Сидни Шелдън
От утрото до здрача (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вече се бяха върнали в Роуз Хил и Тайлър току-що беше станал от телефона.

— Фицджералд потвърди, че няма да се допусне никакво изтичане на информация до медиите. Собствениците на гробището със сигурност не биха искали да се прочуят с подобна лоша слава. Съдебният следовател е наредил на доктор Колинс да си държи устата затворена, а на Пери Уингър можем да имаме доверие, че няма да се раздрънка.

Уди изобщо не му обръщаше внимание.

— Изобщо не ми е ясно как тая кучка е успяла да го направи! — тюхкаше се той. — Но няма да й се размине току-така! — Той изгледа свирепо останалите. — Да не би да мислите, че не го е скроила тя?

Тайлър каза бавно:

— Страхувам се, че трябва да се съглася с теб, Уди. Никой друг няма реална причина да го стори. Тази жена е умна и съобразителна, а и явно не действа сама. Не съм сигурен обаче пред какво точно сме изправени.

— Какво ще правим сега? — попита Кендъл.

Тайлър сви рамене:

— Честно казано, не знам. А така ми се иска да знаех. Но съм сигурен, че тя възнамерява да застане пред съда, за да оспори завещанието.

— Има ли някакви шансове да спечели? — плахо се обади Пеги.

— Боя се, че да. Тя е много убедителна. Успя да убеди дори някои от нас.

— Все пак, нещо трябва да се направи — възкликна Марк. — Защо не намесим полицията в случая?

— Фицджералд каза, че вече разследват изчезването на тялото, но са стигнали до задънена улица. В буквалния смисъл на думата — уточни Тайлър. — Освен това полицията настоя случаят да се запази в пълна тайна, защото иначе всеки кретен в града ще тръгне да изравя трупове.

— Да поискаме от тях да проучат тая мошеничка!

— Не е работа за полицията — поклати глава Тайлър. — Това е частен… — Той млъкна за момент, а после продължи замислено: — Знаете ли…

— Какво?

— Бихме могли все пак да наемем частен детектив, който да я разобличи.

— Идеята ти не е никак лоша. Познаваш ли някого.

— Не, тук специално — не. Но ще помолим Фицджералд да намери. Или… — Той се поколеба. — Не го познавам лично, но съм чувал за един частен детектив, често използван от областния прокурор на Чикаго. Има безупречно име.

— Защо не се опитаме да го наемем? — предложи Марк.

— Зависи от всички вас — огледа ги Тайлър.

— Какво губим? — възкликна Кендъл.

— Може да се окаже много скъп — предупреди Тайлър.

— Скъп ли? Та тук става дума за милиони долари — изсумтя Уди.

— Разбира се. Имаш право — кимна Тайлър.

— Как се казва този човек?

— Не мога да си спомня точно. — Намръщи се: — Симпсън… Симънс… Не, не беше така. Беше нещо подобно. Ще се обадя на областния прокурор в Чикаго.

Видяха как Тайлър взе телефона от малката масичка и набра номера. Две минути по-късно той вече разговаряше с помощник-областния прокурор.

— Обажда се съдия Тайлър Станфорд. Доколкото разбрах, от време на време наемате частен детектив, който ви върши отлична работа. Името му е нещо като Симънс или…

Гласът от другата страна каза:

— О, сигурно имате предвид Тимънс, Франк Тимънс.

— Тимънс! Да, точно така. — Тайлър погледна към другите и се усмихна. — Дали не бихте ми дали телефонния му номер, за да се свържа директно с него.

Тайлър записа номера, остави слушалката на мястото й и каза:

— Добре, ако сте съгласни, ще се опитам да се свържа с него.

Всички кимнаха одобрително.

 

 

На другия ден следобед Кларк влезе в гостната, където се бе събрала цялата група и чакаше.

— Господин Тимънс е тук.

Беше мъж над четиридесетте, със светла кожа, едър и набит като боксьор. Имаше счупен нос и живи, любопитни очи. Огледа всички един по един — погледът му се спря последователно на Тайлър, на Марк и накрая на Уди, след което на лицето му се изписа въпросително изражение:

— Съдия Станфорд?

— Аз съм съдия Станфорд — надигна се леко от стола Тайлър.

— Франк Тимънс — представи се той.

— Заповядайте, седнете, господин Тимънс.

— Благодаря. — Той се разположи. — Вие ми се обадихте по телефона, нали?

— Да.

— Ако трябва да бъда откровен, не знам дали ще мога да ви помогна много. Тук нямам добри служебни връзки.

— Не става дума за нищо служебно — увери го Тайлър. — Ние просто искаме да установим произхода на една млада жена.

— По телефона ми казахте, че според нейни твърдения тя била ваша природена сестра, а вие нямате възможност да направите ДНК-тест.

— Точно така — подчерта Уди.

— А вие не вярвате, че ви е сестра? — Тимънс огледа групата.

Настъпи кратък момент на колебание.

— Не вярваме — обади се Тайлър. — От друга страна обаче, съществува някаква вероятност да казва истината. Искаме да ви наемем, за да намерите неопровержими доказателства дали казва истината, или е измамница.

— Дадено. Ще ви струва по хиляда долара на ден плюс допълнителните разходи.

— Хи-ля-да?… — изненада се Тайлър.

— Ще ги платим — намеси се Уди.

— Необходима ми е цялата информация за тази жена.

— Всъщност тя не е никак много — поясни Кендъл.

Тайлър допълни:

— Въпросната персона не разполага с абсолютно никакви доказателства. Появи се тук с куп истории за нашето детство и твърди, че майка й ги била разказвала и…

— Чакайте. Коя е била нейната майка? — вдигна ръка той.

— Онази, за която тя твърди, че й е майка, беше наша гувернантка, казваше се Розмари Нелсън.

— Какво се е случило с нея?

Те се спогледаха неловко. Пръв се обади Уди:

— Имаше любовна връзка с нашия баща и забременя. После избяга. Родила момиченце. — Той сви рамене. — Просто изчезна.

— Разбирам. И младата жена твърди, че е нейното дете?

— Точно така.

— Не е никак много за начало. — Остана известно време замислен. Накрая вдигна глава: — Добре. Ще видя какво мога да направя.

— Тъкмо това е нашата молба към вас — уточни Тайлър.

 

 

Най-напред Франк Тимънс отиде в бостънската обществена библиотека, за да прочете всички материали и изрезки, събрани около скандала отпреди двадесет и шест години, засягащ Хари Станфорд, гувернантката и самоубийството на госпожа Станфорд. Събраният материал бе достатъчен за написването на цял роман.

Като следваща стъпка той посети Саймън Фицджералд.

— Името ми е Франк Тимънс. Аз съм…

— Зная кой сте, господин Тимънс. Съдия Станфорд ме помоли да ви сътруднича. С какво мога да ви помогна?

— Искам да издиря незаконната дъщеря на Хари Станфорд. Тя трябва да е на около двадесет и шест, нали?

— Да. Роди се на 9 август 1969 в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки, щата Уисконсин. Майка й я нарече Джулия. — Той сви рамене. — Те изчезнаха. Боя се обаче, че това е цялата информация, с която разполагаме.

— Все пак имаме нещо за начало — заключи той. — Нещо за начало.

 

 

Госпожа Доуърти, завеждаща отделение в болницата Сейнт Джоузеф, бе прошарена жена над петдесетте.

— Да, разбира се, спомням си — каза тя. — Пък и как бих могла да го забравя? Това предизвика такъв ужасен скандал. Всички вестници обсъждаха историята. Репортерите тук откриха коя е тя и не оставиха горкото момиче на мира.

— Къде отиде, когато си тръгна оттук заедно с бебето?

— Не знам. Не ни остави никакъв адрес за справки.

— Тя плати ли цялата такса, преди да замине, госпожо Доуърти?

— Ами всъщност… не.

— Как сте запомнили точно това?

— Ами защото беше много тъжна сцена. Спомням си как тя седеше точно на този стол, на който седите вие сега, и ми обясняваше, че може да плати само част от таксата, но ми обещава по-късно да ми изпрати и останалата сума. Е, това, разбира се, не беше според правилата на болницата, но изпитах такова съжаление към нея — тя беше толкова болна, когато си тръгна, — че се съгласих.

— А после изпрати ли ви останалата част от парите?

— Да, разбира се. Някъде след около два месеца. Ето сега си спомням. Беше си намерила работа в някакво бюро за секретарки.

— Дали случайно няма да си спомните къде по-точно е било това?

— Не. Боже мой, та това беше преди около двадесет и пет години, господин Тимънс.

— Госпожо Доуърти, водите ли картотека за вашите пациенти?

— Разбира се. — Тя го погледна в очите. — Искате да преровя архивните папки?

— Ако нямате нищо против — усмихна й се любезно той.

— Това ще помогне ли на Розмари?

— Би могло да означава много за нея.

— Извинете ме за момент. — Госпожа Доуърти излезе от кабинета.

Върна се след около петнадесет минути с лист в ръка.

— Ето го. Розмари Нелсън. Адресът за обратна поща е „Първокласни машинописни услуги“, Омаха, Небраска.

 

 

Шеф на „Първокласни машинописни услуги“ беше някакъв си господин Ото Бродерик, мъж на около шестдесет години.

— Ние наемаме толкова много временни служители — запротестира той. — Как бих могъл да помня някой, работил тук преди толкова време?

— Става дума за доста особен случай. Била е сама жена на около тридесет години с твърде крехко здраве. Имала е съвсем малко бебе и…

— Розмари!

— Точно така. Защо сте я запомнили?

— Просто обичам да правя връзки между нещата, господин Тимънс. Знаете ли какво значи мнемоника?

— Да.

— Ето, тъкмо това използвам и аз. Правя асоциативни връзки между нещата. Бяха пуснали един филм „Бебето на Розмари“. Ето защо, когато Розмари дойде и ми каза, че има бебе, веднага направих връзка между нещата…

— Колко време е работила Розмари при вас?

— О, около година, струва ми се. После пресата, кой знае как, откри коя е и повече не я оставиха на мира. Напусна града посред нощ, за да се измъкне от тях.

— Господин Бродерик, имате ли някаква представа къде е отишла Розмари Нелсън, когато си е тръгнала оттук?

— Струва ми се, във Флорида. Тя търсеше място с по-топъл климат. Аз я препоръчах на една агенция там.

— Ще ми дадете ли името на тази агенция?

— Разбира се. Казва се „Гейл“^[1]. Помня името й, защото я свързвам с големите бури, които всяка година се разразяват във Флорида.

 

 

Десет дни след срещата си със семейство Станфорд той отново се върна в Бостън. Беше телефонирал предварително и вече го очакваха. Когато влезе в гостната в Роуз Хил, те бяха насядали в полукръг точно срещу него.

— Казахте, че имате някакви новини за нас, господин Тимънс — посрещна го Тайлър.

— Точно така. — Отвори едно куфарче и извади куп книжа. — Оказа се особено интересен случай. Когато започнах…

— Минавайте конкретно на въпроса — прекъсна го Уди нетърпеливо. — Измамница ли е тя, или не?

Той го погледна:

— Ако нямате нищо против, господин Станфорд, бих желал да представя резултатите по свой собствен начин.

Тайлър хвърли предупредителен поглед към Уди:

— Точно така, съгласни сме. Продължавайте, моля.

Те го наблюдаваха как прави справки с бележките си.

— Гувернантката на семейство Станфорд, Розмари Нелсън, е родила дъщеря, чийто баща е Хари Станфорд. Тя и дъщеря й отишли в Омаха, Небраска, където е работила в „Първокласни машинописни услуги“. Нейният работодател ме убеди, че имала трудности със студения климат. После открих следите на тази жена и нейната дъщеря във Флорида, където е работила за агенция „Гейл“. Местили са се доста често в различни градове. Открих следата им отново в Сан Франциско — там са живели допреди десет години. И тук следите свършват. Двете просто изчезват. — Той ги погледна.

— Това ли е всичко, Тимънс? — поинтересува се Уди. — Значи сте загубили следата им отпреди десет години?

— Не, това съвсем не е всичко. — Той се пресегна към куфарчето и извади един документ. — Дъщерята Джулия е подала документи за шофьорска книжка, когато е била на седемнадесет.

— И какво значение има това? — попита Марк.

— В щата Калифорния шофьорите са длъжни да оставят отпечатъци от пръстите си. — Той вдигна един картон. — Това са отпечатъците на истинската Джулия Станфорд.

Тайлър извика възбудено:

— Разбирам! Ако те съвпаднат…

— Ще се окаже, че тя действително е наша сестра — довърши Уди.

— Точно така — кимна той. — Нося портативен комплект за взимане на отпечатъци, в случай че поискате да я проверите още сега. Тя тук ли е?

— В местния хотел е — отговори Тайлър. — Обаждам й се всяка сутрин, за да я убеждавам да остане, докато успеем да намерим разрешение на проблема.

— Пипнахме я значи! — възкликна Уди. — Хайде още сега да отидем там!

 

 

Половин час по-късно цялата група застана пред една хотелска стая в „Тремънт Хаус“. Завариха Джулия да си опакова багажа.

— Къде отивате? — изненада се Кендъл.

— У дома. Беше истинска грешка от моя страна да идвам тук.

— Едва ли ни вините за… — подхвана Тайлър.

Тя изстреля гняв в лицето му:

— Откакто пристигнах, срещам само подозрение. Въобразявате си, че съм дошла тук, за да ви отнема част от парите. Не, не това е причината. Дойдох, защото исках да открия семейството си. Аз… Няма значение. — Тя се обърна и продължи да си опакова багажа.

— Това е Франк Тимънс. Той е частен детектив — продължи Тайлър.

— И сега какво? Да не би да ме арестувате? — вдигна глава тя.

— Не, госпожо. Джулия Станфорд е получила шофьорска книжка в Сан Франциско, когато е била на седемнадесет години.

— Точно така, получих я. Да не би да е незаконно?

— Не, госпожо. Въпросът е там, че…

— Въпросът е там — прекъсна го Тайлър, — че Джулия Станфорд е оставила отпечатъци от пръстите си върху тези документи.

— Не разбирам. Какво?… — изумлението й бе очевидно.

— Искаме да проверим дали съвпадат с вашите отпечатъци — обади се Уди.

— Не! Няма да допусна подобно нещо! — присви устни тя.

— Искате да кажете, че няма да ни позволите да свалим отпечатъци от пръстите ви?

— Точно така.

— И защо не? — заинтересува се Марк.

Тялото й се скова:

— Защото всички вие ме карате да се чувствам така, сякаш съм някакъв престъпник. Стига толкова! Искам да ме оставите на мира.

Кендъл напомни внимателно:

— Това е единственият ви шанс да докажете коя всъщност сте. И ние като вас сме разстроени от случилото се. Просто бихме искали да разрешим проблема.

Тя стоеше пред тях и оглеждаше лицата им едно по едно. Накрая уморено въздъхна:

— Е, добре. Нека да свършим и с това.

— Чудесно.

— Господин Тимънс… — подкани Тайлър.

— Ето. — Той извади един малък комплект за взимане на отпечатъци и го постави на масата. После отвори капака на мастиления тампон. — Моля, бихте ли дошли насам, ако обичате.

Другите наблюдаваха как тя се приближи към масата. Той хвана дланта й и един по един натисна пръстите й върху тампона. После ги притисна върху парче бяла хартия. — Готово. Не беше чак толкова ужасно, нали? — Постави картата от шофьорското бюро до пресните отпечатъци.

Останалите се скупчиха до масата и погледнаха към двете серии отпечатъци.

Бяха идентични.

— Те… те са… еднакви — пръв успя да проговори Уди.

— Значи наистина си наша сестра, така ли? — Кендъл я гледаше с доста смесени чувства.

— Нали тъкмо това се опитвах да ви обясня — усмихваше се тя през сълзи.

Внезапно всички се разприказваха в един глас:

— Просто невероятно!…

— След толкова много години…

— Защо майка ти така и никога не се върна…?

— Съжалявам, че ти причинихме толкова неприятни преживявания…

Цялата стая се озари от нейната усмивка:

— Няма нищо. Сега вече всичко е наред.

Уди вдигна картата с отпечатъците и я погледна със страхопочитание:

— Мили Боже! Та това е просто безценна карта. — Той я прибра в джоба си. — Ще я дам да ми я сложат в бронзова рамка.

Гласът на Тайлър надделя шумотевицата:

— Това заслужава да бъде отпразнувано! Предлагам всички да се върнем в Роуз Хил. — Обърна се към нея усмихнат: — Ще организираме празненство в чест на твоето завръщане у дома. Хайде да оправим сметките ти на рецепцията и да се махаме оттук.

Тя огледа всички с грейнали очи:

— Сякаш е някакъв сън. Най-сетне аз имам семейство!

 

 

Половин час по-късно всички отново бяха в Роуз Хил и тя се настаняваше в новата си стая. Другите бяха долу и възбудено разговаряха.

— Сигурно се е чувствала като изправена пред Инквизицията — размишляваше Тайлър.

— То си беше точно така — съгласи се Пеги. — Не знам как изобщо успя да го понесе.

— Чудя се как ли ще се пригоди към новия си начин на живот — размишляваше Кендъл.

— По същия начин като нас — отвърна сухо Уди. — С много шампанско и хайвер.

Тайлър се изправи:

— Аз поне съм доволен, че най-сетне всичко приключи. Ще се кача горе да видя дали тя няма нужда от някаква помощ.

Той се качи на горния етаж, прекоси коридора и стигна до нейната стая. Почука на вратата и извика високо:

— Джулия?

— Отворено е. Влез.

Застана на прага и двамата мълчаливо се вгледаха един в друг. После Тайлър внимателно затвори вратата, протегна ръце напред и бавно се ухили. Накрая проговори:

— Успяхме, Марго! Успяхме!