Уведомиха наследниците, че погребалната церемония ще се извърши в Кингс Чанъл. Улицата пред църквата бе оградена с въжета — полицаи задържаха тълпата, насъбрала се да гледа как пристигат висшите сановници. Там беше вицепрезидентът на Съединените щати, сенатори, посланици и държавници чак от Турция и Саудитска Арабия. Докато беше жив, сянката на Хари Станфорд се простираше надалеч и сега всичките седемстотин места в църквата щяха да бъдат заети.

Тайлър, Уди и Кендъл и техните съпрузи се събраха в църковната канцелария. Беше мъчителна и неловка среща. Бяха си чужди — не ги свързваше нищо друго освен тялото на човека в погребалната кола пред църквата.

— Моят съпруг Марк — представи го Кендъл.

— Това е съпругата ми Пеги. Пеги, сестра ми Кендъл и брат ми Тайлър.

Последва учтива размяна на поздрави. Стояха там и неловко се оглеждаха, докато накрая се приближи един разпоредител.

— Извинете — приглушено каза той. — Службата вече ще започне. Бихте ли ме последвали, моля?

Отведе ги до една запазена пейка в предната част на църквата. Те заеха местата си и зачакаха, всеки потънал в собствените си мисли.

За Тайлър беше някак странно, че се е върнал в Бостън. Единствените приятни спомени тук бяха от времето, когато бяха живи майка му и Розмари. Единадесетгодишен, Тайлър видя репродукция на прочутата картина на Гоя „Сатурн поглъща своя син“ и оттогава винаги я свързваше с баща си.

Ето защо сега, докато наблюдаваше как внасят ковчега на баща му в църквата, Тайлър си помисли: „Сатурн е мъртъв“.

„Аз знам каква е твоята мръсна, тайничка цел“.

Свещеникът пристъпи в амвона на историческата църква, направен във формата на чаша за вино.

— „Исус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.

И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки“.

Уди бе в приповдигнато настроение. Взе една дозичка хероин, преди да дойде в църквата, и тя още действаше. Хвърли поглед към брат си и сестра си. „Тайлър е надебелял. Прилича точно на съдия. Кендъл е станала красавица, но изглежда напрегната. Чудно ми е дали е заради смъртта на татко? Не. Тя го мразеше колкото мен“. Погледна към съпругата си до него. „Съжалявам, че така и не я запознах със старика. Направо щеше да получи сърдечен удар“.

Свещеникът говореше:

— Както…

Кендъл не слушаше службата. Мислеше за червената рокля. Един следобед баща й я потърси по телефона в Ню Йорк.

„Значи си станала голяма клечка, а, дизайнерка? Е, добре, хайде да те видим тогава колко си добра. Ще водя новата си приятелка на благотворителен бал в събота вечер. Има твоите размери. Искам да измислиш една рокля за нея“.

„До събота? Не мога, татко, аз…“

„Ще го направиш“.

И тя направи най-грозната рокля, която можеше да си представи. Отпред имаше голяма черна фльонга и цели метри панделки и дантели. Беше нещо чудовищно. Тя я изпрати на баща си и той отново й се обади по телефона.

„Получих роклята. Между другото моята приятелка няма да може да дойде в събота, затова на бала ще ме придружиш ти и ще облечеш тази рокля“.

„Не!“

И тогава ужасната фраза: „Нали не искаш да ме разочароваш?“

След което наистина отиде. Не посмя да смени роклята и прекара най-унизителната вечер в живота си.

— „Защото гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне!“

Пеги Станфорд се чувстваше неловко. Гледаше с почтителен страх великолепието на огромната църква и изисканите хора. Никога преди не бе идвала в Бостън. За нея той означаваше светът на Станфордови с целия му блясък и великолепие. Тези хора бяха толкова високо над нея. Тя хвана ръката на съпруга си.

— „Всяка плът е трева и всичката й красота е като полско цвете… Трева изсъхва, цвете увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно“.

Марк мислеше за писмото, с което изнудваха съпругата му. Беше съчинено така внимателно, така хитро. Щеше да бъде невъзможно да се открие кой стои зад него. Погледна Кендъл — седеше до него бледа и напрегната. „Докога ли ще издържат нервите й?“, почуди се той. И се примъкна още по-близо до нея.

— „…да те благослови Господ и да те опази! Да погледне милостиво към тебе Господ със светлото Си лице и да те помилува! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир! Сега и винаги, и во веки веков.

Амин“.

Службата свърши и свещеникът обяви:

— Погребението ще се извърши в тесен семеен кръг — допускат се само родственици.

Тайлър погледна ковчега и се замисли за тялото вътре. Миналата вечер, преди да запечатат ковчега, пристигна в погребалния дом право от летището, за да разгледа трупа му.

Искаше да види баща си мъртъв.

Уди гледаше как изнасят ковчега от църквата покрай опечалените, които зяпаха с втренчени погледи, и се усмихна: „Дай на хората зрелище“.

Церемонията в старите гробища в Кеймбридж беше кратка. Роднините гледаха как спускат тялото на Хари Станфорд във вечното му жилище и когато всеки хвърли буца пръст върху ковчега, свещеникът каза:

— Ако не желаете, не е необходимо да оставате повече.

Уди кимна.

— Точно така. — Въздействието на хероина вече губеше сила и той започна да става нервен. — Хайде да се омитаме по-бързо.

— Къде ще отидем? — попита Марк.

— В Роуз Хил — предложи Тайлър. — Всичко е уредено. Ще останем, докато се разрешат проблемите с наследството.

Само след минути те се качиха в няколко лимузини и потеглиха към къщата.

В Бостън има строга социална йерархия. Новобогаташите живеят на Комънуелт Авеню, а по-важните обществени фигури — на Нюбъри Стрийт. Заможните, но не чак толкова богати хора, обитават Малбъро Стрийт. Бак Бей е най-модерният и най-престижният район на града, но Бийкън Хил все още си оставаше цитаделата на най-старите и най-богатите бостънски семейства. Това беше една пъстра смесица от бели и червеникавокафяви сгради във викториански стил, стари църкви и изискани търговски райони.

Роуз Хил, имението на Станфорд — красива стара викторианска къща. Издига се сред двор от три акра на Бийкън Хил. Домът, където са израснали децата на Станфорд, е пълен с неприятни спомени.

Лимузините пристигнаха пред къщата, пътниците слязоха и се загледаха втренчено в огромното старо жилище.

— Не мога да повярвам, че татко не е вътре и няма да ни посрещне — обади се Кендъл.

— Сега ще е прекалено ангажиран, докато успее да оправи всичките си работи в ада — ухили се Уди.

— Да тръгваме — пое дълбоко въздух Тайлър.

С приближаването им към къщата предната врата се отвори и на прага застана икономът Кларк — мъж около седемдесетте — достолепен, кадърен прислужник, който работеше в Роуз Хил повече от тридесет години. Децата израснаха пред очите му, беше свидетел на всички скандали в семейството.

— Добър ден! — светна лицето на Кларк, щом зърна групата.

Кендъл го прегърна сърдечно:

— Кларк, така се радвам да те видя отново.

— Толкова време мина оттогава, госпожице Кендъл.

— Вече съм госпожа Рено. Това е моят съпруг Марк.

— Приятно ми е, господине.

— Моята съпруга ми е разказвала много за вас.

— Надявам се, не ви е казала прекалено лоши неща.

— Напротив. Тя има само хубави спомени за вас.

— Благодаря — Кларк се обърна към Тайлър. — Добър ден, съдия Станфорд.

— Здравей, Кларк.

— Радвам се да ви видя.

— Благодаря. Изглеждаш много добре.

— Вие също. Моите съболезнования за онова, което се случи.

— Благодаря. Да не би да са те оставили тук, за да се погрижиш за нас?

— О, да. Мисля, че всички ще можете да се почувствате удобно и приятно.

— И аз ще бъда в старата ми стая?

Кларк се усмихна:

— Точно така. — Обърна се към Уди. — Приятно ми е да ви видя, господин Удроу. Бих искал да…

Уди сграбчи Пеги за ръка.

— Хайде, тръгвай — побутна я той грубо. — Искам да си почина малко.

Останалите го изгледаха как мина край тях и пое с Пеги нагоре по стълбите.

Влязоха в огромната гостна. Погледът се приковаваше първо върху двата масивни шкафа стил Луи XIV. Навсякъде из помещението имаше пръснати конзоли от позлатено дърво с декоративна мраморна повърхност, както и внушителен брой изящни стилни кресла и софи. От високия таван се спускаше полилей от позлатен бронз. По стените висяха мрачни средновековни картини.

— Съдия Станфорд — Кларк пристъпи към Тайлър, — трябва да ви предам едно съобщение. Господин Саймън Фицджералд помоли да му известите кога ще бъде удобно да се срещне със семейството ви.

— Кой е Саймън Фицджералд? — попита Марк.

— Адвокатът на семейството — поясни Кендъл. — Винаги е работил с баща ми, но ние така и не го познаваме лично.

— Предполагам, че иска да обсъдим как ще бъде разрешен въпросът с наследството — каза Тайлър. После се обърна към другите. — Ако нямате нищо против, ще му кажа да дойде тук утре сутринта.

— Идеално — съгласи се Кендъл.

— Готвачът приготвя вечеря — уведоми ги Кларк. — Осем часът удобно време за вечеря ли е?

— Да — отвърна Тайлър. — Благодаря.

— Ива и Мили ще ви заведат до стаите.

Тайлър се обърна към сестра си и зет си.

— Ще се видим долу в осем, нали?

Уди и Пеги влязоха в тяхната стая на горния етаж.

— Добре ли си? — попита Пеги.

— Нищо ми няма — сопна й се Уди. — Остави ме на мира.

Пеги само го изгледа как отиде в банята и тръшна вратата зад себе си. Не помръдна от мястото си — стоеше и чакаше.

След десетина минути Уди излезе. Усмихваше се.

— Привет, бейби.

— Привет.

— Е, какво ще кажеш за къщата?

— Ами че тя… тя е огромна.

— Направо чудовищна. — Приближи се към леглото и прегърна Пеги. — Преди това беше моята стая. Стените бяха покрити със спортни плакати. Исках да стана спортист. Имах големи мечти. През последните години в пансиона бях капитан на футболния отбор. Пет-шест треньори в колежи ми направиха предложения.

— Ти кой избра?

— Никой — поклати глава той. — Според баща ми те се интересували само от името Станфорд и единствено щели да искат пари от него. Прати ме в едно инженерно училище, там не играеха футбол. — Уди замълча за момент. После смутолеви: — Сега можех да играя заедно с… ама стана една…

— Какво каза накрая? — погледна го тя объркано.

— Не си ли гледала „На брега“?

— Не.

— Е, това е една реплика на Марлон Брандо. Означава, че и двамата ни изработиха.

— Баща ти трябва да е бил суров човек.

— Това е най-милото нещо, което някой някога е казвал за него. — Уди се изсмя кратко и подигравателно. — Спомням си, като съвсем малко дете веднъж паднах от кон. Опитах се да го възседна отново, за да пояздя още. Баща ми обаче не ми позволи. „От теб никога няма да стане добър ездач, каза ми той. Прекалено си тромав“. — Уди я погледна. — Ето защо станах играч на поло от девета степен.

Събраха се на масата за вечеря — чужди един на друг, притихнали в неловко мълчание, свързани помежду си единствено от детските си травми.

Кендъл огледа трапезарията. В съзнанието й се промъкнаха ужасни спомени, които се смесиха с възхищението от красотата на обстановката: голямата маса стил Луи XV, френските столове от орехово дърво в стила на XVIII век, стилният френски ъглов шкаф, изрисуван в синьо и кремаво, картините от Вато и Фрагонар по стените.

— Четох за решението ти по случая „Фиорело“ — обърна се Кендъл към Тайлър. — Заслужава си присъдата, която си му дал.

— Сигурно е много интересно да бъдеш съдия — обади се Пеги.

— Понякога.

— С какви случаи се занимаваш по-конкретно?

— Криминални — изнасилвания, наркотици, убийства.

Кендъл пребледня и тъкмо понечи да каже нещо, но Марк сграбчи ръката й и я стисна силно в знак на предупреждение.

Тайлър любезно каза на Кендъл:

— Станала си известна дизайнерка.

Кендъл вече дори дишаше с мъка.

— Да.

— Фантастична е — потвърди Марк.

— А ти, Марк, с какво се занимаваш?

— Работя в брокерска къща.

— О, ти значи си един от онези млади милионери от Уол Стрийт.

— Е, не съвсем, съдия Тайлър. Всъщност съм едва в началото на кариерата си.

Тайлър снизходително погледна Марк:

— Предполагам, истински късмет е да имаш такава преуспяваща жена.

Кендъл се изчерви и прошепна в ухото на Марк:

— Не му обръщай внимание. Не забравяй, че те обичам.

Уди вече започваше да усеща въздействието на наркотика. Погледна към съпругата си:

— Пеги можеше да се облече и по-прилично, но на нея просто не й пука как изглежда. Нали така, ангел мой?

Пеги седеше смутено и го гледаше, без да знае какво да отговори.

— Какво ще кажеш за едно сервитьорско костюмче, а? — предложи й Уди.

— Извинете ме. — Тя стана от масата и избяга нагоре по стълбите.

Всички се бяха втренчили в Уди.

— Прекалено е чувствителна — ухили се той. — Та значи, утре ще обсъждаме завещанието, така ли?

— Точно така — отвърна Тайлър.

— Обзалагам се, че нашият старик не ни е завещал и пукнат грош.

— Но в наследството има толкова много пари… — обади се Марк.

— Не познаваш баща ни — изсумтя Уди. — Сигурно ни е завещал старите си палта и кутия пури. Той обичаше да използва парите си, за да ни държи под контрол. Любимата му реплика беше: „Нали не искаш да ме разочароваш?“ И ние всички се държахме като добри малки деца, защото, както казваш, парите бяха толкова много. Ами да, обзалагам се, старикът е намерил начин да ги отнесе със себе си.

— Утре ще разберем — обобщи Тайлър.

Рано на другата сутрин пристигнаха Саймън Фицджералд и Стив Слоун. Кларк ги отведе в библиотеката:

— Ще уведомя семейството, че сте тук.

— Благодаря.

От огромната библиотека се излизаше към градината през внушителна двукрила стъклена врата. Помещението бе облицовано с тъмно дъбово дърво, а стените — покрити с лавици, претъпкани с томове книги в красиви кожени подвързии. Тук-там се виждаха удобни кресла и италиански настолни лампи. В един ъгъл беше разположен махагонов шкаф, направен специално но поръчка. В остъклените витрини бе изложена завидната колекция от оръжия на Хари Станфорд, а под тях, в нарочно изработени чекмеджета, стояха мунициите.

— Ще бъде интересна сутрин — обади се Стив. — Чудя се как ли ще реагират.

— Съвсем скоро ще разберем.

Първи в стаята влязоха Кендъл и Марк.

— Добър ден — поздрави Саймън Фицджералд. — Аз съм Саймън Фицджералд. Това е моят съдружник Стив Слоун.

— Кендъл Рено, съпругът ми Марк.

Мъжете се ръкуваха.

В стаята влязоха Уди и Пеги.

— Уди, това са господин Фицджералд и господин Слоун — представи ги Кендъл.

— Здравейте — кимна Уди. — Донесохте ли мангизите?

— Ами то, ние всъщност…

— Шегувам се! Това е моята съпруга Пеги. — Уди погледна към Стив. — Старикът оставил ли ми е нещо или…?

— Добро утро. — В стаята влезе Тайлър.

— Съдия Станфорд?

— Да.

— Аз съм Саймън Фицджералд, а това е Стив Слоун, моят съдружник. Стив уреди транспортирането на тялото на баща ви от Корсика дотук.

— Благодарен съм ви — обърна се Тайлър към Стив. — Ние всъщност не сме съвсем сигурни какво точно е станало. Пресата публикува толкова много версии по случая. Има ли нещо нечисто в цялата работа?

— Не. По всичко личи, че е било злополука. Яхтата на баща ви попаднала в ужасна буря недалеч от бреговете на Корсика. Дмитри Камински, неговият бодигард, е дал показания под клетва, според които баща ви стоял на външната веранда пред каютата си, когато вятърът отвял някакви листове от ръцете му. Той се протегнал да ги хване, загубил равновесие и паднал зад борда. Когато накрая успели да го измъкнат, вече било твърде късно.

— Каква ужасна смърт — потръпна Кендъл.

— Вие ли разговаряхте с онзи човек Камински? — поинтересува се Тайлър.

— За съжаление не. Докато пристигнах в Корсика, той вече беше заминал.

— Капитанът на яхтата посъветвал баща ви да не тръгва в тази буря, но по някаква причина той много бързал да се върне — намеси се Фицджералд. — Бил уредил и хеликоптер, за да долети дотук. Имал е спешен проблем за уреждане.

— Знаете ли какъв по-точно е бил този проблем? — попита Тайлър.

— Не. Прекъснах почивката си, за да се срещна с него тук. Не знам обаче за какво…

— Всичко това е много интересно, но вече е минало, не е ли така? — прекъсна ги Уди. — По-добре да поговорим за завещанието. Оставил ли ни е нещо или не? — Той нервно мачкаше длани.

— Защо първо не седнем? — предложи Тайлър.

Всички се разположиха. Саймън Фицджералд седна зад бюрото. Отвори куфарчето си и започна да вади някакви книжа.

Уди беше готов да избухне:

— И какво сега? За Бога, оставил ли е, или не е?

— Уди… — обади се Кендъл.

— Знам отговора — не спираше Уди. — Не ни е оставил и цент.

— В действителност — Фицджералд изгледа в очите децата на Хари Станфорд — вие всички получавате равни дялове от наследството.

Стив усети радостната възбуда, която се надигна в стаята.

Уди зяпна Фицджералд:

— Какво?! Вие сериозно ли говорите? — Той скочи на крака. — Та това е фантастично! — После се обърна към другите. — Чухте ли добре? Старият мръсник най-накрая направи нещо свястно! — Погледна към Саймън Фицджералд. — За какво количество става дума?

— Не разполагам с точна цифра. Според последния брой на списание Форбс Станфорд Ентърпрайзис възлиза на шест милиарда долара. Повечето от тях са вложени в различни корпорации, но приблизително около четиристотин милиона долара са в налични авоари.

Кендъл гледаше като втрещена.

— Та това означава повече от сто милиона долара за всеки от нас. Не мога да повярвам! — „Значи ще бъда свободна, помисли си тя. Мога просто да си оправя сметките с онези и завинаги да се отърва от тях“.

После погледна към Марк със светнало лице и го стисна за ръката.

— Моите поздравления — каза Марк.

Той знаеше много по-добре от останалите какво щяха да означават тези пари.

— Както знаете — продължи Саймън Фицджералд, — деветдесет и девет процента от акциите на Станфорд Ентърпрайзис бяха собственост на баща ви. Тези дялове ще бъдат разпределени поравно между вас. Освен това, след като баща ви вече е покойник, съдия Станфорд става безусловен собственик на онзи един процент, който му бе завещан под попечителство от неговата майка. Ще има, естествено, някои формалности за уреждане. Трябва да ви уведомя и за друго — съществува възможност да бъде включен и още един наследник.

— Още един наследник ли? — изненада се Тайлър.

— В завещанието на баща ви изрично е упоменато, че наследството трябва да се подели поравно между всички членове на неговото потомство.

— Какво, какво имате предвид под „потомство“? — погледна озадачено Пеги.

— Означава всички биологически и всички законно припознати наследници — поясни Тайлър.

— Точно така — кимна Фицджералд. — Всеки потомък, роден без наличието на законна брачна връзка, се смята за наследник на майката и на бащата и неговите права са гарантирани от законодателната система.

— Какво искате да кажете? — попита нетърпеливо Уди.

— Искам да кажа, че може би ще има още един ищец.

— Кой е той? — полюбопитства Кендъл.

Саймън Фицджералд се поколеба за момент, но в случая просто нямаше начин да бъде тактичен.

— Сигурен съм, всички добре знаете как преди много години вашият баща направи дете на една гувернантка, която работеше тук.

— Розмари Нелсън — довърши Тайлър.

— Да. Нейната дъщеря е била родена в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки. Казва се Джулия.

В стаята се възцари напрегнато мълчание.

— Хей! — възкликна Уди. — Та това е било преди двадесет и пет години.

— Даже двадесет и шест, ако трябва да бъдем точни.

Кендъл попита:

— Някой знае ли къде се намира тя?

В съзнанието на Саймън Фицджералд прозвучаха думите на Хари Станфорд: „Тя ми писа, че детето било момиче. Да, но ако си въобразява, че ще успее да измъкне и цент от мен, ужасно се заблуждава, да я вземат дяволите, дано“.

— Не — отвърна бавно Фицджералд. — Никой не знае къде се намира тя.

— Тогава за какво изобщо говорим? — попита настойчиво Уди.

— Исках само да сте известени, че ако тя все пак се появи, ще има право на равен дял от наследството заедно с всички вас.

— Според мен няма за какво да се притесняваме — заяви уверено Уди. — Тя сигурно никога не е научила даже кой е баща й.

Тайлър се обърна към Саймън Фицджералд:

— Казахте, че не знаете точната сума на наследството. Мога ли да ви попитам защо?

— Защото нашата фирма се занимава само с личните дела на баща ви. Неговите финансови дела се представляват от други две правни фирми. Свързах се с тях и ги помолих да приготвят финансовите отчети във възможно най-кратък срок.

— За какъв период от време става дума? — попита Кендъл нетърпеливо. „На нас са ни необходими 100 000 долара още сега, за да покрием разходите си“.

— Може би два до три месеца.

Марк видя как върху лицето на съпругата му се изписа истински ужас.

— Няма ли някакъв начин нещата да се ускорят? — попита той.

— Опасявам се, че не — отговори Стив Слоун. — Завещанието трябва да мине през специална съдебна комисия за легализация, а точно сега техният график е доста тежък.

— Какво означава тази легализация? — попита Пеги.

— „Легализация“ идва от глагола легализирам — узаконявам. Това означава…

— Тя не е иска да й изнасяте тоя проклет урок по английски! — избухна Уди. — Не може ли просто да уредим нещата и да приключим още сега?

Тайлър погледна брат си:

— Работата със закона е малко по-различна. При смъртен случай завещанието се регистрира от съдебната комисия за легализация. Там се прави оценка на всички налични вещи и имоти — недвижимо имущество, дялово участие в корпорации, пари в брой, бижута — и накрая се изготвя опис, който се регистрира и легализира в съда. Изчисляват се съответните такси и се плаща определен данък. След всичко това се подава молба за разрешение наличните имоти да бъдат разпределени между съответните наследници.

— Е, какво пък, по дяволите — ухили се Уди. — Чакал съм близо четиридесет години да стана милионер. Предполагам, че нищо няма да ми стане, ако изчакам още месец-два.

Саймън Фицджералд се изправи:

— Освен личното си имущество, което ви е завещал вашият баща, има и някои незначителни дарения, които обаче не променят общия обем на наследството. — Фицджералд огледа присъстващите. — Ами тогава, ако няма нищо друго…

— Мисля, че няма — Тайлър стана. — Благодаря ви, господин Фицджералд, господин Слоун. Ако възникнат някакви проблеми, ще ви се обадим.

— Дами и господа — Фицджералд кимна към останалите. После се обърна и тръгна към вратата, а Стив Слоун го последва.

Вече навън, докато вървяха по алеята пред къщата, Саймън Фицджералд се обърна към Стив:

— Е, сега вече се запозна със семейството. Какво ще кажеш?

— Приемат го повече като празнично събитие, отколкото като повод за скръб. Нещо ме смущава, Саймън. Ако техният баща ги е мразел толкова, колкото те, изглежда, го мразят, защо тогава им е оставил всичките тези пари?

Саймън Фицджералд сви рамене:

— Никога няма да узнаем. Може би тъкмо заради това е тръгнал да се види с мен, за да завещае парите на някой друг.

През нощта никой от наследниците не можа да спи — всеки бе потънал в собствените си мисли.

„Ето че се случи. Наистина се случи! — не затваряше очи Тайлър. — Сега вече имам възможност да дам на Лий целия свят. Каквото и да поиска! Всичко!“

И Кендъл не заспиваше: „Още щом получа парите, ще намеря начин да се разплатя с всичките си изнудвани и никога повече да не посмеят да ме тормозят“.

Уди чертаеше планове: „Ще си купя най-добрите понита за поло в света. Никога повече няма да взимам коне назаем. Ще стана играч от десета степен!“ Хвърли поглед към Пеги, която спеше до него. „Но първо ще се отърва от тая тъпа кучка“. После обаче си помисли: „Не, не мога да направя такова нещо…“ Стана от леглото и отиде в банята. Когато излезе, вече се чувстваше прекрасно.

На другата сутрин по време на закуска цареше жизнерадостна атмосфера.

— Е — подхвана Уди щастливо, — предполагам, всеки си е правил някакви планове.

— Как изобщо човек може да си прави планове за подобно нещо? Та това е невероятно количество пари! — вдигна рамене Марк.

— Със сигурност ще промени живота на всички ни — изгледа ги Тайлър.

Уди кимна:

— Оня негодник трябваше да ни ги даде, докато беше жив, за да им се порадваме още тогава. Ако не е неприлично да се мразят покойници, ще ви кажа нещо…

— Уди… — прекъсна го Кендъл укорително.

— Е, нека не бъдем лицемерни. Всички го презирахме и той си го заслужаваше. Само погледнете какво се е опитал да…

В стаята влезе Кларк. Застана до вратата с притеснено изражение:

— Извинете. Дошла е някаква мис Джулия Станфорд.

Към следващата част или към съдържанието

Сидни Шелдън От утрото до здрача (12)

Метаданни

Данни

От утрото до здрача

Информация

История

Сваляне / Връзки

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сидни Шелдън
От утрото до здрача (12)