Сидни Шелдън
От утрото до здрача (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

В Областния съд на Кук Каунти непрекъснато идваха и си отиваха подсъдими, обвинени в палеж, изнасилване, търговия с наркотици, убийства и какви ли не още незаконни и мръсни деяния. Само за един месец съдия Тайлър Станфорд разгледа поне шест случая на убийство. Повечето подсъдими никога не получаваха присъди, защото адвокатите им най-често пледираха за по-малки наказания, от друга страна, съдебните графици бяха толкова натоварени, а затворите — толкова претъпкани, че държавните власти обикновено се съгласяваха.

Случаят с Хал Бейкър обаче беше изключение.

 

 

Хал Бейкър бе човек с добри намерения, но с лош късмет. На петнадесет години по-големият му брат потърсил помощта му да оберат една бакалница. Хал се опитал да го разубеди, но като не успял, отишъл с него. Заловили го, а брат му избягал. След две години, когато Хал Бейкър излязъл от изправителния дом, твърдо решил никога повече да не си навлича проблеми със закона. Месец по-късно придружил свой приятел до бижутерски магазин.

— Искам да избера пръстен за приятелката си — казал му онзи.

Щом влезли в магазина, приятелят извадил пистолет и изкрещял:

— Това е обир!

В последвалата суматоха застреляли един от продавачите. Приятелят избягал. Арестували Хал Бейкър с обвинение за въоръжен грабеж.

Докато Бейкър бил в затвора, Хелън Гауан — доброволен сътрудник по общественото подпомагане — прочела за неговия случай, изпитала съжаление към него и отишла да го посети. Получило се любов от пръв поглед и щом освободили Бейкър от затвора, двамата се оженили. През следващите осем години им се родили четири прекрасни дечица.

Хал Бейкър обожаваше жена си и децата. Поради затворническото си минало обаче едва успяваше да намира работа и за да издържа семейството си, се принуди, макар и неохотно, да работи при брат си — изпълняваше поръчки за палежи, грабежи и други насилия. За нещастие го заловиха на местопрестъплението по време на кражба с взлом. Прибраха го в затвора и го изправиха пред съдия Тайлър Станфорд.

 

 

Дойде денят за произнасяне на присъдата. Бейкър беше рецидивист с минало на малолетен престъпник и случаят сега изглеждаше толкова ясен, че помощник-адвокатите в района си правеха облози относно срока, който съдията Станфорд ще даде на Бейкър:

— Направо ще метне нещо по него! — палеше се един от тях. — Обзалагам се, че ще тръсне двадесет години. Случайно ли мислите, че наричат Станфорд Бесещия съдия.

Дълбоко в душата си Хал Бейкър чувстваше, че е невинен, и се държеше като адвокат. Застана пред съдийската банка, облечен в най-хубавия си костюм, и каза:

— Ваше благородие, знам, направих грешка. Ала ние всички сме хора, а нима не е човешко да се греши? Аз имам прекрасна съпруга и четири деца. Иска ми се да се запознаете с тях. Ваше благородие… те са голяма работа. Каквото и да съм извършил, е било все заради тях.

Тайлър Станфорд седеше в съдийското кресло, слушаше внимателно и гледаше с безизразна физиономия. Изчакваше Хал Бейкър да свърши, за да произнесе присъдата. „Да не би този глупак сериозно да си мисли, че ще успее да се отърве с тая тъпа сълзлива история?“

Хал Бейкър вече привършваше:

— …така че, както виждате, Ваше благородие, макар и да съм сторил нещо лошо, то е било с добро и правилно намерение — семейството. Не е нужно точно на вас да обяснявам колко е важно. Ако отида в затвора, моята съпруга и децата ми ще умрат от глад. Знам, направих грешка, но сега искам да я изкупя. Ще направя всичко, което поискате от мен, Ваше благородие…

Тъкмо тази фраза привлече вниманието на Тайлър Станфорд. Той погледна подсъдимия пред себе си вече с интерес. „Всичко, което поискате от мен“. У Тайлър внезапно се събуди същата интуиция, която му помогна при Дмитри Камински. Ето още един, който можеше да се окаже полезен някой ден.

За безкрайно удивление на ищеца Тайлър обяви:

— Господин Бейкър, във вашия случай има смекчаващи вината обстоятелства. Заради тях, а също и заради вашето семейство ще ви дам пет години условна присъда. Трябва обаче да положите безплатно шестстотин работни часа общественополезен труд. Елате в кабинета ми, за да обсъдим възможностите в това отношение.

 

 

Щом останаха насаме в кабинета му, Тайлър подхвана:

— Знаеш ли, че все още мога да те тикна в затвора за дълги, дълги години…

— Но, Ваше благородие! Нали казахте… — пребледня Хал Бейкър.

— Имаш ли представа кое е най-забележителното у теб? — приведе се напред Тайлър.

Хал Бейкър седеше мълчаливо и се чудеше какво забележително може да има у него.

— Не, Ваше благородие.

— Твоите чувства към семейството ти — съобщи Тайлър с лицемерна почтителност. — Това наистина ме възхищава.

Хал Бейкър грейна:

— Благодаря ви, господине. Те са най-важното нещо на света за мен. Аз…

— Значи едва ли ще искаш да ги загубиш, нали? Ако те изпратя в затвора, децата ти ще растат без теб, съпругата ти сигурно ще си намери друг мъж. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Н… Не, Ваше благородие. Не съвсем — гледаше объркано Хал Бейкър.

— Аз спасявам семейството ти заради теб, Бейкър. Очаквам да ми бъдеш благодарен…

— О, та аз съм ви толкова благодарен, Ваше благородие. Дори не мога да ви опиша колко много — разпалено заяви Хал Бейкър.

— Може би в бъдеще ще имаш възможност да ми го докажеш. Възможно е да ти се обаждам за някои дребни услуги.

— Всичко, което кажете!

— Добре. Оставям ти условната присъда и ако случайно открия в поведението ти нещо, което не ми харесва…

— Вие само ми кажете какво искате — настояваше Бейкър.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Дотогава искам това да остане строго поверително само между нас двамата.

— По-скоро ще умра, отколкото да кажа на някого — сложи ръка на сърцето си Хал Бейкър.

— Имаш право — увери го Тайлър.

 

 

Скоро след тази случка Дмитри Камински се обади на Тайлър със съобщението: „Баща ти току-що телефонира на своя адвокат. Ще се видят в понеделник в Бостън, за да направи промени в завещанието си“.

Тайлър осъзна необходимостта да види това завещание. Дойде времето да се обади на Хал Бейкър.

— …името на фирмата е „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“. Направи копие на завещанието и ми го донеси.

— Няма проблеми. Ще се погрижа за всичко, Ваше благородие.

Дванадесет часа по-късно Тайлър вече държеше в ръце копие от завещанието. Прочете го и се изпълни с истинско въодушевление. Той, Уди и Кендъл бяха единствените наследници. „А в понеделник баща ми е намислил да промени завещанието си. Тоя мръсник е решил да ни го отнеме!“, помисли си с огорчение Тайлър. „След всичко, което преживяхме… тези милиарди ни принадлежат. Той ни накара да си ги заслужим! Имаше един единствен начин да бъде спрян“.

 

 

Дмитри Камински се обади втори път.

— Искам да го убиеш. Довечера. — Тонът на Тайлър не търпеше възражение.

Настъпи дълго мълчание.

— А ако ме заловят…

— Не бива да те залавят. Ще бъдете в открито море. Там могат да се случат много неща.

— Добре. А когато свърша работата…?

— Приготвил съм ти пари и самолетен билет до Австралия.

 

 

И после дойде последното, най-прекрасното обаждане:

— Свърших работата. Беше много лесно.

— Не! Не! Не! Искам да чуя подробностите. Разкажи ми всичко. Не пропускай абсолютно нищо…

И докато слушаше, Тайлър си представяше как цялата сцена се разиграва пред очите му.

— По пътя към Корсика ни настигна силна буря. Той ме повика в каютата да му направя масаж.

Тайлър усети как с все сила се е вкопчил в телефонната слушалка.

— Да. Продължавай.

При бясното люлеене на яхтата Дмитри едва успявал да пази равновесие. Почукал на вратата на кабината и след миг чул гласа на Станфорд.

— Влизай! — извикал Станфорд. Той лежал изтегнат върху масата за масажи. — Кръста ми.

— Сега ще го оправя. Вие само се отпуснете, господин Станфорд.

Дмитри се приближил и намазал гърба на Станфорд с масажно масло. Силните му пръсти се заели с работата, като умело разтривали схванатите мускули. Започнал да усеща как Станфорд се отпуска.

— Вече се чувствам по-добре — въздъхнал облекчено Станфорд.

— Благодаря.

Масажът продължил около час и когато Дмитри привършил, Станфорд бил почти заспал.

— Ще ви напълня една топла вана — предложил Дмитри.

Поради бурята яхта продължавала да се клатушка силно. Пуснал кранчето за топла морска вода и тя потекла в черната вана от оникс. После се върнал в спалнята. Станфорд все още лежал върху масата със затворени очи…

— Господин Станфорд…

Станфорд отворил очи.

— Ваната ви е готова.

— Мисля, че няма нужда…

— Това със сигурност ще ви помогне да имате здрав и спокоен сън. — Помогнал на Станфорд да стане от масата и продължил да го придържа по пътя към банята.

Дмитри видял как Хари Станфорд сяда във ваната.

Станфорд вдигнал глава, погледнал студените очи на Дмитри и в този миг инстинктът му подсказал какво щяло да се случи:

— Не! — изкрещял той.

Понечил да се изправи. Дмитри сложил огромната си ръка върху главата на Хари Станфорд и го натопил под водата. Станфорд отчаяно се съпротивлявал, борел се за глътка въздух, но било невъзможно да мери сили с този гигант. Дмитри продължил да го държи така, докато морската вода проникнала в белите дробове на жертвата и всяко потрепване престанало. За миг постоял там запъхтян, после със залитане се придвижил до другата стая.

Дмитри отишъл до бюрото, като се опитвал да балансира при люлеенето на яхтата, взел няколко листа, отворил стъклената врата към външната веранда и бурният вятър с вой нахлул в помещението. Пръснал част от листовете по терасата, а останалите хвърлил през борда.

После, доволен, се върнал в банята и измъкнал тялото на Станфорд от ваната. Облякъл го в пижама, сложил му халат и чехли и отнесъл тялото на верандата. Дмитри се спрял за миг пред парапета, а после преметнал тялото през борда. Преброил пет секунди и чак тогава взел вътрешния телефон на яхтата и се развикал:

— Човек зад борда!

Докато слушаше как Дмитри е извършил убийството, Тайлър почувства истинска сексуална възбуда. Усещаше вкуса на водата, изпълнила дробовете на баща му, усещаше задъхването му за глътка въздух, ужаса му. След което — потъване в небитието.

„Свърши се“, помисли си Тайлър. После се поправи. „Не, играта едва сега започва. Време е да разиграя царицата“.