Сидни Шелдън
От утрото до здрача (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше нагласил всичко с неотразимата вещина на шахматен гросмайстор. Само дето това беше най-печелившата шахматна игра в историята — със залог от милиарди долари — и той я беше спечелил! Изпълваше го чувството за непобедима мощ. „Дали си изпитвал същото, когато си приключвал с някоя голяма сделка, татко? Е, да, но тази е много по-голяма, отколкото ти изобщо някога си могъл да направиш. Замислих убийството на века и се измъкнах абсолютно безнаказано“.

В известен смисъл всичко започна с Лий. „Красивият ми, прекрасният ми Лий“. Човекът, когото обичаше най-много на този свят. Запознаха се в Берлин, в гей-бара на Уест Белмонт Авеню. Лий беше висок, мускулест и русокос — най-красивият мъж, когото Тайлър бе виждал в живота си.

Тяхната среща започна така:

— Мога ли да ви почерпя едно питие?

— Да, ще бъде много мило — Лий погледна през рамо към него и кимна.

— Защо не идем да пийнем по едно и у дома? — предложи след втората чашка Тайлър.

— Аз съм скъп — усмихна се Лий.

— Колко?

— Петстотин долара на нощ.

Тайлър дори не се поколеба:

— Да вървим!

 

 

Прекараха нощта в дома на Тайлър.

Лий беше мил и сърдечен, и страстен — Тайлър усети към него привързаност, каквато никога не бе изпитвал към друго човешко същество през живота си. Преливаше от чувства, за чието съществуване дори не беше подозирал. До сутринта Тайлър вече беше лудо влюбен.

В миналото си беше взимал млади момчета от Кайро Клуб, от Бижу Тиътър или от разни други гей-свърталища в Чикаго, но сега вече знаеше, че всичко това щеше да се промени. Отсега нататък искаше само Лий.

Сутринта, докато приготвяше закуска, той попита:

— Какво мислиш да правиш довечера?

Лий го погледна изненадано:

— Съжалявам, довечера съм ангажиран.

Тайлър се почувства така, сякаш го удариха право в стомаха.

— Но, Лий, мислех си, че ти и аз…

— Тайлър, скъпи, аз съм много ценна и много скъпа стока. Ходя само при онези, които предлагат най-високата цена. Харесвам те, но се боя, че наистина съм прекалено скъп за твоите възможности.

— В състояние съм да ти дам всичко, каквото пожелаеш — отвърна му Тайлър.

Лий се усмихна лениво:

— Така ли? Ами добре, какво ще кажеш за една екскурзия до Сен Тропе на красива бяла яхта. Можеш ли да си го позволиш?

— Лий, аз съм по-богат от всичките ти приятели, взети заедно.

— О? Не си просто съдия.

— Е, да, такъв съм наистина, но скоро ще стана богат. Искам да кажа… много богат.

Лий го прегърна през рамото:

— Не се тормози, Тайлър. Другия четвъртък съм свободен. Тези яйца изглеждат много вкусни.

Това беше началото. Парите и преди бяха важни за Тайлър, но сега вече станаха негова фикс-идея. Той имаше нужда от тях заради Лий. Лий просто не му излизаше от ума. Мисълта, че той прави любов с други мъже, бе просто непоносима. „Той трябва да бъде само мой“.

 

 

Още на дванадесетгодишна възраст Тайлър разбра, че е хомосексуалист. Веднъж баща му го залови как гали и целува едно момче — свой съученик, след което Тайлър здравата си го беше отнесъл.

— Не мога да повярвам, че имам син педераст! Сега вече знам твоята гнусна тайничка и внимателно ще те държа под око, „кукло“.

 

 

Женитбата на Тайлър беше грандиозна шега, скалъпена от бог със зловещо чувство за хумор.

— Искам да се запознаеш с един човек — обяви Хари Станфорд.

Тайлър се бе върнал в Роуз Хил за коледните празници. Кендъл и Уди вече живееха далеч от дома, а и Тайлър планираше да направи същото, когато се стовари този неочакван удар.

— Ще се ожениш.

— Да се оженя? Дума да не става! Аз…

— Слушай какво ще ти кажа, „кукло“. Хората вече започват да говорят за теб. Аз няма да допусна подобно нещо. То е петно върху моята репутация. Ако се ожениш, ще затвориш устата на всички.

— Хич не ме е грижа какво говорят хората — продължи да упорства Тайлър. — Този живот си е мой и ще правя с него каквото си искам.

— А аз пък искам ти да имаш охолен живот, Тайлър. Вече остарявам. Не след дълго… — той само сви рамене.

Хитра примамка, но с размахана тояга.

 

 

Наоми Шайлър, обикновена на вид жена от сравнително заможно семейство, имаше страстното желание „да се издигне“ в живота. За нея името Хари Станфорд означаваше нещо толкова велико, че тя сигурно би се омъжила за сина му даже и да беше бензинджия, а не съдия.

Известно време преди това Наоми беше любовница на Хари Станфорд. Когато някой го питаше защо, той отвръщаше: „Просто ми беше подръка“.

Тя бързо го отегчи и Станфорд реши, че ще бъде идеалната съпруга за Тайлър.

А поискаше ли нещо, Хари Станфорд винаги го постигаше.

Бракосъчетанието се състоя два месеца по-късно.

Тържеството по случая не беше голямо — само сто и петдесет души, след което булката и младоженецът заминаха на сватбено пътешествие до Ямайка. Беше пълно фиаско.

През първата им брачна нощ Наоми възкликна:

— Що за мъж съм си взела, за Бога? За какво ти е това, дето го имаш в гащите?

— Сексът не ни е нужен — взе да я убеждава Тайлър. — Можем просто да живеем независимо един от друг. Ще останем заедно, но всеки ще си има свои собствени… приятели.

— Адски си прав и точно така ще стане!

Тя му отмъсти, като започна да харчи луди пари за какво ли не. Купуваше абсолютно всичко само от най-скъпите магазини в града и си правеше пазарни екскурзии чак до Ню Йорк.

— С моите доходи не съм в състояние да поема безкрайните ти разточителства.

— Ами накарай ги тогава да ти повишат доходите. Аз съм твоя съпруга и имам законното право да ме издържаш.

Тайлър отиде при баща си и му обясни положението. Хари Станфорд се ухили:

— Жените могат да бъдат дяволски скъпи, нали? Просто се налага да намериш начин да се справиш сам с положението.

— Но, татко, нужни са ми…

— Един ден ще имаш всичките пари на тоя свят.

Тайлър се опита да го обясни на Наоми, но тя изобщо нямаше намерение да чака този „един ден“. Чувстваше, че този „един ден“ може да не настъпи никога. Когато изцеди от Тайлър всичко, което можа, Наоми заведе дело за развод, съгласи се на остатъка в банковата му сметка и изчезна.

Когато Хари Станфорд чу новината, той констатира:

— Педерастът си остава педераст за цял живот.

И с това приключи всичко.

 

 

Баща му правеше всичко възможно, за да го унижава. Един ден в съда, по време на съдебен процес, приставът се приближи към Тайлър и му прошепна:

— Извинете, Ваше благородие…

— Да? — нервно го изгледа той. — Търсят ви по телефона.

— Какво?! Какво става с теб? Та аз съм по средата на…

— Баща ви се обажда, Ваше благородие. Било много спешно и иска незабавно да разговаря с вас.

Тайлър се вбеси. Баща му нямаше право да го прекъсва по време на работата му. Изкушаваше го мисълта изобщо да не се обади. Но, от друга страна, щом беше толкова спешно…

— Съдът се оттегля за петнадесет минути — изправи се Тайлър.

Забързано отиде в кабинета си.

— Татко? — каза в телефонната слушалка той.

— Надявам се, не те притеснявам, Тайлър. — В гласа му се долавяше някакво злорадство.

— В действителност ме притесняваш, и то много. По средата на съдебен процес съм и…

— Е, дай им тогава „свободно“ и направо ги зарежи.

— Татко…

— Имам нужда от помощта ти по сериозен проблем.

— Какъв е проблемът?

— Моят готвач краде от мен.

Тайлър не повярва на ушите си. Толкова се ядоса, че едва проговори:

— И ти ме извика от съдийското кресло, защото…?

— Нали си представител на закона или не си? Ами ето, той нарушава закона. Искам да се върнеш в Бостън и да направиш проверка на целия ми персонал. Та те ме крадат посред бял ден!

За да не избухне, Тайлър успя да каже само:

— Татко…

— Човек изобщо не може да се довери на проклетите работодателни агенции.

— Аз съм по средата на съдебен процес. Не ми е възможно по никакъв начин да се върна в Бостън точно сега.

За миг настъпи застрашително мълчание.

— Какво каза?

— Казах…

— Нали не мислиш пак да ме разочароваш, а, Тайлър? Или ще трябва все пак да поговоря с Фицджералд за някои промени в завещанието ми.

Отново примамката. Парите. Неговият дял от милиарди долари, който да го очаква, когато баща му умре. Тайлър се прокашля.

— Дали няма да можеш да изпратиш самолета си да ме вземе…

— По дяволите, не! Ако играеш по правилата на играта, съдия Тайлър, този самолет един ден ще бъде твой. Добре си помисли какво означава това. Дотогава ще пътуваш както всички останали. Но искам веднага да си довлечеш задника тук! — Телефонът прекъсна.

Тайлър остана неподвижен, дълбоко унизен и огорчен. „Баща ми цял живот прави това с мен. Да върви по дяволите! Няма да отида. Няма да отида!“

Същата вечер Тайлър се качи на самолет за Бостън.

 

 

Хари Станфорд бе наел персонал от двадесет и двама души. Цяла фаланга от секретарки, икономи, домакини, прислужници, готвачи, шофьори, градинари и един телохранител.

— Крадци, всичките да ги вземат дяволите, всичките до един са крадци — оплака се Хари Станфорд на Тайлър.

— Ако си толкова разтревожен, защо не наемеш частен детектив или не отидеш направо в полицията?

— Защото имам теб — отвърна Хари Станфорд. — Ти си съдия, нали? Значи ти ще ги осъдиш заради мен.

Това си беше чисто злорадство.

Тайлър огледа огромната къща с изящни мебели и картини и се замисли за мрачната къщурка, в която живееше. „Ето това заслужавам да имам, каза си той. И един ден ще го имам“.

 

 

Тайлър разговаря с иконома Кларк и с други от по-старите членове на персонала. Срещна се с прислужниците — с всеки поотделно, провери и биографичните им справки при постъпването. Повечето бяха сравнително нови, защото за Хари Станфорд бе невъзможно да се работи дълго. Персоналът се подменяше изключително често. Някои се задържаха едва за ден-два. Неколцина от новоназначените се оказаха виновни за дребни кражби, един беше алкохолик, но като се изключат тези нередности, Тайлър не откри друг проблем. С изключение на Дмитри Камински.

 

 

Дмитри Камински беше нает от баща му като телохранител и масажист. Благодарение на съдийската си практика Тайлър умееше да вниква в хората и добре да ги преценява, а у Дмитри Камински нещо веднага събуди подозренията му. Беше най-новият член от персонала. Предишният телохранител на Хари Станфорд бе напуснал — Тайлър без затруднение се досети защо — и беше препоръчал Камински.

Този човек беше огромен — с гръден кош като буре и големи, мускулести ръце. Говореше английски със силен руски акцент.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — Тайлър му посочи един стол. — Седнете. — Прегледа биографията му, но разбра съвсем малко — Дмитри дошъл наскоро от Русия. — В Русия ли сте роден?

— Да. — Той внимателно наблюдаваше Тайлър.

— Къде по-точно?

— В Смоленск.

— Защо напуснахте Русия и защо дойдохте в Америка?

— Тук има повече възможности — сви рамене Камински.

„Възможности за какво?“, почуди се Тайлър. Имаше нещо съмнително в този човек, което обаче му убягваше. Разговаряха около двадесетина минути — време, достатъчно за Тайлър да се убеди, че Дмитри Камински крие нещо.

 

 

Тайлър телефонира на Фред Мастърсън, негов познат от ФБР.

— Фред, направи ми една услуга.

— Нямаш проблеми. Но ако някога дойда в Чикаго, ще ми уредиш ли да не плащам глобите за непозволено паркиране?

— Говоря сериозно.

— Казвай!

— Искам да провериш един руснак, дошъл е тук преди шест месеца.

— Чакай малко. Не е ли по-добре да говориш с някого от ЦРУ?

— Може би, но не познавам никого в ЦРУ.

— Нито пък аз.

— Фред, ако можеш да ми направиш тази услуга, наистина ще ти бъда благодарен.

Тайлър чу дълбока въздишка.

— О’кей. Как му е името?

— Дмитри Камински.

— Слушай какво ще направя. Познавам един човек от руското посолство. Ще проверя дали не разполага с някаква информация за Камински. Ако ли не, боя се, но просто няма да мога да ти помогна.

— Ще ти бъда задължен.

 

 

Същия ден Тайлър вечеря с баща си. Тайничко се беше надявал баща му да се е състарил, с времето да е станал по-слаб, по-уязвим. Вместо това обаче Хари Станфорд беше як и бодър, в разцвета на силите си. „Този човек ще живее вечно, помисли си отчаяно Тайлър. Ще надживее всички ни“.

 

 

Разговорът по време на вечерята се водеше само от едната страна:

— Току-що приключих сделката по закупуването на електрическата компания в Хавай…

— Другата седмица летя за Амстердам, за да уредя някои проблеми, които ми създават от ГАТТ…

— Държавният секретар ме покани да го придружа до Китай…

Тайлър почти не взимаше думата. Когато се нахраниха, баща му се изправи:

— Докъде стигна с проблемите около прислугата?

— Продължавам да ги проверявам, татко.

— Е, да не стане прекалено дълго — изръмжа баща му и излезе от стаята.

 

 

На другата сутрин Фред Мастърсън му се обади от ФБР.

— Тайлър?

— Да.

— Захванал си се със страхотен екземпляр.

— О?

— Дмитри Камински е бил хит в „полгопрудненская“.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Ще ти обясня. В момента в Москва управляват осем престъпни групировки. Всеки воюва срещу всеки, но двете най-мощни са „чеченците“ и „полгопрудненская“. Твоят приятел Камински е работил за втората. Преди три месеца му дали поръчка да ликвидира един от лидерите на „чеченците“. Вместо обаче да изпълни поръчката, Камински отишъл при него да се споразумеят за нещо по-изгодно и за двамата. Онези от „полгопрудненская“ надушили номера и пуснали поръчка за ликвидирането на Камински. Бандите там имат доста странен обичай. Първо ти отсичат пръстите, оставят те да ти поизтече кръвта, после те гръмват.

— Боже мили!

— Самият Камински успял да се измъкне тайно от Русия, но още го търсят. И то усилено.

— Просто невероятно — възкликна Тайлър.

— Това не е всичко. Търсят го и официалните власти — за няколко убийства. Ако знаеш къде се намира, тази информация ще им бъде добре дошла.

Тайлър се замисли за момент. Изключено е да си позволи да се забърква в подобна история. „Това ще означава да давам свидетелски показания и да изгубя много време“.

— Нямам представа. Просто го проверявах заради един мой руски приятел. Благодаря ти, Фред.

 

 

Тайлър завари Дмитри Камински в стаята му — четеше едно от най-вулгарните порнографски списания. При влизането на Тайлър Дмитри се изправи.

— Искам да си опаковаш нещата и да изчезваш от тука.

Дмитри се втренчи в него:

— Какво се е случило?

— Давам ти възможност за избор. Или изчезваш от-тука до днес следобед, или ще съобщя на руската полиция къде се намираш.

Лицето на Дмитри пребледня.

— Ти си разбрал?

— Да, разбрах.

 

 

Тайлър се запъти към баща си. „Ще остане доволен, мислеше Тайлър. Направих му истинска услуга“. Намери го в кабинета му.

— Проверих целия персонал — започна Тайлър — и…

— Просто поразително. А не си ли намери някое младо момченце, което да иска да легне с теб?

Тайлър се изчерви:

— Татко…

— Ти си обратен, Тайлър, и винаги ще си останеш обратен. Не проумявам как, по дяволите, изобщо е възможно от моята семка да се пръкне такъв като теб. Заминавай си обратно в Чикаго при твоите мизерни приятелчета.

Тайлър стоеше пред него и полагаше всички сили да се въздържи.

— Много добре — рече той хладно.

После се обърна и си тръгна.

— Случайно да си открил нещо за персонала, което е хубаво да знам?

Тайлър се обърна и погледна баща си за момент.

— Не — отвърна бавно той. — Нищо.

 

 

Когато Тайлър отиде в стаята на Камински, той си прибираше багажа.

— Тръгвам — навъсено съобщи Камински.

— Недей. Промених решението си.

— Какво? — Дмитри вдигна глава и го изгледа озадачено.

— Не искам да си тръгваш. Искам да останеш тук като телохранител на баща ми.

— Ами онова… нали знаеш, онова другото?

— Ще забравим за него.

Дмитри го наблюдаваше подозрително.

— Защо? Какво ще искаш от мен?

— Искам да бъдеш моите очи и уши тук. Трябва ми човек, който да наблюдава баща ми и да ме осведомява за всичко, което става.

— И защо да го правя?

— Защото, ако изпълняваш каквото ти казвам, няма да те предам на руснаците. И защото ще те направя богат.

Дмитри Камински го погледна изпитателно за момент. После бавно се ухили.

— Ще остана.

Това беше началният гамбит. Първата пионка вече беше преместена.

 

 

Това се случи преди две години. От време на време Дмитри даваше някаква информация на Тайлър — предимно незначителни слухове за последните авантюри или бизнессделки на Хари Станфорд, за които Дмитри бе дочул. Тайлър започна да си мисли дали не направи грешка, като не предаде Дмитри на полицията. И тогава от Сардиния дойде съдбоносният телефонен разговор. Рискованият залог започна да дава резултати.

— Аз съм с баща ти на яхтата му. Току-що се обади на адвоката си. Ще се срещне с него в понеделник в Бостън, за да направи промени в завещанието си.

Тайлър си помисли за всичките унижения, на които баща му го подложи през годините, и усети как го обзема ужасен гняв. „Ако той промени завещанието си, ще се окаже, че толкова време напразно съм понасял всичките обиди. Няма да го оставя да направи това току-така! Има само един начин да го спра“.

— Дмитри, искам да ми се обадиш отново в събота.

— Добре.

Тайлър затвори телефона и остана да седи замислено на стола си.

Време беше да разиграе коня.