Сидни Шелдън
От утрото до здрача (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Джулия Станфорд?

Спогледаха се втрещено.

— По дяволите, това е точно тя! — избухна Уди.

— Предлагам да се преместим в библиотеката — каза бързо Тайлър. И добави към Кларк: — Ако обичаш, би ли я довел в библиотеката?

— Да, господине.

 

 

Тя застана на прага и започна да ги оглежда един по един, очевидно притеснена.

— Аз… аз може би не биваше да идвам — каза накрая тя.

— Адски си права! — извика Уди. — Коя, по дяволите, си ти?

— Джулия Станфорд. — Беше толкова смутена, че почти заекваше.

— Не. Имах предвид каква точно сте вие всъщност?

Понечи да изрече нещо, но само поклати глава.

— Аз… Розмари Нелсън беше моя майка. Хари Станфорд ми беше баща.

Те се спогледаха.

— Имате ли някакви доказателства? — попита Тайлър.

— Не мисля, че имам някакво реално доказателство — преглътна тя.

— Естествено, нямаш — сопна й се Уди. — Как смееш тогава да…

Кендъл го прекъсна:

— Ние всички сме в голямо недоумение, както сигурно сама се досещате. Ако думите ви са истина, тогава вие сте… вие сте наша природена сестра.

Джулия кимна:

— Вие сте Кендъл. — Обърна се към Тайлър: — Вие сте Тайлър. — После погледна към Уди: — А вие сте Удроу. Наричат ви Уди.

— Както сте могли добре да се осведомите от сп. „Пийпъл“ — саркастично заключи Уди.

Обади се Тайлър:

— Сигурен съм, че разбирате в какво положение се намираме, госпожице… хм… Без да имаме някакво конкретно доказателство, за нас е просто невъзможно да приемем…

— Разбирам. — Тя се огледа смутено. — Не знам всъщност защо дойдох тук.

— О, аз пък мисля, че много добре знаете защо — апострофира я Уди. — Това нещо се нарича пари.

— Парите не ме интересуват — възмутено отвърна тя. — Истината е, че аз… аз дойдох тук с надеждата да се запозная с моето семейство.

— Къде е майка ви? — Кендъл внимателно я заоглежда.

— Почина. Когато прочетох, че нашият баща е загинал…

— Решихте да ни разгледате що за хора сме — довърши подигравателно Уди.

Тайлър пак се включи в разговора:

— Казахте, че нямате законно доказателство, за да удостоверите точно коя сте.

— Законно ли? Ами… ами сигурно не. Дори не съм се замисляла. Но има неща, които по никакъв друг начин не бих могла да знам, освен ако не съм ги научила от майка си.

— Какви например? — поинтересува се Марк.

Тя замълча, за да помисли.

— Спомням си, мама често говореше за някаква зимна градина зад къщата. Тя обичаше растения и цветя, била прекарвала там часове наред…

— Снимки на тази зимна градина могат да се видят в много списания — прекъсна я Уди.

— Какво още ви е казвала майка ви? — настоя Тайлър.

— О, толкова много неща! Тя обичаше да говори за вас и за приятните часове, които сте прекарвали заедно. — Джулия се замисли за момент. — Спомням си, разказваше как веднъж ви завела на лебедите-лодки, били сте много малки. Един от вас за малко не паднал във водата. Не си спомням кой беше.

Уди и Кендъл погледнаха към Тайлър.

— Аз бях — обади се той.

— Завела ви на пазар в голям търговски център. Някой от вас се загубил и всички изпаднали в паника.

— Тогава се загубих аз — бавно изрече Кендъл.

— Да? И какво друго? — попита Тайлър.

— Завела ви в Юниън Ойстър Хаус, там сте опитали първата си стрида и ви станало лошо.

— Да, спомням си.

Те мълчаливо се бяха вторачили един в друг. Джулия погледна към Уди:

— Вие с мама сте отишли в корабостроителния завод в Чарлстаун, за да видите американския параход „Конститюшън“, и вие не сте искали да си тръгнете. Трябвало е да ви влачи насила. — После се обърна към Кендъл. — А един ден в градската градина вие сте си откъснали някакви цветя и за малко не са ви арестували.

— Така беше — преглътна Кендъл.

Сега всички вече я слушаха внимателно, дори прехласнато.

— Един ден мама ви завела всички заедно в природонаучния музей, където страшно сте се уплашили от скелетите на мастодонта и морския дракон.

— Никой от нас не можа да заспи онази нощ — припомни си Кендъл.

Джулия отново се обърна към Уди:

— Една Коледа тя ви завела да покарате кънки. Вие сте паднали и сте си счупили зъб. А на седем години сте паднали от едно дърво и после се наложило да ви шият крака. Имали сте белег.

— Все още го имам — неохотно призна Уди.

Тя се обърна към другите:

— Някой от вас го ухапало куче. Не си спомням точно кой беше. Мама го откарала бързо в кабинета за спешна медицинска помощ в болницата Масачузетс Дженеръл.

— Трябваше да ми бият инжекции против бяс — кимна Тайлър.

Думите й вече се лееха свободно и неудържимо:

— Уди, когато сте били на осем години, сте избягали от къщи. Искали сте да отидете в Холивуд да станете артист. Нашият баща страшно ви се ядосал. Пратил ви да си легнете, без да вечеряте. Мама тайничко се качила във вашата стая и ви донесла малко храна.

Уди само мълчаливо кимна с глава.

— Не… не знам какво още да ви разкажа. Аз… — Внезапно тя си спомни нещо. — Имам една снимка в чантата си.

Отвори дамската си чанта и извади снимката. Подаде я на Кендъл.

Всички се събраха около нея, за да я видят: беше тяхна снимка — те тримата като деца, застанали до симпатична млада жена в униформа на гувернантка.

— Даде ми я мама.

— Нещо друго оставила ли ви е — осведоми се Тайлър.

— Не, съжалявам — поклати глава тя. — Мама не искаше да има около себе си нищо, което да й напомня за Хари Станфорд.

— Освен вас, разбира се — вметна Уди.

Тя се обърна предизвикателно:

— Хич не ми пука дали ми вярвате или не. Изобщо не разбирате… Аз… аз просто толкова се надявах да… — замълча и не довърши.

Тайлър наруши мълчанието:

— Както каза сестра ми, всички сме в голямо недоумение от вашето внезапно появяване. Имам предвид… някой изниква изневиделица пред нас и се обявява за член на семейството… сигурно разбирате затруднението ни. Мисля, че ще ни е необходимо малко време. Трябва да си поговорим.

— Естествено, разбирам ви.

— Къде сте отседнали?

— В „Тремънт Хаус“.

— Защо просто не се върнете там? Ще изпратим кола да ви закара. И скоро ще ви се обадим.

— Добре — кимна тя. — Изгледа ги последователно един по един и тихо каза: — Независимо какво си мислите, вие все пак сте мои роднини.

— Ще ви изпратя до външната врата — предложи Кендъл.

— Няма нужда — усмихна се тя. — И сама мога да намеря пътя. Имам чувството, че познавам всеки сантиметър от тази къща.

Те я изгледаха как се обърна и излезе от стаята.

— Е! Изглежда… май си имаме сестра — констатира Кендъл.

— Аз не го вярвам — отвърна троснато Уди.

— На мен ми се струва… — започна Марк.

Всички говореха едновременно. Тайлър вдигна ръка:

— Така няма да стигнем доникъде. Нека погледнем на нещата логически. В известен смисъл тази жена е като подсъдима, а ние сме нейните съдебни заседатели. От нас зависи дали да я обявим за виновна или за невинна. При съдебен процес решението се взима с единодушие. Всички трябва да сме съгласни.

— Добре — кимна Уди.

Тайлър продължи:

— Тогава бих искал да дам първия глас. Смятам тази жена за измамница.

— Измамница? Как би могла? — поиска обяснение Кендъл. — Невъзможно е да знае такива лични подробности за нас, ако действително не е тази, за която се представя.

— Кендъл — спокойно каза Тайлър, — колко хора минаха през този дом като прислуга, когато бяхме деца?

— Защо? — погледна го объркано.

— Десетки, нали? Възможно е някой да знае случките, което ни изреди тази млада жена. Години наред тук имаше домашни прислужници, шофьори, икономи, готвачи. Изключено ли е някой да й е дал и онази снимка.

— Искаш да кажеш… тя би могла да има и съучастник?

— Един или повече — уточни Тайлър. — Да не забравяме, тук става въпрос за огромно количество пари.

— Тя каза, че не иска парите — припомни им Марк.

— Разбира се, че ще каже точно така — кимна Уди и погледна към Тайлър. — Но как да докажем, че е измамница? Няма никакъв начин, по който…

— Има един начин — замислено изрече Тайлър.

Всички се обърнаха към него.

— Как? — попита Марк.

— Ще имам точния отговор утре сутринта.

 

 

— Искаш да кажеш, че Джулия Станфорд накрая се появи след всичките тези години? — бавно попита Саймън Фицджералд.

— Появи се жена, която твърди, че е Джулия Станфорд — поправи го Тайлър.

— И вие не й вярвате? — уточни Стив.

— Категорично не. Единствените приведени, така наречени доказателства за нейната самоличност са някакви случки от детството ни, които биха могли да бъдат известни на още поне дузина други бивши прислужници, и една стара снимка — всъщност тя не доказва абсолютно нищо. Всеки един от тези хора би могъл да й е съучастник. Решил съм да докажа, че е измамница.

— И как предлагате да се направи това? — намръщи се Стив.

— Много просто. Ще искам да й се направи ДНК-тест.

Стив Слоун остана изненадан:

— Но това ще означава да се ексхумира тялото на баща ви.

— Да. — Тайлър се обърна към Саймън Фицджералд. — Представлява ли някакъв проблем?

— При такива обстоятелства навярно ще получа разрешение за ексхумация. Тя съгласна ли е да се подложи на подобен тест?

— Още не съм я питал. Ако откаже, само ще потвърди, че се бои от резултатите. — Направи кратка пауза. — Трябва да призная, няма да ми е приятно да се занимавам с това. Но смятам, че е единственият начин, за да установим истината.

Фицджералд се замисли за момент.

— Добре тогава. Ще поемеш ли тази работа, Стив?

— Разбира се. — Той погледна Тайлър. — Сигурно сте запознат с процедурата. Най-близкият сродник — в случая някое от децата на починалия — трябва да подаде молба до специална съдебна комисия, за да получи разрешение за ексхумация. Необходимо е да им обясните причината за вашето искане. Ако молбата ви бъде уважена, съдебните власти ще издадат разрешение на погребалния дом да пристъпят към процедурата. На ексхумацията присъства и съдебен представител.

— Колко време ще отнеме? — попита Тайлър.

— Предполагам, до три-четири дни ще получите разрешение. Днес е сряда. Ще можем да ексхумираме тялото в понеделник.

— Добре. — Тайлър замълча за момент. — Имаме нужда от ДНК-експерт — някой, който ще бъде достатъчно убедителен в съдебната зала, ако изобщо се стигне дотам. Не познавате ли някого?

— Познавам точно човека, който ни трябва — каза Стив. — Името му е Пери Уингър. Живее тук, в Бостън. Давал е експертни заключения по съдебни дела из цялата страна. Ще му се обадя по телефона.

— Много ви благодаря. Колкото по-бързо приключим с тази работа, толкова по-добре ще бъде за всички нас.

 

 

В десет часа на другата сутрин Тайлър влезе библиотеката на Роуз Хил, където го очакваха Уди, Пеги, Кендъл и Марк. До Тайлър стоеше някакъв непознат.

— Искам да ви запозная с Пери Уингър — съобщи Тайлър.

— Какъв е той? — попита Уди.

— Той е нашият ДНК-експерт.

— Защо ни е притрябвал ДНК-експерт? — полюбопитства Кендъл.

— За да докаже, че онази непозната, която се появи така изневиделица в най-удобния момент, е мошеничка. Нямам намерение да я оставям да се измъкне току-така — обясни Тайлър.

— Значи ще изрови стареца от гроба? — попита Уди.

— Точно така. По моя молба нашите адвокати вече правят необходимото, за да получат разрешение за ексхумация. ДНК-експертизата ще докаже дали тази жена е наша природена сестра, или не е.

— Боя се, че не разбирам какво точно е ДНК — обади се Марк.

Пери Уингър се прокашля:

— По-просто обяснено, дезоксирибонуклеиновата киселина — или ДНК — е молекулата на наследствеността. Тя съдържа уникалния генетичен код на всеки индивид. Може да бъде извлечена от капки кръв, сперма, слюнка, космени корени и дори от кости. В един труп могат да се запазят минимални количества от нея повече от петдесет години.

— Разбирам. Значи всъщност е съвсем просто — усмихна се Марк.

Пери Уингър се намръщи:

— Повярвайте ми, не е никак просто. Съществуват два типа ДНК-тестове. Единият, така нареченият ПКР-тест, е по-прост и за получаване на резултатите са нужни три дни, докато другият, РФЛП-тест, е по-сложен и понякога отнема един и половина до два месеца, за да се стигне до крайния резултат. За нашата цел ще бъде достатъчен и по-простият тест.

— Как точно правите теста? — попита Кендъл.

— Минава се през няколко последователни етапа. Първо се отделя пробата и ДНК се насича на отделни фрагменти. Фрагментите се сортират по дължина, като се поставят върху пихтиеста утайка и се третират с електрически ток. ДНК с отрицателен заряд започва да се придвижва към тази с положителен и няколко часа по-късно фрагментите вече са сортирани. — Пери Уингър навлизаше в стихията си. — За разделянето на фрагментите се използват алкални химикали. После фрагментите се пренасят върху найлонова повърхност, която пък се потапя във водна баня и радиоактивните проби…

Неговите слушатели вече се бяха изцъклили насреща му.

— Колко точен е този тест? — прекъсна го Уди.

— Сто процента сигурност, когато трябва да се определи дали даден мъж не е бащата. Ако тестът е за положителен резултат, точността е деветдесет и девет цяло и девет десети процента.

Уди се обърна към брат си:

— Тайлър, ти си съдия. Да речем, примерно, тя наистина е дете на Хари Станфорд. Нейната майка и нашият баща никога не са били женени. Тогава защо изобщо да има някакви права над каквото и да било?

— Според закона — обясни Тайлър, — ако се докаже бащинството на нашия баща, тя ще има правото да получи равен дял с нас.

— Слушайте тогава, нека направим каквото трябва с това проклето ДНК и да я разобличим!

 

 

Тайлър, Уди, Кендъл, Марк и Джулия седяха на една маса в хотелската столова на „Тремънт Хаус“.

Пеги си остана в Роуз Хил. „От всичките тия приказки за изкопаването на труп направо ме полазват тръпки“, беше казала тя.

Сега те стояха лице в лице онази, която твърдеше, че е Джулия Станфорд.

— Не разбирам какво точно искате от мен.

— Нещо много просто — уведоми я Тайлър. — Лекар ще вземе проба от вашата кожа, за да я сравни с тази на нашия баща. Ако ДНК-молекулите съвпадат, ще бъде сигурно доказателство, че вие действително сте негова дъщеря. От друга страна, ако не желаете да се подложите на този тест…

— Това… това не ми харесва.

— И защо? — намеси се Уди.

— Не знам. — Тя потръпна. — Мисълта, че ще трябва да се изкопае тялото на моя баща, за да… да…

— За да се докаже коя всъщност сте вие.

Тя ги изгледа един по един право в очите.

— Иска ми се всички вие да можехте…

— Да?

— Значи няма друг начин да ви убедя, така ли?

— Да — потвърди Тайлър. — Съгласете се да се подложите на теста.

Последва дълго мълчание.

— Добре. Ще го направя.

 

 

Получаването на разрешение за ексхумация се оказа много по-трудно, отколкото бяха очаквали. Саймън Фицджералд разговаря лично със съдебния следовател.

— Не! За бога, Саймън! Не мога да направя подобно нещо! Знаеш ли каква смрад ще предизвика? Искам да кажа, че не става дума за когото и да е, а за самия Хари Станфорд. Ако по някакъв начин стигне до чужди уши, за медиите ще настъпи истинско пиршество!

— Марвин, много е важно. Заложени си милиони долари. Затова ти ще се погрижиш по никакъв начин да не стига до чужди уши.

— Няма ли някакъв друг начин, по който да…?

— Боя се, че не. Жената е много убедителна.

— Но семейството не е убедено.

— Не.

— Ти как мислиш, тя измамница ли е, Саймън?

— Честно казано, не знам. Но в случая моето мнение няма никаква стойност. Всъщност ничие мнение няма стойност. В съда искат конкретно доказателство, а ДНК-тестът е точно това.

Съдебният следовател поклати глава:

— Хари Станфорд ми беше стар познат. На него никак нямаше да му хареса тази история. Наистина не би трябвало да ви позволявам да…

— Но ще ни позволиш.

— Така изглежда — въздъхна съдебният следовател. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Запазете го в пълна тайна. Да не ги оставяме да правят циркове по вестниците.

— Имаш думата ми. Строго поверително. Ще знае само семейството.

— Кога си решил да го направите?

— Бихме искали да стане в понеделник.

Съдебният следовател въздъхна отново:

— Добре. Ще се обадя в погребалния дом. Ще имаш да ми дължиш една услуга, Саймън.

— Няма да го забравя.

 

 

В девет часа сутринта в понеделник входът към участъка, където бе погребано тялото на Хари Станфорд, беше временно затворен „поради ремонтни работи“. Връщаха всеки, упътил се натам. Уди, Пеги, Тайлър, Кендъл, Марк, Джулия, Саймън Фицджералд, Стив Слоун и доктор Колинс, представител на съдебния следовател, стояха до гроба на Хари Станфорд и наблюдаваха как четирима работници от гробището изваждат ковчега. Пери Уингър чакаше малко по-настрани.

Когато сложиха ковчега на земята, главният работник се обърна към групата:

— Какво искате да направим сега?

— Отворете го, моля — каза Фицджералд. После се обърна към Пери Уингър: — Колко време ще ви отнеме?

— Не повече от минута. Просто ще взема една съвсем бърза проба от кожата.

— Добре — каза Фицджералд, кимна на главния работник. — Отваряйте.

Главният работник и неговите помощници започнаха да разпечатват ковчега.

— Не искам да гледам това — простена Кендъл. — Трябва ли изобщо да видим тази гледка?

— Да! — отвърна й Уди. — Със сигурност трябва да я видим.

Като хипнотизирани всички наблюдаваха как мъжете бавно отместват капака на ковчега и го бутнаха встрани. Без да помръдват, гледаха втрещено надолу.

— О, Боже! — извика Кендъл.

Ковчегът беше празен.