Сидни Шелдън
От утрото до здрача (2)

ВТОРА ГЛАВА

Половин час по-късно от летището в Ница частен Боинг 727 бавно набираше скорост по пистата към полосата за излитане. В централната контролна кула главният диспечер каза:

— Явно тези в самолета бързат. Пилотът вече три пъти иска писта за излитане.

— Чий е самолетът?

— На Хари Станфорд. На самия цар Мидас^[1].

— Сигурно е тръгнал да прави поредните един-два милиарда.

Главният диспечер включи монитора, проследи излитането на един лиърджет и взе микрофона:

— Боинг осем девет пет, тук е диспечерският пункт на летище Ница. Имате писта за излитане. Пета вляво. След излитането се насочете надясно по трасе едно четири нула.

Пилотът на Хари Станфорд размени с помощника си облекчен поглед и натисна бутона на микрофона:

— Прието. Боинг осем девет пет има писта за излитане. Да се насочим надясно по трасе едно четири нула.

Само след миг огромният самолет профуча по пистата и се вряза в зазоряващото се сиво небе.

Помощник-пилотът отново се обади по микрофона:

— Излитане. Боинг осем девет пет се отдели от полосата за полет седем нула по трасе едно четири нула.

После подхвърли към главния пилот:

— Уф! Старият Станфорд наистина нямаше търпение да излетим колкото се може по-бързо, нали?

Пилотът сви рамене:

— Не е наша работа да разсъждаваме защо и какво, ние трябва да си изпълняваме задълженията, ако се наложи, и до смърт. Какво прави той там отзад?

Помощник-пилотът стана от мястото си, приближи се до вратата на кабината и погледна в самолета:

— Почива си.

 

 

Отново телефонираха от колата до централната контролна кула:

— Самолетът на господин Станфорд… Все още ли е на пистата?

— Не. Излетя.

— Пилотът остави ли данни за посоката?

— Разбира се.

— Закъде?

— Самолетът лети към международното летище „Кенеди“.

— Благодаря ви. — Обърна се към своя спътник. — „Кенеди“. Ще се погрижим нашите хора да го чакат и там.

 

 

Реното напусна предградията на Монте Карло и набра скорост към италианската граница.

— Сигурен ли си, че вече не ни следят, Дмитри? — попита Хари Станфорд.

— Да, господине. Измъкнахме се.

— Добре.

Хари Станфорд се облегна назад и се отпусна. Вече нямаше за какво да се притеснява. Онези щяха да преследват самолета. Отново премисли цялата ситуация. Всъщност всичко опираше до това, какво знаят и кога са го научили. Иначе бяха просто чакали — преследваха лъв с надеждата да го повалят. Хари Станфорд се усмихна на себе си. Бяха подценили човека, с когото си имаха работа. Други, допуснали същата грешка, платиха скъпо. И този път някой щеше да си плати. Той беше Хари Станфорд — довереникът на президенти и крале, толкова могъщ и богат, че бе в състояние да съсипе икономиката на дузина държави. И все пак…

 

 

Боинг 727 кръжеше в небето над Марсилия. Пилотът съобщи по микрофона:

— Марсилия, тук Боинг осем девет пет, излетял по трасе едно четири нула, се приземява на писта едно пет нула.

— Прието.

 

 

Реното стигна в Сан Ремо малко след зазоряване. Хари Станфорд пазеше мили спомени от този град, но сега го видя променен до неузнаваемост. Помнеше го от времето, когато представляваше изискан град с първокласни хотели и ресторанти, в казиното се влизаше само с черна вратовръзка, за една вечер бе възможно да загубиш или спечелиш цяло състояние. Сега градът се намираше в унищожителните лапи на туризма, а казиното бе пълно с гръмогласни клиенти, които залагаха по ризи.

 

 

Реното приближаваше към пристанището, което се намираше на дванадесет мили от френско-италианската граница. На пристанището имаше два яхт-клуба — „Марина Порто Соле“ на изток и „Порто Комунале“ на запад. На „Порто Соле“ един пристанищен служител ръководеше движението на яхтите. На „Порто Комунале“ нямаше такъв служител.

— Кой от двата? — попита Дмитри.

— „Порто Комунале“ — определи Станфорд. „Колкото по-малко народ около нас, толкова по-добре“.

— Да, сър.

Пет минути по-късно реното спря до „Блу Скайс“ — една добре нагласена, петдесет и пет метрова моторна яхта. Капитан Вакаро и дванадесетчленният екипаж се бяха подредили на палубата. Капитанът забърза по подвижното мостче, за да поздрави новодошлите.

— Добро утро, синьор Станфорд — каза капитан Вакаро. — Ще вземем багажа ви, за да…

— Нямам багаж. Направо потегляме.

— Дадено, господине.

— Чакайте за момент — каза Станфорд, като оглеждаше екипажа. Той се смръщи. — Човекът в края. Нов е, нали?

— Да, сър. Нашият каютен прислужник се разболя в Капри и ние взехме този. Той е много…

— Искам да го премахнете — нареди Станфорд.

Капитанът го погледна озадачено:

— Да го…?

— Платете му и го освободете. Да потегляме по-бързо.

Капитан Вакаро кимна:

— Дадено, господине.

Хари Станфорд се огледа наоколо и отново го обхвана предчувствие за нещо лошо. Струваше му се достатъчно да протегне ръка, за да докосне надвисналата опасност. Не желаеше никакви непознати до себе си. Капитан Вакаро и екипажът му бяха с него от години. Можеше да им се довери. Погледна към момичето. Дмитри я бе подбрал съвсем случайно, следователно също не е опасна. Що се отнася до самия Дмитри, неговия верен бодигард — той неведнъж бе спасявал живота му.

— Не се отделяй от мен! — разпореди Станфорд на Дмитри.

— Да, господине.

Станфорд хвана София под ръка:

— Хайде да се качим на борда, скъпа.

 

 

Дмитри Камински стоеше на палубата и наблюдаваше приготовленията на екипажа за отплаване. Хвърли поглед към пристанището, но не откри нищо обезпокоително. По това време имаше много малко движение. Огромните генератори на яхтата започнаха да боботят и плавателният съд потегли.

Капитанът се приближи към Хари Станфорд:

— Не ни казахте в каква посока пътуваме, господин Станфорд.

— Не съм значи, така ли, капитане? — Замисли се за момент. — Портофино.

— Дадено.

— Между другото, изключете всякакви радиовръзки.

Капитан Вакаро се намръщи:

— Да изключим радиовръзките? Дадено, господине, но какво ще стане, ако…?

Хари Станфорд го прекъсна:

— Не се притеснявайте за нищо. Просто изпълнявайте. Освен това не желая никой да използва и сателитните телефони.

— Слушам, господине. Ще пускаме ли котва в Портофино?

— По-късно ще ви уведомя, капитане.

 

 

Хари Станфорд разведе София из яхтата. Смяташе я за неоценима част от собствеността си и обичаше да се перчи с нея. Беше наистина изключителен плавателен съд. Луксозно подреденият апартамент включваше дневна и просторен кабинет, удобно обзаведен с канапе, няколко кресла и бюро, зад което беше разположено достатъчно оборудване, че да стигне за управлението на малък град. На стената висеше голяма електронна карта, а подвижната лодка-макет показваше местоположението на яхтата във всеки момент. Плъзгащи се врати отвеждаха от апартамента към външна тераса на палубата, където бяха поставени шезлонг и маса с четири стола. Тикови перила опасваха верандата. В тихи и приятни дни Станфорд имаше навика да закусва тук.

Шестте самостоятелни кабини с широки прозорци бяха тапицирани с ръчно рисувана коприна и всяка разполагаше с отделна баня с вана. Това бяха помещенията за гости. Голямата библиотека бе покрита с ламперия от златиста хавайска акация.

В столовата се побираха шестнадесет души. На долната палуба се намираше фитнес-салон с цялото необходимо оборудване. На яхтата имаше още винарска изба и киносалон — идеален за прожектиране на филми. Хари Станфорд разполагаше с една от най-богатите видеотеки с порнографски филми в света. Всички мебели бяха изключително изящни и изискани, а с картините в помещенията можеше да се гордее всеки музей.

— Е, вече видя почти всичко — заключи Станфорд в края на обиколката. — Утре ще ти покажа останалото.

Тя го гледаше със страхопочитание.

— Никога не съм виждала подобно нещо! Тук е… тук е направо като град!

Хари Станфорд се усмихна на нейното въодушевление.

— Стюардът ще те заведе до кабината ти. Настани се удобно. Аз имам да свърша малко работа.

 

 

Хари Станфорд се върна в кабинета и огледа електронната карта на стената, за да провери местоположението на яхтата. „Блу Скайс“ се намираше в Лигурско море и държеше курс на североизток. „Няма да разберат накъде съм тръгнал, помисли си Станфорд. Ще ме чакат на летище «Кенеди»“. Щом стигнем в Портофино, ще се погрижа всичко да си дойде на мястото.

 

 

На десет хиляди и шестстотин метра над земята пилотът на Боинг 727 получаваше нови инструкции:

— Боинг осем девет пет, имате изход директно към Денар по допълнителен курс четиридесет в съответствие с молбата ви.

— Прието. Боинг осем девет пет има изход директно към Денар по допълнителен курс четиридесет в съответствие с нашата молба. — И кимна на помощника си. — Всичко се уреди според плана. Вече можем да свирим отбой.

Пилотът се протегна, изправи се и отиде до вратата на кабината. Погледна към вътрешността на самолета.

— Как е нашият пътник? — попита помощник-пилотът.

— Изглежда ми доста изгладнял.