Сидни Шелдън
От утрото до здрача (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Стив Слоун и Саймън Фицджералд пиеха кафе в канцеларията на „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“.

— Както е казал някога големият поет, „Има нещо гнило в Дания“.

— Какъв е проблемът? — полюбопитства Фицджералд.

Стив въздъхна:

— Не знам точно. Става дума за семейство Станфорд. Нещо в техния случай много ме смущава.

— Я остави, хич да не ти пука — изсумтя Саймън Фицджералд.

— Непрекъснато ме тормози един въпрос, Саймън, но не мога да намеря отговора.

— И какъв е този въпрос?

— Семейството настояваше да ексхумират тялото на Хари Станфорд, за да сравнят ДНК-пробите. Оттук според мен се налага изводът, че единственият възможен мотив да бъде премахнат трупът е на всяка цена да се осуети възможността ДНК-пробата на жената да бъде съпоставена с тази на Хари Станфорд. Изгода от това в случая има само жената, ако тя действително е измамница.

— Да.

— Но въпреки това онзи частен детектив, Франк Тимънс — аз проверих в канцеларията на областния адвокат в Чикаго и се оказа, че той има много стабилна репутация, — та значи той представя отпечатъци, които доказват, че тя все пак действително е истинската Джулия Станфорд. Въпросът ми е: на кого, по дяволите, му е трябвало да изрови тялото на Хари Станфорд и защо?

— Страхотен въпрос. Ако…

Вътрешният телефон иззвъня. Чу се гласът на една от секретарките:

— Господин Слоун, търсят ви на втора линия.

Стив Слоун вдигна слушалката:

— Ало…

— Господин Слоун — долетя гласът от другата страна, — обажда се съдия Станфорд. Ще ви бъда много благодарен, ако намерите възможност да се отбиете в Роуз Хил тази сутрин.

Стив Слоун погледна Фицджералд.

— Добре. Ще дойда след около час.

— Чудесно. Благодаря ви. Стив затвори телефона.

— Току-що ме помолиха да отида в дома на Станфорд.

— Чудя се какво ли ще искат.

— Сто процента съм сигурен, че ще пожелаят да се ускори легализирането на завещанието, та да се докопат до всичките тези прекрасни парички.

 

 

— Лий? Обажда се Тайлър. Как си?

— Добре, благодаря.

— Страшно ми липсваш.

Настъпи кратка пауза.

— Ти също ми липсваш, Тайлър.

Тези думи го накараха да потръпне от вълнение:

— Лий, имам наистина прекрасна новина. Няма как да говоря за това по телефона, но ще те направи много щастлив. Когато ти и аз…

— Тайлър, налага се да тръгвам. Чака ме един човек.

— Но…

Връзката прекъсна.

Тайлър остана за момент неподвижен на мястото си. После си помисли: „Той нямаше да ми каже, че му липсвам, ако наистина не е така“.

 

 

Цялото семейство, с изключение на Уди и Пеги, се бяха събрали в салона в Роуз Хил. Стив изучаваше изпитателно лицата им.

Съдията Станфорд изглеждаше много спокоен и доволен.

Стив погледна Кендъл, Имаше необикновено напрегнат вид. Предния ден съпругът й пристигна от Ню Йорк специално за срещата. Стив огледа Марк. Французинът бе хубав мъж, няколко години по-млад от съпругата си.

Накрая обърна внимание и на Джулия. Тя приемаше твърде спокойно присъединяването си към семейството. „Според мен поне човек, току-що наследил близо един милиард долара, та и повече, би трябвало да бъде доста по-развълнуван“, помисли си Стив.

Огледа отново лицата им и се почуди дали някой от тях не е отговорен за изчезването на трупа на Хари Станфорд. И ако е така, кой по-точно? И защо?

— Господин Слоун — започна Тайлър, — запознат съм със законите по легализирането на завещания в щата Илиноис, но не съм информиран доколко те се различават от законите в Масачузетс. Чудехме се дали няма някакъв начин да се ускори процедурата.

Стив се подсмихна на себе си. „Трябваше да накарам Саймън да се обзаложим“.

— Вече работим върху случая, съдия Станфорд.

— Името Станфорд би трябвало да ви помогне да ускорите нещата. — С многозначителен тон подчерта Тайлър.

„За това е абсолютно прав“, съгласи се Стив и кимна:

— Ще направя всичко, което мога. Ако изобщо е възможно да…

Откъм стълбището се чуха гласове:

— Затваряй си устата, тъпа кучко! Да не съм чул дума повече от теб. Ясно ли е?

Уди и Пеги слязоха от горния етаж и влязоха направо в салона. Лицето на Пеги беше страшно подуто, а едното й око беше посиняло. Уди се хилеше със светнал поглед.

— Здравейте. Надявам се, сбирката не е свършила.

Всички гледаха смаяно Пеги.

Кендъл се изправи:

Какво ти се е случило?

— Нищо. Просто… просто се блъснах във вратата.

Уди седна на един стол. Пеги се настани до него. Той я потупа по ръката и загрижено попита:

— Добре ли си вече, скъпа моя?

Пеги само кимна, но не посмя да каже нищо.

— Браво. — Уди се обърна към останалите. — Та значи какво съм изпуснал, докато ме нямаше?

Тайлър го погледна неодобрително:

— Току-що помолих господин Слоун, ако може, да ускори процедурата по легализирането на завещанието.

— Би било чудесно — ухили се Уди и се обърна към Пеги. — Ще ти бъде приятно да ти купя някоя и друга нова дрешка, нали, мила?

— Нямам нужда от нови дрехи — прошепна тя плахо.

— Ами да. И без това не ходиш никъде. — Той се обърна към другите. — Пеги е много стеснителна. Няма какво друго да ни каже. Нали, скъпа?

Пеги скочи и избяга от стаята.

— Ще ида да видя какво й е — Кендъл стана и забърза след нея.

„Боже мили! — помисли си Стив. — Ако Уди се държи така пред други хора, какво ли е положението, когато той и съпругата му са сами?“

— От колко време сте в правната фирма на Фицджералд? — осведоми се Уди. — Изобщо не мога да разбера как сте издържали да работите за баща ми.

— Доколкото разбрах, баща ви е бил… понякога е бил труден човек — внимателно отговори Стив.

— Труден ли? — изсумтя Уди. — Той беше чудовище на два крака. Знаете ли, беше измислил прякор на всекиго от нас? Моят беше Чарли. По името на Чарли Маккарти — чучелото на някакъв си вентрилоквист на име Едгар Бергън. Наричаше сестра ми Пони, защото твърдеше, че в лицето била грозна като кон. Тайлър беше…

Стив го прекъсна смутено:

— Не смятам, че изобщо е нужно да ми…

— Няма нищо — ухили се Уди. — Един милиард долара могат да излекуват всякакви рани.

— Е, добре — изправи се Стив, — ако няма какво друго да ми казвате, най-добре е да си тръгвам. — Той с нетърпение побърза да излезе на чист въздух.

 

 

Кендъл откри Пеги в банята — налагаше студен компрес върху подутата си буза.

— Пеги? Добре ли си?

— Добре съм — обърна се Пеги. — Благодаря. Аз… аз съжалявам за онова, което се случи долу.

— Ти ми се извиняваш? Би трябвало да си вбесена. Откога има навика да те бие?

— Той не ме бие — упорстваше Пеги. — Блъснах се във вратата.

Кендъл пристъпи още по-близо.

— Пеги, защо се примиряваш с това? Не бива, разбираш ли?

Настъпи кратка пауза:

— Да, но се примирявам.

— Защо? — Кендъл я погледна озадачено.

Тя вдигна очи към нея.

— Защото го обичам. — После продължи да обяснява забързано. — Той също ме обича. Повярвай ми, той невинаги се държи така. Работата е там, че… Понякога не е на себе си.

— Имаш предвид, когато взима наркотици.

— Не!

— Пеги…

— Не!

— Пеги…

Пеги се разколеба:

— Всъщност да.

— Кога започна?

— Почти веднага… веднага след като се оженихме — Гласът й стана дрезгав. — Всичко започна заради една среща по поло. Уди падна от понито и получи тежки наранявания. Докато беше в болницата, му давали наркотици, за да успокоят болките му. Всъщност именно те му помогнаха да започне. — Тя погледна оправдателно Кендъл. — Ето, нали виждаш, не бе по негова вина? След болницата Уди… Уди продължи да взима наркотици. Винаги когато се опитвах да го накарам да престане, той започваше… да ме бие.

— Пеги, за Бога! Той има нужда от помощ! Не разбираш ли? Ти не си в състояние да се справиш сама. Той е наркоман. Какво взима? Кокаин?

— Не. — Настъпи кратко мълчание. — Хероин.

— Боже мой! Не можеш ли да го накараш да потърси медицинска помощ?

— Опитвала съм. — Гласът й се бе превърнал в шепот. — Дори нямаш представа колко упорито съм се опитвала! Лежа в три възстановителни болници. — Тя поклати глава. — Оправя се за известно време, после… започва отново. Той… той просто не издържа дълго.

— Толкова съжалявам. — Кендъл прегърна Пеги през рамо.

— Сигурна съм, че един ден Уди ще се оправи. — Пеги се опита да се усмихне. — Все пак полага усилия. Наистина. — Лицето й просветна. — Когато се оженихме, беше такъв веселяк. Непрекъснато се смеехме и забавлявахме. Носеше ми малки подаръци и… — Очите й се насълзиха. — Толкова много го обичам!

— Мога ли да ти помогна с нещо…

— Благодаря — прошепна Пеги. — Много си мила.

— Пак ще си поговорим. — Кендъл стисна ръката й.

 

 

Кендъл тръгна надолу по стълбите, за да се върне при другите. „Когато бяхме деца, мислеше си тя, още преди да умре мама, правехме такива чудесни планове. Ти ще станеш прочута дизайнерка, сестричке, а аз — най-великият спортист на света! И най-тъжното е, заключи Кендъл, че той наистина можеше да бъде такъв. А ето какво се получи накрая“.

Кендъл вече стигна до последното стъпало, когато към нея се приближи Кларк с поднос, върху който имаше писмо:

— Извинявайте, госпожо Кендъл. Един човек току-що донесе това за вас. — Той й подаде илика.

Кендъл погледна изненадано писмото.

— Кой…? — Тя кимна. — Благодаря ти, Кларк.

Кендъл отвори плика и лицето й пребледня.

— Не! — прошепна ужасена. Сърцето й започна да блъска лудо, изведнъж й прималя. Вкопчи се за масата и остана неподвижна, като се опитваше да си поеме въздух.

 

 

Малко по-късно Кендъл влезе в гостната с все така пребледняло лице.

— Марк… — Кендъл полагаше усилия да изглежда спокойна. — Може ли да излезеш за момент?

— Да, разбира се — вгледа се загрижено в нея той.

— Добре ли си? — обади се Тайлър.

— Добре съм, благодаря — усмихна се тя насила.

Хвана Марк за ръка, отведе го на горния етаж и го въведе в тяхната стая.

— Какво има? — попита Марк.

Кендъл му подаде плика. В писмото пишеше:

„Скъпа госпожо Рено,

Нашите поздравления! Дружеството ни за защита на дивите животни с огромно задоволство прочете за състоянието, което ще имате щастието да получите. Ние добре знаем за големия ви интерес към нашата работа и разчитаме на вашата бъдеща подкрепа. Ето защо ще ви бъдем много благодарни, ако през някой от следващите десет дни внесете един милион щатски долара по номера на нашата банкова сметка в Цюрих. Очакваме в най-скоро време вашия отговор.“

Както и в другите писма, всичките букви „е“ бяха размазани.

— Негодници! — избухна Марк.

— Как са разбрали, че съм тук? — недоумяваше Кендъл.

— Много просто, трябвало е само да разгърнат някой вестник — напомни огорчено Марк. Прочете отново писмото и поклати глава. — Ясно е, няма да престанат. Наистина се налага да се обадим на полицията.

— Не! — извика Кендъл. — В никакъв случай! Вече е прекалено късно! Не виждаш ли? Това ще бъде краят на всичко. На абсолютно всичко!

— Добре. Ще намерим някакъв изход. — Марк я прегърна и я притисна до себе си.

Но Кендъл добре знаеше, че изход няма.

 

 

Това се случи преди няколко месеца — през един от онези пролетни дни, които още от сутринта обещават да бъдат прекрасни. Кендъл отиде на рожден ден на своя приятелка в Риджфийлд, Кънектикът. Празненството беше чудесно: Кендъл си побъбри със стари приятели, изпи и чаша шампанско. По средата на един разговор внезапно погледна часовника си:

— О, не! Изобщо нямах представа колко късно е станало. Марк вече ме очаква.

Сбогува се набързо с приятелите, скочи в колата и потегли. По обратния път за Ню Йорк тя реши да мине по едно странично шосе с много завои, което щеше да я изведе право на главната магистрала. Караше с близо петдесет мили в час и тъкмо когато взимаше един остър завой, забеляза кола, паркирана отдясно на пътя. Машинално сви наляво и тогава една жена, понесла огромен букет свежи полски цветя, пресече тесния път. Кендъл панически се опита да я избегне, но вече беше късно.

Всичко се случи толкова странно и сякаш само за миг. При удара на жената с левия преден калник чу гаден тъп звук. Натисна спирачките и закова с остро скърцане. Цялата трепереше ужасена. Изтича към проснатата, обляна в кръв жена.

Кендъл застана до нея вцепенена. Накрая се приведе, обърна жената по гръб и видя изцъклените, незрящи вече очи.

— О, Боже! — прошепна Кендъл. Усети как й се повдига. Изправи се — беше отчаяна, не знаеше какво да направи. Огледа се ужасена наоколо. По пътя не се виждаха никакви коли. „Тя е мъртва, помисли си Кендъл. С нищо не мога да й помогна. Не беше моя вината, но всички ще ме обвинят за безотговорно шофиране в пияно състояние. Кръвната проба ще покаже алкохол. Ще ме пратят в затвора!“

Погледна за последен път тялото на жената и изтича обратно към колата. По хлътналия преден ляв калник имаше следи от кръв. „Трябва да я скрия в гараж, реши Кендъл. Полицията ще я търси“. Качи се в колата и потегли.

През останалата част от пътя до Ню Йорк Кендъл непрекъснато гледаше в огледалото за обратно виждане — очакваше всеки момент да се появи святкаща червена светлина и да чуе звук на сирена. Вкара колата в гаража на Деветдесет и шеста улица, където обикновено паркираше. Сам, собственикът на гаража, разговаряше с механика Ред. Кендъл слезе от колата.

— Добър вечер, госпожо Рено — поздрави Сам.

— До… добър вечер. — Тя едва успяваше да спре тракането на зъбите си.

— Ще я оставите до утре сутринта?

— Да… да, моля.

Ред гледаше към калника.

— Има дълбока вдлъбнатина тука на калника, госпожо Рено. А това отгоре, сякаш е кръв.

Двамата мъже я погледнаха. Кендъл пое дълбоко въздух:

— Да. Ударих… ударих един елен на магистралата.

— Имали сте късмет, че повредата не е по-сериозна — отбеляза Сам. — Един мой приятел удари елен и направо си съсипа колата. — Той се ухили. — Ама за сърната това няма никакво значение.

— Ще ви помоля да го изчистите — каза напрегнато Кендъл.

— Разбира се.

Кендъл тръгна към изхода на гаража, но преди да излезе, се обърна. Двамата мъже гледаха втренчено калника.

 

 

Вкъщи Кендъл разказа на Марк за ужаса, който я бе сполетял.

— О, Боже! Мила моя, но как?… — прегърна я той.

Кендъл хлипаше:

— Не… не беше по силите ми да направя каквото и да било. Тя тръгна да пресича точно пред мен. Беше… беше брала цветя и…

— Не плачи! Сигурен съм, че вината не е твоя. Било е просто злополука. Трябва да съобщим на полицията.

— Знам. Прав си. Аз… аз трябваше да остана там и да ги изчакам. Просто… просто ме обзе истинска паника, Марк. Сега вече има и бягство от местопроизшествието. Но аз не можех да й помогна с абсолютно нищо. Беше мъртва. Трябваше да видиш лицето й. Ужасно.

Той продължи да я държи в прегръдките си, докато тя престана да хлипа.

Накрая Кендъл колебливо попита:

— Марк… наистина ли е необходимо да ходим в полицията?

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се той.

Тя едва се сдържаше да не изпадне в истерия.

— Ами нали всичко вече е свършило? Нищо повече не може да върне живота на тази жена. Каква полза ще имат те да ме наказват? Не съм искала да го направя. Защо не се престорим, че подобно нещо просто никога не се е случвало.

— Кендъл, ако хванат някаква следа…

— Как? Наоколо нямаше никой.

— А твоята кола? Има ли някакви белези?

— Остана една вдлъбнатина. Казах на механика в гаража, че съм блъснала сърна. — Тя полагаше отчаяни усилия да говори спокойно. — Марк, никой не видя злополуката… Знаеш ли какво ще стане с мен, ако ме арестуват и ме пратят в затвора? Ще се простя с работата си, с всичко, което съм градила години наред, и за какво? За нещо, което вече е станало! Свършило е и толкоз! — Тя отново се разхлипа.

Той я притисна към себе си.

— Тихо, не плачи! Ще видим. Ще помислим.

 

 

Всички сутрешни вестници огласиха историята на първа страница. Най-драматичното в случая идваше от факта, че мъртвата жена била тръгнала към Манхатън, за да се омъжва. „Ню Йорк Таймс“ просто го съобщаваше, докато „Дейли Нюз“ и „Нюздей“ го бяха превърнали в сърцераздирателна драма.

Кендъл купи всички вестници и все повече се ужасяваше от постъпката си. Мислите й гъмжаха от предположения с мъчителното „ако“.

„Ако не бях ходила до Кънектикът за рождения ден на приятелката ми…“

„Ако си бях останала у дома през този ден…“

„Ако не бях пила нищо…“

„Ако жената беше набрала цветята няколко секунди по-рано или няколко секунди по-късно…“

„Аз съм виновна за убийството на друго човешко същество!“

Кендъл се замисли за ужасната мъка, която причини на двете семейства — на жената и на нейния годеник, и отново й се прииска да повърне.

Според вестниците полицията очакваше информация от всеки, който би могъл да даде някакви сведения за избягалия виновник.

„Няма начин да ме открият, помисли си Кендъл. От мен се иска само да се държа, сякаш нищо не се е случило“.

 

 

Когато на другата сутрин Кендъл отиде до гаража, за да си вземе колата, Ред беше там.

— Изчистих кръвта от колата — посрещна я той. — Искате ли да оправя и калника?

„Разбира се! Трябваше да се сетя по-рано за това“.

— Да, моля ви.

Ред я гледаше някак странно. Или може би само на нея й се струваше така?

— Сам и аз си говорихме за това вчера — продължа ваше той. — Странно е, знаете ли. Един елен трябваше да причини много по-големи щети.

Сърцето на Кендъл се разтуптя лудо. Внезапно устата й пресъхна и тя едва успя да продума:

— Беше… малък елен.

— Доста малък трябва да е бил — лаконично кимна Ред.

Когато изкарваше колата от гаража, Кендъл усети погледа му след себе си.

 

 

В офиса секретарката й Надин я изгледа смаяно:

— Какво се е случило с вас?

— Какво… какво имаш предвид? — замръзна на място Кендъл.

— Стори ми се, че цялата треперите. Сега ще ви направя малко кафе.

— Благодаря.

Кендъл отиде до огледалото. Лицето й изглеждаше бледо и изпито. „Ще ме разпознаят, щом ме погледнат!“

Надин влезе в кабинета с чаша горещо кафе.

— Ето. Това ще ви помогне да се почувствате по-добре. — Тя погледна любопитно Кендъл. — Всичко наред ли е?

— Направих… направих малка злополука вчера — измърмори Кендъл.

— О? Някой пострада ли?

Отново видя пред себе си лицето на мъртвата жена.

— Не, ударих… ударих един елен.

— А колата?

— Ще я поправят.

— Ще се обадя на застрахователната компания.

— О, не, Надин. Моля те, недей.

Кендъл видя изненадата, която се появи в очите на Надин.

 

 

Точно два дни след случката пристигна и първото писмо:

„Скъпа госпожо Рено,

Аз съм председателят на Дружеството за защита на дивите животни, което в момента се намира в тежко положение. Сигурен съм, че ще имате желание да ни помогнете. Нашата организация се нуждае от пари, за да пази дивите животни. Специално внимание отделяме на елените. Можете да ни изпратите 50 000 долара на банкова сметка 804072-А в «Креди Сюис Банк» в Цюрих. Обръщам ви внимание, че е много важно парите да пристигнат най-късно до пет дни.“

Подпис нямаше. Всички букви „е“ бяха размазани. Заедно с писмото в плика бе поставена и изрезка от вестник, в която се описваше злополуката.

Кендъл прочете писмото няколко пъти. Заплахата беше недвусмислена. Тя с ужас се почуди какво да стори. „Марк имаше право, помисли си тя. Трябваше да отида в полицията“. Но сега всичко щеше да се окаже още по-лошо. Тя беше беглец. Ако я открият сега, това означава затвор и позор, както и край на нейната кариера.

 

 

По обяд тя отиде в банката, където държеше своите пари:

— Искам да прехвърля 50 000 долара в Швейцария…

 

 

Вечерта вкъщи Кендъл показа писмото на Марк. Беше смаян.

— Божичко! — възкликна Марк. — Кой би могъл да го изпрати?

— Никой… никой не знае. — Тя трепереше цялата.

— Кендъл, явно, че някой все пак знае.

Тялото й нервно потръпваше.

— Нямаше никой наоколо, Марк! Аз…

— Чакай малко. Нека се опитаме да помислим. Какво точно се случи, когато се върна в града?

— Нищо. Оставих колата… в гаража и… — Тя млъкна. „Има дълбока вдлъбнатина тук на калника, госпожо Рено. А това отгоре сякаш е кръв“.

Марк забеляза израза на лицето й.

— Какво?

Тя бавно изрече:

— Собственикът на гаража и механикът бяха там. Видяха кръвта върху калника. Казах им, че съм блъснала елен, а те ми обясниха, че би трябвало да има по-сериозни поражения. — Спомни си и още нещо. — Марк…

— Да?

— Надин, секретарката ми. И на нея й казах същото. Видях обаче, че и тя не ми повярва. Сигурно е някой от тях тримата.

— Не — отвърна замислено Марк.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се тя в него.

— Седни малко, Кендъл, и ме изслушай. Ако някой от тях те е подозирал, той би могъл да разкаже историята на още поне десетина човека. А съобщението за злополуката се появи във всички вестници. Така че някой друг си е направил съвсем проста аритметика и е сглобил нещата. Според мен писмото е било чист блъф, за да те проверят. Направила си ужасна грешка, като си изпратила парите.

— Но защо?

— Защото сега вече са сигурни, че си виновна, нима не разбираш? Дала си им доказателството, от което са имали нужда.

— О, Боже! Какво да правя сега? — простена Кендъл.

Марк Рено се замисли за известно време.

— Имам идея как бихме могли да открием кои са тези негодници.

 

 

В десет часа на другата сутрин Кендъл и Марк седяха в офиса на Ръсел Гибънс, заместник-директор на „Манхатън Фърст Секюрити Банк“.

— Та значи с какво мога да ви бъда полезен? — попита господин Гибънс.

— Бихме искали да проверим нещо във връзка с номера на една банкова сметка в Цюрих — отговори Марк.

— Да?

— Интересува ни кой е титулярът.

Гибънс потърка брадичка с ръце:

— Има ли връзка с някакво престъпление?

— Не! Защо питате? — парира въпроса Марк.

— Защото, ако не е свързано с криминално деяние, като пране на пари или нарушаване законите на Швейцария или Съединените щати, официалните власти няма да нарушат тайната на никоя от банковите сметки в страната. Техният авторитет се гради именно на строгата секретност.

— Да, но сигурно има някакъв начин да…

— Съжалявам. Няма никакъв друг начин.

Кендъл и Марк се спогледаха. По лицето на Кендъл се изписа истинско отчаяние. Марк се изправи:

— Благодаря ви, че ни отделихте време.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна. — Той ги изведе от кабинета си.

Същата вечер Кендъл откара колата в гаража, за да паркира, но не видя нито Сам, нито Ред. Остави колата и тъкмо когато минаваше покрай малката канцелария, забеляза през прозореца една пишеща машина. Спря и се замисли дали не размазва буквата „е“. „Трябва да проверя“, реши тя.

Пристъпи напред, поколеба се за момент, но отвори вратата и влезе. Тъкмо стигна до пишещата машина и сякаш изневиделица отнякъде изникна Сам.

— Добър вечер, госпожо Рено — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?

Тя стреснато се извърна.

— Не. Аз… аз просто оставих колата си. Лека нощ. — И тя забърза към вратата.

— Лека нощ, госпожо Рено.

На другата сутрин, когато Кендъл мина покрай канцеларията на гаража, пишещата машина беше изчезнала. На нейното място стоеше компютър.

Сам проследи погледа й:

— Бива си го, а? И тук трябва да си проличи, че сме в двадесети век, нали?

„Дали защото вече може да си го позволи?“

 

 

Същата вечер Кендъл разказа на Марк за откритието си.

— Възможно е, но ни трябват доказателства — отвърна замислено той.

В понеделник сутринта Надин посрещна Кендъл в офиса с думите:

— По-добре ли се чувствате вече, госпожо Рено?

— Да. Благодаря.

— Вчера имах рожден ден. Вижте само какво ми подари моят съпруг! — И тя извади от шкафа луксозно визонено палто. — Нали е красиво?