.

— Не…

— Какво искаш да кажеш?

Тя се обърна и погледна Сали:

— Сигурно са си я взели обратно. Не съм плащала вече три вноски.

— Прекрасно — простена Сали. — Просто прекрасно.

 

 

На Сали не й излизаше от главата положението на нейната съквартирантка. „Всичко е като във вълшебна приказка,“ мислеше си тя. Принцеса, която не знае, че е принцеса. Само дето в този случай принцесата много добре знае каква е, но е прекалено горда, за да направи нещо. Не е честно! Семейството разполага с всичките тези пари, а тя няма никакви. Е, добре, щом тя не иска да направи нищо, напук на всички аз ще го направя. Накрая тя ще ми бъде благодарна.

Същата вечер, щом Джулия излезе, Сали прерови кутията с изрезките и взе една статия от неотдавнашен вестник, в която се споменаваше, че наследниците на Станфорд са се върнали в Роуз Хил за погребалната церемония.

„Ако принцесата не иска да отиде при тях, помисли си тя, те ще дойдат при принцесата“.

Седна и започна да пише писмо. Беше адресирано до съдия Тайлър Станфорд.