Сидни Шелдън
От утрото до здрача (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Последната шахматна фигура дойде на мястото си случайно. Тайлър размишляваше върху завещанието на баща си и почувства как го обзема гняв — Уди и Кендъл щяха да получат равни дялове с него. „Не го заслужават. Без мен двамата щяха да бъдат напълно зачеркнати от завещанието. Нямаше да имат нищо. Не е честно, но какво да направя?“

Той притежаваше дял от акциите, който получи от майка си преди толкова време. Сега си спомни думите на баща си: „Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще може да направи той с този дял? Да завземе контрола над цялата компания?“

„Заедно, пресмяташе Тайлър, Уди и Кендъл притежават две трети от акциите на компанията Станфорд Ентърпрайзис. Как бих могъл да взема надмощие само с моя малък допълнителен дял?“ И точно тогава го осени отговорът. Беше нещо толкова умно и находчиво, че направо го порази.

 

 

Трябва да ви уведомя и за друго — съществува възможност да бъде включен и още един наследник… В завещанието на баща ви изрично е упоменато, че наследството трябва да се подели поравно между всички негови потомци… Вашият баща направи дете на една гувернантка, която работеше тук…

„Ако Джулия се появи, ставаме четирима, прецени Тайлър. Успея ли да взема контрола на нейния дял, ще разполагам с петдесет процента от акциите на баща ми плюс онзи един процент, който вече притежавам. Ще мога да поема властта над Станфорд Ентърпрайзис. Ще седна на мястото на баща ми“. Следващата му мисъл беше: „Розмари е мъртва, а и сигурно никога не е споменавала на дъщеря си кой е нейният баща. Пък и защо изобщо е нужно да бъде истинската Джулия Станфорд?“

Отговорът беше Марго Поснър.

 

 

Той се запозна с нея два месеца по-рано точно след откриването на едно съдебно заседание. Съдебният пристав обяви на присъстващите в залата:

— Внимание, внимание! Окръжният съд започва заседанието, председател ще бъде почитаемият съдия Тайлър Станфорд. Всички да станат за посрещане на съда.

Тайлър дойде от кабинета си, седна на съдийското кресло и хвърли поглед към списъка на определените за разглеждане дела. Първото беше „Щатът Илиноис против Марго Поснър“, обвиненията — физическо насилие и опит за убийство.

Прокурорът се изправи:

— Ваше благородие, подсъдимата е опасна личност, която не бива да се оставя на свобода по улиците на Чикаго. Щатът ще докаже, че подсъдимата има дълга криминална история, а освен това е известна и като проститутка. Тя е от жените, работели за прочутия сводник на име Рейфиъл. През януари тази година двамата влезли в разпра и подсъдимата предумишлено и хладнокръвно стреляла срещу него и неговия съдружник.

— Загинал ли е някой от пострадалите? — попита Тайлър.

— Не, Ваше благородие. Били са настанени в болница с тежки наранявания. Пистолетът, собственост на Марго Поснър, е незаконно притежавано оръжие.

Тайлър се обърна да погледне подсъдимата и усети лека изненада. Външността й съвсем не отговаряше на току-що казаното за нея. Добре облечена, привлекателна млада жена към тридесет години, тя излъчваше някаква дискретна изисканост в пълно противоречие с повдигнатите обвинения. „Това идва само за да докаже, помисли си Тайлър, че човек никога не знае какво може да очаква“.

Изслуша аргументите и на двете страни, но погледът му не се откъсваше от подсъдимата. У нея имаше нещо, което му напомняше за сестра му.

Когато всички показания приключиха, оставиха съдебните заседатели да решават и след по-малко от четири часа те се върнаха с присъдата „виновен по всички точки на обвинението“.

Тайлър погледна подсъдимата и обяви:

— По настоящото дело съдът не намери никакви смекчаващи вината обстоятелства. Вследствие на това ви даваме присъда от пет години лишаване от свобода в Централния затвор в Дуайт… Следващото дело.

И чак когато отведоха Марго Поснър, Тайлър проумя какво му напомняше толкова за Кендъл. Тази жена имаше същите тъмносиви очи. Очите на Станфорд.

 

 

Тайлър така и не се сети повече за Марго Поснър до деня, когато му се обади Дмитри.

Макар и още в самото начало на шахматната игра, успешният й край бе вече гарантиран. Тайлър бе обмислил всеки ход. Приложи класическия гамбит с царицата: отказа се от начален ход, но измести царицата с две полета. Време беше играта да навлезе в центъра.

 

 

Тайлър отиде да посети Марго Поснър в женския затвор.

— Спомняте ли си кой съм? — попита Тайлър.

Тя се втренчи в него:

— Как бих могла да ви забравя? Та нали тъкмо вие ме изпратихте тук.

— Как намирате това място? — продължи да разпитва Тайлър.

Тя направи физиономия:

— Сигурно се шегувате! Та тук е истински ад.

— Какво ще кажете, ако излезете?

— Какво ще кажа, ако…? Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно. Бих могъл да го уредя.

— Ами че това… това е страхотно! Благодаря. Но какво трябва да направя в замяна?

— Да, действително има нещо, което искам да направите за мен.

Тя го погледна кокетно.

— Разбира се. Нямате проблеми.

— Не това имах предвид.

— А какво имахте предвид, господин съдия? — Сега вече го гледаше предпазливо?

— Искам да ми помогнете да изиграем една малка шега на някого.

— Каква шега?

— Да се представите за един човек.

— Да се представя за друг човек? Но аз не знам как…

— Това ще ви донесе двадесет и пет хиляди долара.

Изражението й мигом се промени.

— Разбира се — бързо откликна тя. — Ще се представя за когото пожелаете. Кого точно имате предвид?

Тайлър се приведе напред и започна да й обяснява.

 

 

Тайлър уреди да освободят Марго Поснър под негова лична гаранция.

На главния съдия Кийт Пърси той обясни така:

— Научих, че е много талантлива художничка и имала огромно желание да живее нормален, почтен живот. Намирам за много важно да реабилитираме такъв тип хора винаги когато е във възможностите ни, не е ли така?

Кийт остана силно впечатлен и изненадан.

— Абсолютно си прав, Тайлър. Това, което правиш, е нещо чудесно.

 

 

Тайлър отведе Марго в дома си и цели пет дни от сутрин до вечер й даваше подробна информация за семейството си.

— Как се казват братята ти?

— Тайлър и Удръф.

— Удроу.

— Точно така… Удроу.

— Как сме свикнали да го наричаме?

— Уди.

— Имаш ли сестра?

— Да. Кендъл. Тя е дизайнерка.

— Омъжена ли е?

— Омъжена е за французин. Името му е… Марк Реноар.

— Рено.

— Рено.

— Как е било името на майка ти?

— Розмари Нелсън. Тя беше гувернантка на децата на Станфорд.

— Защо е напуснала?

— Надула е корема от…

— Марго! — смъмри я Тайлър.

— Искам да кажа, забременяла е от Хари Станфорд.

— Какво е станало с госпожа Станфорд?

— Самоубила се е.

— Какво ти е разказвала майка ти за децата на Станфорд?

Марго млъкна за момент, за да помисли.

— Е?

— Ами веднъж си бил паднал от водното колело.

— Не съм падал! — повиши тон Тайлър. — За малко щях да падна.

— Точно така. Уди за малко не го арестували, че брал цветя в Градската градина.

— Това беше Кендъл…

Тайлър беше безмилостен. Репетираха сценария отново и отново, до късно нощем, докато Марго оставаше без капка сила.

— Кендъл я ухапало куче.

— Мене ме ухапа куче, не Кендъл.

— Не мога да мисля повече — разтърка очи тя. — Толкова съм уморена. Искам да спя.

— Ще спиш по-късно!

— И колко време мислиш да продължава това? — попита смело Марго.

— Докато преценя, че си готова. Хайде сега пак да повторим всичко.

И те продължаваха така отново и отново, докато Марго научи ролята си отлично. Най-после настъпи денят, когато знаеше идеално отговора на всеки въпрос, зададен от Тайлър.

— Готова си — констатира доволен той.

После й подаде някакви документи.

— Какво е това?

— Само една техническа подробност — поясни небрежно Тайлър.

Онова, което я накара да подпише, беше документът, чрез който тя прехвърляше своя дял от имуществото на Станфорд върху една корпорация, контролирана от друга корпорация, контролирана на свой ред от един континентален филиал, чийто единствен собственик бе Станфорд. Нямаше начин сделката да бъде проследена и свързана с Тайлър.

Той даде на Марго пет хиляди долара в брой.

— Останалото ще получиш, когато работата свърши. — Ако, разбира се, успееш да ги убедиш, че си Джулия Станфорд.

 

 

От момента, в който Марго се появи в Роуз Хил, Тайлър влезе в ролята на адвокат на дявола. В шахмата това е класическият ход на противопоставянето.

„Сигурен съм, разбирате в какво положение се намираме, госпожице… хм… Без някакво сигурно доказателство за нас е невъзможно да…“

„…Според мен тази жена е измамница…“

„…Колко слуги са работили в този дом, когато бяхме деца?… Десетки, нали? А някои са могли да знаят и всичко онова, което ни разказа тази млада жена… Всеки от тях би могъл да й даде тази снимка… Нека не забравяме, че тук става въпрос за огромно количество пари“.

Той осъществи победния си ход, когато поиска ДНК-експертиза. Вече се бе обадил на Хал Бейкър да му даде новите си инструкции: „Изкопай тялото на Станфорд и го унищожи“.

После дойде гениалната му мисъл за частния детектив. В присъствието на цялото семейство телефонира в офиса на областния адвокат в Чикаго: „Обажда се съдия Тайлър Станфорд. Доколкото разбрах, от време на време наемате частен детектив, който ви върши отлична работа. Името му е нещо като Симънс или…“

„А, сигурно имате предвид Франк Тимънс“.

„Тимънс! Да, точно така. Дали не бихте ми дали телефонния му номер, за да се свържа директно с него?“

Вместо това обаче той повика Хал Бейкър и го представи като Франк Тимънс.

В началото Тайлър планира Хал Бейкър просто да им представи резултатите от издирването на Джулия Станфорд, но после реши, че разкритията му ще оставят по-сериозно впечатление, ако той действително извърши проверките по места. Семейството прие разследванията на Бейкър без никакви съмнения.

Планът на Тайлър се осъществи по най-гладкия начин. Марго Поснър изпълни ролята си великолепно, а отпечатъците от пръстите бяха последният, триумфалният ход. Всички бяха убедени, че тя е истинската Джулия Станфорд.

„Аз поне съм доволен, че най-сетне всичко приключи. Ще се кача горе да видя дали тя няма нужда от някаква помощ“.

Той се качи на горния етаж, прекоси коридора и спря пред нейната стая. Почука на вратата и извика високо:

— Джулия?

— Отворено е. Влез.

Той застана на прага и двамата мълчаливо се вгледаха един в друг. После Тайлър внимателно затвори вратата, протегна ръце напред и бавно се ухили. Накрая проговори:

— Успяхме, Марго! Успяхме!