Сидни Шелдън
От утрото до здрача (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джулия Станфорд никога не беше познавала баща си, а ето сега той беше мъртъв и всичко се свеждаше само до едно черно заглавие в „Канзас Сити Стар“: Магнатът Хари Станфорд се удавил в морето! Тя седеше, гледаше втренчено неговата снимка на първата страница и усещаше как я обземат противоречиви чувства. „Мразя го, задето се е отнесъл така с майка ми, или го обичам, защото ми е баща? Изпитвам ли вина, че никога не направих опит да се свържа с него, или може би съм му сърдита, защото той самият изобщо не се опита да ме намери? Всъщност вече е без значение, мислеше тя. Той е мъртъв“.

 

 

За нея баща й беше мъртъв през целия й живот, но сега той умря отново и по най-нечестен начин й отне нещо, за което просто не успяваше да намери точните думи. Ала колкото и да беше необяснимо, изпитваше непреодолимо чувство за загуба. „Глупости! — помисли си Джулия. — Как е възможно да ми липсва един на практика непознат човек?“ Отново погледна снимката във вестника. „Дали у мен има нещо от него?“ Вторачи се в огледалото на стената. „Очите. Имам същите тъмносиви очи“.

Джулия отиде до шкафа в спалнята си и извади омачкана картонена кутия, а от нея измъкна албум в кожена подвързия. Седна на ръба на леглото и го разтвори. Следващите два часа внимателно разглежда познатото съдържание — имаше безброй снимки на майка й в униформа на гувернантка заедно с Хари Станфорд, госпожа Станфорд и трите им малки деца. Повечето от снимките бяха правени на тяхната яхта, в Роуз Хил или на вилата в Хоуб Саунд.

Джулия извади и пожълтелите изрезки от вестници, които разказваха за скандала, случил се в Бостън преди толкова години. Избелели заглавия известяваха за потресающата сензация:

ЛЮБОВНО ГНЕЗДО НА РОУЗ ХИЛ

СКАНДАЛ С МИЛИАРДЕРА ХАРИ СТАНФОРД

СЪПРУГАТА НА МАГНАТА ИЗВЪРШВА САМОУБИЙСТВО

ГУВЕРНАНТКАТА РОЗМАРИ НЕЛСЪН ИЗЧЕЗВА

Следваха десетки клюкарски колонки, пълни с намеци и нападки.

Джулия дълго седя така, потънала в спомени от миналото.

 

 

Тя беше родена в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки. Най-ранните й спомени бяха от някакви невзрачни жилища в бедни квартали и от нескончаемите им пътувания от град на град. Често оставаха без никакви пари и почти без храна. Майка й боледуваше постоянно, затова й беше много трудно да си намери хубава работа. Малкото момиче бързо се научи никога да не моли за играчки или за нови дрехи.

Джулия започна училище на петгодишна възраст и съучениците й непрекъснато й се подиграваха, защото всеки ден неизменно ходеше с една и съща рокля и разкривени обувки. Щом някой започнеше да й досажда, тя се сбиваше. Беше непокорна и постоянно я водеха при директора. Учителите се чудеха какво да я правят. Непрекъснато създаваше неприятности. Можеха да я изключат много пъти, ако не беше другото — беше най-умната в класа.

Веднъж майка й каза, че баща й е умрял, и тя го прие. Но вече дванадесетгодишна попадна на албум, пълен със снимки на майка й и някакви непознати.

— Кои са тези хора? — попита Джулия.

И тогава майката на Джулия реши, че е настъпил моментът.

— Седни, миличка моя. — Хвана ръката на Джулия и силно я стисна в своята. Новина от този род няма как да бъде поднесена по заобиколен начин. — Това е твоят баща, а ти си природена сестра на това момиченце и на двете момчета.

— Не разбирам — погледна я объркано Джулия.

Най-сетне истината излезе наяве и напълно унищожи душевното спокойствие на Джулия. Баща й жив! И тя е природена сестра на момиче и две момчета. Изведнъж й се събра прекалено много, за да е в състояние да го разбере.

— Защо… защо ме излъга?

— Беше прекалено малка. Твоят баща и аз… имахме връзка. Той беше женен и се наложи… наложи се да напусна, за да те запазя.

— Мразя го! — изкрещя Джулия.

— Не бива да го мразиш.

— Как е могъл да ти причини подобно нещо? — не се успокояваше тя.

— Случилото се беше не само по негова, но и по моя вина. — Всяка дума за нея беше агония. — Твоят баща беше много привлекателен мъж, а аз — млада и глупава. От нашата връзка нямаше как да излезе нещо хубаво. Той ми повтаряше, че ме обича… но беше женен и имаше семейство. И тогава… тогава забременях. — Беше й трудно да продължи. — Някакъв репортер надушил за нашата история и тя гръмна във всички вестници. Избягах. Имах намерение един ден да се върнем при него, но жена му се самоуби и аз… аз повече не можех да погледна в очите нито него, нито децата му. Виждаш ли сега? Беше по моя вина. Затова не го обвинявай.

Но имаше и още нещо от тази история, което Розмари никога не разкри пред дъщеря си. След раждането на бебето чиновникът в болницата каза:

— Трябва да попълним акта за раждане. Името на момиченцето Джулия Нелсън ли е?

Розмари тъкмо щеше да каже „да“, когато внезапно я обзе непреодолима мисъл: „Не! Тя е дъщеря на Хари Станфорд. Тя има право да носи неговото име и да разчита на неговата подкрепа“.

— Името на дъщеря ми е Джулия Станфорд.

Писа на Хари Станфорд, за да му съобщи за Джулия, но така и никога не получи отговор.

 

 

Въпреки всичко Джулия остана очарована от мисълта, че имаше семейство, за което не е знаела. Освен това се оказаха достатъчно известни, за да пишат за тях в пресата. Посети градската библиотека и прочете всичко, което можа да открие за Хари Станфорд. За него бяха написани десетки статии. Той беше милиардер и живееше в друг свят — свят, до който Джулия и майка й нямаха абсолютно никакъв достъп.

Веднъж един съученик на Джулия я дразнеше, че е бедна, и тя му отвърна предизвикателно:

— Не съм бедна! Баща ми е един от най-богатите хора на света. Имаме яхта и самолет, и цяла дузина красиви къщи.

Учителката я чу.

— Джулия, ела при мен.

Джулия се приближи към катедрата.

— Не бива да говориш такива лъжи.

— Не е лъжа — сопна се дръзко Джулия. — Баща ми е милиардер! Познава се с президенти и крале!

Учителката изгледа опърпаната памучна рокля на момичето и каза:

— Джулия, това не е истина.

— Истина е! — настоя упорито Джулия.

Изпратиха я при директора. Оттогава никога повече не спомена името на баща си в училище.

 

 

Джулия разбра, че вестникарите са причината тя и майка й постоянно да се местят от град в град. Името на Хари Станфорд не слизаше от страниците на най-различни издания, а клюкарските вестници и списания не преставаха да се ровят в стария скандал. Упорити и любопитни журналисти все успяваха да открият коя е Розмари Нелсън и къде живее, след което се налагаше тя да взима Джулия и да бяга.

Джулия четеше много вестникарски публикации за Хари Станфорд и често се изкушаваше да му се обади по телефона. Искаше й се да вярва, че през всичките тези години той отчаяно е търсил майка й. „Ще му се обадя и ще му кажа: «Аз съм твоята дъщеря. Ако искаш да ни видиш…»“

И той щеше да дойде при тях, щеше отново да се влюби и да се ожени за майка й, а после всички заедно щяха да заживеят щастливо.

 

 

Джулия Станфорд стана красива млада жена. Имаше лъскава тъмна коса, усмихнати сочни устни, бляскавите сиви очи на баща си и фигура с изящни очертания. Усмихнеше ли се, хората наоколо забравяха всичко друго, запленени от нейния чар.

Поради принудата да се местят толкова често Джулия беше посещавала училища в пет различни щата. През лятото работеше в универсален магазин, помагаше в аптека или на рецепцията в някой хотел. Но винаги беше ужасно независима.

Живееха в Канзас Сити, когато Джулия завърши колеж като стипендиантка. Още не беше мислила с какво точно иска да се занимава занапред в живота си. Техни приятели, впечатлени от красотата й, я съветваха да опита в киното.

— Веднага ще станеш звезда!

Джулия обаче отхвърли идеята с небрежното:

— Кому е притрябвало да става толкова рано сутрин?

Ала истинската причина да не прояви интерес беше, че най-малко от всичко желаеше да става прицел на общественото мнение — искаше да запази своята независимост. На Джулия й се струваше, че цял живот тя и майка й са обект на пресата заради случилото се преди толкова много години.

 

 

Мечтата на Джулия един ден да събере майка си и баща си беше безвъзвратно разбита, когато майка й почина. Изпита непреодолимо чувство за загуба. „Баща ми трябва да научи, мислеше тя. Майка ми е била част от неговия живот“. Намери в телефонния указател номера на административната му дирекция в Бостън. Отговори някаква секретарка:

— Добър ден. Станфорд Ентърпрайзис.

Джулия се разколеба.

— Станфорд Ентърпрайзис. Ало? Мога ли да ви помогна с нещо?

Джулия бавно върна слушалката на мястото. „Мама не би одобрила това обаждане“.

Сега беше сама. Вече нямаше никой.

 

 

Джулия погреба майка си в гробището на Мемориал Парк в Канзас Сити. Беше единствената опечалена, която изпрати ковчега. Стоеше до гроба и си мислеше: „Не е честно, мамо. Направила си една-единствена грешка и за това трябваше да плащаш през целия си живот. Исках да облекча поне част от болката ти. Толкова много те обичах, мамо. И винаги ще те обичам“. От земния живот на майка й за нея останаха само купчина стари снимки и вестникарски изрезки.

 

 

След като майка й си отиде, мислите на Джулия се насочиха към семейство Станфорд. Тя бяха богати. Дали да не ги потърси за помощ? „Никога“, реши Джулия. Не и като се има предвид начинът, по който Хари Станфорд е постъпил с майка ми.

И все пак бе наложително да работи и да си изкарва прехраната. Изправи се пред необходимостта да избере професия, с която да се занимава занапред в живота си. С горчива ирония си помисли: „Защо не мозъчен хирург например? Или художничка? Оперна певица? Физичка? Или дори астронавтка?“

В крайна сметка се спря на един вечерен секретарски курс в Канзас Сити.

Щом го завърши, посети агенция за трудова заетост — още дузина кандидати чакаха за среща със служебния адвокат. Точно до Джулия седеше привлекателна жена на нейна възраст.

— Здрасти! Аз съм Сали Конърс.

— Джулия Станфорд.

— Трябва на всяка цена да си намеря работа днес — изпъшка Сали. — Изритаха ме от жилището.

Джулия чу, че извикват нейното име.

— Успех! — пожела Сали.

— Благодаря.

Влезе в кабинета на адвоката:

— Седнете, моля.

— Благодаря ви.

— Според молбата вие сте завършили колеж, имате и опит от работата си през летните месеци; препоръката от секретарския курс е много добра. — Погледна към досието на бюрото. — Стенографската ви квалификация е деветдесет думи в минута и владеете машинопис шестдесет думи в минута, така ли?

— Да, госпожо.

— Може би имам нещо точно за вас. Става дума за малка фирма на архитекти. Търсят секретарка. Опасявам се, че заплатата не е много голяма…

— Няма значение, съгласна съм — прекъсна я Джулия.

— Добре тогава. Ще ви изпратя направо там. — Подаде на Джулия малко листче с някакво име и адрес. — Ще разговарят лично с вас утре по обяд.

— Благодаря — усмихна се радостно Джулия.

Обзе я истинско вълнение.

Когато Джулия излезе от кабинета, съобщиха името на Сали.

— Дано да си намериш нещо — каза Джулия.

— Благодаря!

Някакъв вътрешен импулс накара Джулия да се спре и да изчака. След около десетина минути Сали излезе от кабинета доволно засмяна.

— Тя ми уреди среща с работодател! Телефонира и утре отивам в една застрахователна компания да видя дали ще ме вземат за служителка на гише. А ти?

— И аз ще разбера утре.

— Сигурна съм, че ще успеем. Защо не обядваме заедно да го отпразнуваме?

— Добре.

 

 

Говориха си за най-различни неща и много бързо се сприятелиха.

— Гледах един апартамент в Овърланд Парк — каза Сали. — Две стаи, баня, кухня и дневна. Наистина е хубав. Не мога да си го позволя сама, но ако двете заедно…

Джулия се усмихна:

— Идеята ми харесва. — Стисна палци. — Само дано имам късмет да ми дадат тази работа.

— Сигурно ще ти я дадат! — увери я Сали.

 

 

На път към офиса на „Питърс, Истман и Толкин“ Джулия си мислеше: „Не е изключено това да се окаже моят голям шанс. Никой не знае къде ще ме отведе тази работа. Имам предвид, че не е просто някаква служба. Ще работя за архитекти. Мечтатели, строят и оформят силуета на града, творят красота и вълшебство от камък, стомана и стъкло. Защо и аз самата да не започна да уча архитектура, ще им помагам и ще се приобщя към техните мечти“.

Офисът се намираше в стара, неприветлива търговска сграда на Амур Булевард. Джулия се качи с асансьора до третия етаж и застана пред издраскана врата с табелка „Питърс, Истман и Толкин, архитекти“. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и влезе.

В приемната я очакваха трима мъже — започнаха да я оглеждат, щом прекрачи прага.

— Тук сте за секретарската работа, нали?

— Да, господине.

— Аз съм Ал Питърс — представи се един от мъжете.

Беше плешив.

— Боб Истман. — Той беше дребен на ръст.

— Макс Толкин. — Това беше шишкото с шкембето.

И тримата изглеждаха над четиридесетте.

— Доколкото разбрахме, за пръв път ще работите като секретарка — обади се Ал Питърс.

— Да, така е — потвърди Джулия и добави: — Но умея много бързо да научавам нови неща. Ще работя упорито и ще се старая. — Прецени, че още не е време да споменава идеята си да учи архитектура. Ще изчака, докато я опознаят по-добре.

— Добре. Ще опитаме с вас — намеси се Боб Истман — и ще видим как ще потръгне.

Джулия усети прилив на радостна възбуда.

— О, благодаря ви! Няма да бъдете…

— Що се отнася до заплатата — прекъсна я Макс Толкин, — в началото няма да можем да ви предложим много…

— Няма значение — не го изчака Джулия. — Аз…

— Триста долара на седмица — заключи Ал Питърс.

Имаха право. Не бяха много пари. Джулия обаче бързо взе решение.

— Съгласна съм.

Те се спогледаха и се усмихнаха един на друг.

— Чудесно! — възкликна Ал Питърс. — Нека тогава да ви разведа из нашата агенция.

Обиколката приключи за няколко секунди. Освен приемната имаше три малки кабинета, сякаш обзаведени от Армията на спасението; тоалетната се намираше в дъното на коридора. Всички бяха архитекти: Ал Питърс беше шефът, Боб Истман — търговският посредник, а Макс Толкин се занимаваше със строителството на сградите.

— Ще работите за всички нас — поясни Питърс.

— Добре. — Джулия схвана, че ще им стане човек от първа необходимост.

Ал Питърс погледна часовника си:

— Дванадесет и половина. Какво ще кажете да хапнем нещо?

Джулия усети леко вълнение. Вече е част от групата. „Канят ме на обяд“. Той погледна Джулия:

— Надолу по пресечката има магазин за готови храни. Искам пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди.

— О! — „Такава значи била поканата им за обяд“.

— За мен сандвич с филе и пилешка супа — съобщи Толкин.

— Да, господине.

— Аз искам голяма питка със задушено говеждо и едно безалкохолно — обади се и Боб Истман.

— И моля те, гледай пушеното говеждо да е без тлъстини — обърна й внимание Ал Питърс.

— Крехко пушено говеждо.

— Провери дали супата е топла — напомни Макс Толкин.

— Добре. Топла супа.

— Моето безалкохолно нека бъде диетична кола — уточни Боб Истман.

— Диетична кола.

— Ето ви и пари. — Ал Питърс й подаде двадесетдоларова банкнота.

Десет минути по-късно Джулия вече беше в магазина и говореше с човека на щанда:

— Искам крехко пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди. Сандвич с филе и много топла пилешка супа. А също и голяма питка със задушено говеждо и диетична кола.

Човекът кимна:

— Вие работите за Питърс, Истман и Толкин, а?

 

 

Следващата седмица Джулия и Сали се нанесоха в апартамента в Овърланд Парк — две малки спални, дневна с мебели, които познаваха твърде много наематели, тясна кухничка, миниатюрна трапезария и баня. „Това място трудно би могло да се сбърка с апартамент в хотел «Риц»“, помисли си Джулия.

— Ще се редуваме в готвенето — предложи Сали.

— Добре.

Сали приготви първото ядене — стана много вкусно. На следващата вечер беше ред на Джулия. Сали опита една хапка и каза:

— Джулия, нямам застраховка за живот. Защо да не се споразумеем аз да готвя, а ти да чистиш?

 

 

Двете съквартирантки се разбираха добре. В края на седмицата ходеха на кино и пазаруваха. Купуваха си преоценени дрехи от Сюпър Флий Дискаун Хаус. Веднъж седмично вечеряха в някой евтин ресторант. Когато можеха да си го позволят, се отбиваха в Чарли Чарлис да послушат джаз.

 

 

На Джулия й харесваше да работи за Питърс, Истман и Толкин. Да се каже, че фирмата не върви добре, беше доста неточно. Почти нямаше клиенти. Джулия усещаше, че не допринасят кой знае колко за оформянето на силуета на града, но с удоволствие работеше с тримата си шефове. Бяха почти като семейство — споделяха проблемите си с нея. А тя беше умна, способна и много бързо успя да въведе нов ред в офиса.

 

 

Джулия реши, че трябва да направи нещо с тази липса на клиенти. Но какво? Скоро откри отговора. В „Канзас Сити Стар“ видя кратко съобщение за обяд, организиран от нова женска изпълнителна организация. Председателка на срещата беше Сюзан Банди.

На другия ден Джулия каза на Ал Питърс:

— Може би ще закъснея малко след обедната почивка.

— Няма проблеми, Джулия — усмихна се той.

Помисли си какъв късмет имаха и тримата, че попаднаха точно на Джулия.

Тя стигна до Плаца Ин и тръгна към помещението, където даваха обяда. Жената, седнала зад една маса до вратата, попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Тук съм за обяда на Женската изпълнителна организация.

— Името ви?

— Джулия Станфорд.

Жената погледна в списъка пред себе си:

— Съжалявам, но не виждам вашето…

Джулия се усмихна:

— Не е ли точно в стила на Сюзан? Имам уговорен разговор с нея. Административна секретарка съм на Питърс, Истман и Толкин.

— Ами… — двоумеше се жената.

— Не се притеснявайте. Направо ще вляза и сама ще намеря Сюзан.

В банкетната зала разговаряха група официално облечени жени. Джулия се приближи към една от тях:

— Коя е Сюзан Банди?

— Ето я там — посочи тя към висока, набиваща се на очи жена над четиридесетте.

— Здравейте. Аз съм Джулия Станфорд — приближи се Джулия към нея.

— Здравейте.

— Аз съм от „Питърс, Истман и Толкин“. Сигурно сте чували за тях.

— Ами, аз…

— Те са най-преуспяващата архитектурна фирма в Канзас Сити.

— Разбирам.

— Не мога да ви отделя много време, но бих искала да вложим, доколкото е възможно, и нашия дял в дейността на организацията.

— Много любезно от ваша страна, госпожо…?

— Станфорд.

Това беше началото.

 

 

Женската изпълнителна организация беше косвен представител на повечето от най-големите фирми в Канзас Сити. За отрицателно време Джулия установи множество връзки с тях. Поне веднъж седмично обядваше с някой представител на тези фирми.

— Нашата компания ще строи нова сграда в Олейд.

И Джулия веднага уведомяваше своите шефове.

— Господин Ханли иска да си построи лятна вила в Тонганокси.

И още преди някой друг да успее да разбере, работата бе възложена на Питърс, Истман и Толкин. Един ден Боб Истман повика Джулия и каза:

— Направо заслужаваш повишение, Джулия. Вършиш такава полезна работа. И при това си страхотна секретарка!

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Джулия.

— Разбира се.

— Наричайте ме административна секретарка. Така хората ще ми имат по-голямо доверие.

 

 

От време на време Джулия четеше във вестниците статии за баща си или гледаше интервюта с него по телевизията. Никога обаче не спомена за него нито на Сали, нито на някой от работодателите си.

 

 

Като малка Джулия често си мечтаеше подобно на Дороти да бъде измъкната от Канзас и да я отведат на някое красиво, приказно място. Там щеше да бъде пълно с яхти, частни самолети и палати. Но сега, със смъртта на баща й, тази мечта бе унищожена завинаги. „Е, поне за Канзас съм познала“, помисли си тя иронично.

„Вече нямам семейство. Не, имам, поправи се Джулия. По бащина линия имам двама братя и една сестра. Те са моето семейство. Дали да не отида да ги видя? Добра ли е тази идея? Или лоша? Чудя се как ще се приемем един друг?“

Нейното решение се превърна във въпрос на живот и смърт.