Сидни Шелдън
От утрото до здрача (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Вече две години Пеги Малкович беше омъжена за Удроу — „Уди“ Станфорд, но за жителите на Хоуб Саунд тя все още беше „онази, сервитьорката“.

Пеги сервираше в закусвалнята „Рейн Форест“, когато Уди се запозна с нея. Уди Станфорд беше златното момче на Хоуб Саунд. Живееше в семейното имение, притежаваше класическа мъжка красота, беше чаровен, общителен и желана партия за всички амбициозни млади момичета в Хоуб Саунд, Филаделфия и Лонг Айланд. Затова беше невероятен шок, когато най-неочаквано той си доведе една двадесет и пет годишна сервитьорка, съвсем обикновена на вид, прекъснала студентка, дъщеря на работник и домакиня.

Изненадата беше толкова по-голяма заради очакванията на всички Уди да се ожени за лудо влюбената в него Мими Карсън — красива, интелигентна млада наследница на огромно състояние, натрупано от търговия с дървен материал.

По правило жителите на Хоуб Саунд предпочитаха клюките по адрес на хора извън техния кръг, но случаят с женитбата на Уди бе толкова скандален, че нямаше как да не направят изключение. Бързо се разпространи новината, че се оженил за Пеги Малкович, защото тя забременяла от него. Но по-лошото беше, че бяха абсолютно сигурни в своята оценка.

— За бога, няма нищо чудно един мъж да направи бебе на някоя, но как ще се жени за сервитьорка!

Всъщност цялата работа беше класическо повторение на стара история. Преди двадесет и четири години Хоуб Саунд бе разтърсен от друга подобна история, свързана с фамилията Станфорд. Емили Темпъл, дъщеря на едно от най-уважаваните местни семейства, се самоуби, защото гувернантката на нейните деца забременя от собствения й съпруг.

Уди Станфорд дори не криеше, че мрази баща си, затова общото мнение беше, че той се ожени за сервитьорката само за да направи напук на баща си и да покаже, че е по-почтен от него.

 

 

Единственият, поканен на сватбата, беше братът на Пеги — Хуп, който пристигна със самолет от Ню Йорк. Хуп беше две години по-голям от Пеги и работеше в една фурна в Бронкс. Висок, мършав, със сипаничаво лице, той говореше със силен бруклински акцент.

— Взимаш си страхотно момиче — увери той Уди след церемонията.

— Знам — отвърна безучастно Уди.

— Ще се грижиш ли добре за сестричката ми, а?

— Ще направя всичко по силите ми.

— И-иха. Супер.

Безинтересен разговор между хлебар и сина на един от най-богатите хора в света.

Четири седмици след сватбата Пеги направи спонтанен аборт.

 

 

Хоуб Саунд е много особено място с особени жители, а остров Джупитър е най-специалната част от Хоуб Саунд. На запад островът е отделен чрез пролив от континента, а на изток граничи с Атлантическия океан. Това е рай на уединението — богат, изолиран и добре защитен, с повече полицаи на глава от населението, отколкото където и да било другаде по света. Жителите му са горди със своята малобройност. Карат големи лимузини или микробуси и притежават малки платноходки — шестметрови „Светкавици“ или осемметрови „Бързоходки“.

Ако човек не е роден тук, му се налага да си извоюва правото да стане член на общността на Хоуб Саунд. След женитбата на Удроу с „онази сервитьорка“ пред тях изникна важният въпрос как ще постъпи местният елит и дали ще приеме булката в своето общество?

Госпожа Антъни Пелетие, доайен на Хоуб Саунд, бе арбитърът на всички обществени спорове. Нейната свещена мисия в живота включваше опазването на общността от натрапници и новобогаташи. Ако някой новопристигнал в Хоуб Саунд имаше нещастието да не се понрави на госпожа Пелетие, тя обикновено му изпращаше по шофьора си един голям кожен куфар. Това беше нейният начин да уведоми съответния човек, че не е желан в тяхното общество.

Нейните приятели страшно обичаха да разказват историята за автомобилния механик и жена му, които си купили къща в Хоуб Саунд. По традиция госпожа Пелетие им изпратила голям пътнически куфар, но когато съпругата разбрала какво означава това, се разсмяла: „Тая стара вещица трябва да е луда, ако си въобразява, че може да ме прогони оттук!“

Но започнали да се случват странни неща. Внезапно се оказало, че никъде не можели да намерят работници и монтьори за своята фирма; бакалинът все нямал търсените от съпругата продукти, възникнали непреодолими пречки да станат членове на Джупитър Айланд Клъб; по никакъв начин не успявали и да си направят резервация в някой от местните ресторанти. И никой не разговарял с тях. Три месеца след получаването на куфара семейството се видяло принудено да продаде къщата и да замине.

 

 

Когато се разбра за женитбата на Уди, дъхът на всички в общността направо спря. Анатемата над Пеги Малкович означаваше, че анатемосват и нейния прочут съпруг. Тайно се правеха облози как точно ще се развият събитията.

През първите няколко седмици младата двойка не получи никакви покани — нито за вечери, нито за което и да е от другите традиционни светски забавления. Но тук обичаха Уди, пък и в края на краищата баба му по майчина линия беше от основоположничките на това общество. Постепенно хората започнаха да ги канят — нямаха търпение да видят какво представлява съпругата му.

— У това момиче сигурно има нещо особено, иначе Уди никога не би се оженил за нея.

Очакваше ги обаче голямо разочарование. Пеги се оказа скучна, недодялана, съвсем безлична и на всичко отгоре се обличаше лошо. „Повлекана“ — ето думата, която идваше наум на всички, щом я видеха.

Приятелите на Уди недоумяваха:

— Какво, по дяволите, намира у нея? Та той имаше възможност да се ожени за всяка.

Една от първите покани дойде от Мими Карсън. Съкрушена от вестта за женитбата на Уди, тя беше прекалено горда, за да го покаже.

Най-добрата й приятелка се опита да я утеши: „Не се измъчвай, Мими! Бързо ще го забравиш“. Горчивият й отговор беше: „Все някак ще го приема, но никога няма да го забравя“.

 

 

Уди полагаше всички усилия да направи брака си успешен. Той знаеше, че е направил грешка, но не желаете да наказва Пеги заради това. Отчаяно се опитваше да е добър съпруг. Проблемът обаче беше другаде: Пеги нямаше нищо общо нито с него, нито с когото и да било от приятелите му.

Пеги, изглежда, се чувстваше добре единствено с брат си — двамата разговаряха по телефона всеки ден.

— Той ми липсва — оплакваше се Пеги на Уди.

— Искаш ли да го поканим да дойде при нас за няколко дни?

— Няма да може. — После поглеждаше съпруга си и добавяше злобничко. — Той работи.

На приятелски събирания Уди правеше опити да включи и Пеги в разговорите, но бързо ставаше ясно, че тя няма какво да каже. Просто си седеше мълчаливо в някой ъгъл и нервно хапеше устни, от което се виждаше, че не се чувства добре.

 

 

За приятелите на Уди не бе тайна, че макар да живееше в имението Станфорд, той е зле настроен към баща си. А издръжката му идва от малката годишна рента, наследство от майка му. Негова страст беше полото, но той яздеше понитата на свои приятели. В света на полото играчите се оценяват на степени — десетата е най-висока. Уди имаше девета. Беше яздил с такива играчи като Мариано Агере от Буенос Айрес, Уики ел Ефенди от Тексас, Андре Диниз от Бразилия и други фаворити. Само около дузина играчи в света имаха десета степен и голямата амбиция на Уди беше да влезе в тяхното число.

— Сигурно знаете защо го прави, нали? — отбеляза по някакъв повод негов приятел. — Баща му е имал десета степен.

И тъй като Мими Карсън знаеше, че Уди не може да се снабди със собствени понита, тя му купи няколко. Изненадани приятели я питаха защо го прави.

— Искам да го направя щастлив с всичко, с каквото мога — кратко обясни тя.

Някои се питаха с какво се занимава Уди, за да си осигурява средства за живот, ала хората само вдигаха рамене. Всъщност той се препитаваше от втора ръка: изкарваше пари от мошеничествата си на голф, от залагания на поло, взимаше назаем понита на други хора или използваше състезателните им яхти, понякога — и съпругите им.

Бракът с Пеги бързо и неудържимо се проваляше, но Уди не искаше да си го признае.

— Пеги — казваше той понякога, — когато се събираме с приятели, опитвай се, моля те, да взимаш участие в разговорите.

— Че защо трябва да го правя? Твоите приятели всичките се имат за много по-умни от мене.

— Е да, но не са — уверяваше я Уди всеки път.

 

 

Веднъж седмично членовете на литературния клуб в Хоуб Саунд се събираха в извънградската си вила — след обсъждането на най-новите книги организираха общ обяд.

Точно в такъв ден, докато дамите се хранеха, портиерът се приближи към госпожа Пелетие:

— Госпожа Удроу Станфорд е отвън. Желае да се присъедини към вас.

На масата настъпи пълна тишина.

— Поканете я да влезе — разпореди госпожа Пелетие.

След минута Пеги прекрачи прага на трапезарията. Беше си измила косата и изгладила най-хубавата си рокля. Стоеше пред тях и нервно оглеждаше групата. Госпожа Пелетие й кимна и каза любезно:

— Госпожо Станфорд.

Пеги с готовност се усмихна:

— Да, мадам.

— Няма да имаме нужда от вас. Вече имаме сервитьорка. — След което госпожа Пелетие продължи с обяда си.

Когато Уди чу за тази история, побесня.

— Как си позволява да постъпва така с теб! — Той я прегърна. — Следващия път, когато решиш да направиш подобно нещо, първо ме попитай, Пеги. За такива обеди човек трябва да е поканен.

— Не знаех — каза тя сърдито.

— Няма нищо. Довечера сме на гости у семейство Блейк и аз искам…

— Няма да отида.

— Но ние вече приехме поканата.

— Иди сам.

— Не искам да ходя без…

— Няма да дойда с теб.

Уди отиде сам и оттогава започна да посещава събиранията без Пеги.

Връщаше се у дома в най-различни часове на нощта и у Пеги узря сигурността, че ходи с други жени.

Тези неприятности промениха всичко помежду им.

 

 

Случи се по време на една среща по поло. Уди играеше с номер три. Играч от противниковия отбор, съвсем близо до него, се опита да уцели топката, но без да иска, удари през краката понито на Уди. Конят се свлече и го затисна, а в последвалата бъркотия друго го ритна. В кабинета за спешна помощ лекарите установиха счупен крак, три счупени ребра и пробит бял дроб.

През следващите две седмици Уди претърпя три операции и бе налегнат от мъчителни болки — дори му даваха морфин, за да го облекчат. Пеги идваше на посещение всеки ден. Хуп пристигна от Ню Йорк, за да утешава сестра си.

Телесните болки на Уди бяха непоносими, облекчение му носеха единствено медикаментите, които лекарите продължаваха да му предписват. Но малко след като се върна у дома, Уди се промени. Настроенията му претърпяваха внезапни обрати. Ту беше жив и енергичен както преди, ту изпадаше в изблик на гняв или в дълбока депресия. По време на вечеря, докато се смееше и разказваше весели анекдоти, неочаквано започваше да обижда Пеги, да й крещи или просто излизаше с трясък от стаята. По средата на някое изречение внезапно се замисляше дълбоко. Започна и да забравя. Определяше си срещи, на които не отиваше; канеше гости, а когато пристигаха, него изобщо го нямаше вкъщи. Всички бяха загрижени за Уди.

Не мина много време и той започна да се държи грубо с Пеги и пред други хора. Една сутрин, докато поднасяше кафе на техен приятел, Пеги разля чашата и Уди процеди презрително:

— Сервитьорка си била и винаги такава ще си останеш.

По Пеги започнаха да се появяват белези от физическо насилие, но питаше ли я някой какво се е случило, винаги измисляше оправдания.

„Ударих се във вратата“ или „паднах“ и така омаловажаваше случката. Хората бяха възмутени. Пеги се превърна в обект на тяхното съчувствие. Но щом Уди поради променливите си настроения обидеше някого, Пеги неизменно го защищаваше.

— Уди е в много тежко състояние — обясняваше тя. — Той просто не е на себе си.

Тя не позволи на никого да каже лоша дума срещу него.

 

 

Накрая доктор Тикнър разкри истинската същност на нещата. Един ден той повика Пеги в кабинета си.

— Случило ли се е нещо, докторе? — нервно попита тя.

Той я изгледа замислено. Върху бузата й имаше синина, а окото й беше подуто.

— Пеги, даваш ли си сметка, че Уди си бие наркотици?

— Не! Това не го вярвам! — Очите й святкаха от възмущение. Тя се изправи. — Не искам да слушам подобни неща!

— Седни, Пеги. Време е да погледнеш истината в очите. Това вече е очевидно за всички. Ти сигурно си забелязала поведението му. В един момент е на върха на щастието и ти говори колко прекрасно е всичко, а в следващия става просто непоносим.

Пеги седеше и го гледаше с пребледняло лице.

— Той е наркоман.

Тя присви устни.

— Не — отвърна упорито Пеги. — Не е такъв.

— Точно такъв е. Трябва да погледнеш реално на нещата. Нима не искаш да му помогнеш?

— Разбира се, че искам! — Тя чупеше ръце. — Готова съм да направя всичко, за да му помогна. Абсолютно всичко.

— Добре. Тогава да започнем. Вече го помолих да дойде. Искам да ми помогнеш да пратим Уди в рехабилитационен център.

Пеги го гледа дълго време мълчаливо, после кимна:

— Ще поговоря с него — обеща тя тихо.

 

 

Същия следобед Уди влезе в кабинета на доктор Тикнър в състояние на весела възбуда.

— Искахте да ме видите, докторе? Нещо за Пеги, нали?

— Не. Става дума за теб, Уди.

— За мен ли? За какво става дума? — Уди го гледаше изненадано.

— Смятам, че много добре знаеш за какво става дума!

— За какво говорите?

— Ако продължаваш така, ще съсипеш и собствения си живот, и живота на Пеги. С какво се дрогираш, Уди?

— Да се дрогирам?

— Да, добре ме чу.

Настъпи дълго мълчание.

— Искам да ти помогна.

Уди седеше пред него и гледаше вторачено в пода. Накрая заговори с дрезгав глас:

— Прав сте. Аз… аз се опитвах да се самозалъгвам някак, но вече не мога.

— Какво си инжектираш?

— Хероин.

— Господи!

— Повярвайте ми, опитвах се да спра, но… но не мога.

— Нуждаеш се от помощ, а има места, където ще я получиш.

— Искрено се надявам да сте прав — уморено отрони Уди.

— Искам да отидеш в клиниката „Харбър Груп“ в Джупитър. Ще опиташ ли?

За миг Уди се поколеба.

— Да.

— Кой те снабдява с хероин? — поинтересува се доктор Тикнър.

Уди поклати глава:

— Това вече не мога да ви кажа.

— Добре тогава. Ще се обадя в клиниката да те приемат.

 

 

На другата сутрин доктор Тикнър седеше в кабинета на полицейския началник.

— Някой го снабдява с хероин — обясняваше доктор Тикнър, — но не желае да ми съобщи името му.

Полицейският началник Мърфи погледна доктор Тикнър и кимна:

— Мисля, че знам кой е.

 

 

По случая имаше няколко заподозрени. Хоуб Саунд беше изолирана територия, хората се познаваха и всеки знаеше кой с какво се занимава.

Неотдавна на Бридж Роуд бе отворен магазин за спиртни напитки: доставяше поръчки на клиентите си от Хоуб Саунд по всяко време на денонощието.

На лекар от местна клиника бе наложена глоба, защото бе раздавал прекалено много рецепти за наркотични средства.

Година преди това от другата страна на пролива бе отворена спортна зала. Според слуховете треньорът взимал хормони, а разполагал и с наркотици за свои добри клиенти.

Но полицейският началник Мърфи си набеляза друг заподозрян.

От години Тони Бенедоти работеше като градинар при много семейства в Хоуб Саунд. Беше учил озеленяване и обичаше да оползотворява дните си в подреждането на красиви лехи. Градините и тревните площи, за които се грижеше той, бяха най-впечатляващите в Хоуб Саунд. Мълчалив по природа, той не общуваше много-много и собствениците, за които работеше, не знаеха почти нищо за него. Изглеждаше прекалено образован интелигентен, за да работи като градинар, и това разпалваше любопитството на хората — те искаха да разберат нещо за миналото му.

Мърфи изпрати да го доведат.

— Ако става дума за шофьорската ми книжка, вече я презаверих — съобщи Бенедоти.

— Седни — нареди Мърфи.

— Какво има?

— Ще ти кажа. Ти си образован човек, нали?

— Да.

Шефът на полицията се облегна назад в стола си:

— И какво тогава те е накарало да станеш градинар?

— Просто обичам природата.

— И какво друго просто обичаш?

— Не ви разбирам.

— От колко време си градинар?

Бенедоти го погледна объркано:

— Да не би някой от моите клиенти да се е оплакал?

— Първо отговори на моя въпрос.

— От около петнадесет.

— Имаш хубава къща и яхта?

— Да.

— Как си могъл да си го позволиш, ако разчиташ само на парите от градинарството?

— Къщата не е толкова голяма, нито пък яхтата — отговори Бенедоти.

— Може би изкарваш и нещо странично.

— Какво искате да…?

— Работиш и за някакви хора в Маями, нали?

— Да.

— Там има много италианци. Правиш ли им понякога услуги?

— Какви услуги имате предвид?

— Ами например пробутването на наркотици.

— Боже мой! Разбира се, не. — Бенедоти го гледаше ужасено.

— Нека да ти кажа нещо, Бенедоти. — Мърфи се приведе напред. — Отдавна те следя. Говорих и с някои хора, за които работиш. Те не желаят повече да те виждат тук — нито теб, нито твоите приятели-мафиоти. Ясен ли съм?

Бенедоти затвори очи за миг, после ги отвори:

— Абсолютно.

— Добре. Очаквам до утре да напуснеш това място. Не искам повече да виждам физиономията ти тук.

 

 

Уди Станфорд остана в клиниката Харбър груп три седмици и когато излезе оттам, пак стана старият Уди — очарователен, мил и дружелюбен. Отново започна да играе поло, като яздеше понитата на Мими Карсън.

 

 

В неделя се навършваха осемнадесет години от създаването на Републиканския клуб по поло в Палм Бийч и Саут Шор Булевард бе задръстен от движение, докато трите хиляди запалянковци се стичаха към стадиона. Бързаха да запълнят ложите в западната част на игрището и откритите пейки на противоположната му страна. В днешната среща щяха да участват някои от най-добрите играчи в света.

Пеги седеше в една ложа до Мими Карсън като гост на Мими.

— Уди ми каза, че за първи път идваш да гледаш поло, Пеги. Защо не си ходила на други мачове досега?

Пеги облиза устни:

— Ами… ами предполагам, защото винаги ми е прекалено нервно да гледам как Уди играе. Страхувам се да не се нарани пак. Това е много опасен спорт, нали?

Мими каза дълбокомислено:

— Да, ако имаш предвид деветимата играчи, всеки по около осемдесет килограма, и близо четиристотинкилограмовите понита и при положение, че всички тичат един към друг по игрище от триста метра със скорост над шестдесет километра в час… да, случват се и произшествия понякога.

— Няма да го преживея, ако пак се случи нещо с Уди. Наистина няма да мога. Побърквам се от притеснения за него — потрепери Пеги.

— Не се тревожи — посъветва я Мими Карсън. — Той е един от най-добрите. Учил се е при Хектор Барантас.

— Какъв е този? — погледна я глуповато Пеги.

— Играч от десета степен. Една от легендите в полото.

— О!

С появата на понитата сред тълпата се разнесе приглушен шум.

— Какво става? — попита Пеги.

— Току-що са завършили кратката си подготовка преди самата игра. Сега вече са готови да започнат.

Под горещото слънце на Флорида двата отбора започнаха да се подреждат на игрището в очакване на съдийския сигнал.

Уди изглеждаше прекрасно — придобил тен и в идеална спортна форма, готов да се включи в борбата. Пеги му махна с ръка и му прати въздушна целувка.

Отборите застанаха един срещу друг в две редици. Играчите опряха стикове в земята — очакваха съдийския сигнал.

— Играта се дели на шест етапа по седем минути, а краят на всеки етап се известява със свирка от съдията — Мими се почувства задължена да обясни на Пеги. — Следва кратка почивка. Играчите сменят понитата за всеки етап. Който отбор отбележи най-много голове, той е победител.

— Ясно.

Мими се почуди какво всъщност успя да разбере Пеги. А на игрището очите на играчите бяха приковани в съдията — очакваха хвърлянето на топката. Съдията огледа публиката, после внезапно търкулна бялата пластмасова топка между двете редици. Играта започна.

Всичко ставаше много бързо. Уди пръв стигна до топката, замахна с прав удар и я изкара в засада. Топката мина покрай играч от противниковия отбор. Той се втурна в галоп през игрището да я настигне. Уди се спусна към него и удари стика му, за да му попречи да достигне топката.

— Защо Уди направи това? — учуди се Пеги.

Мими Карсън търпеливо отговори:

— Когато противникът стигне до топката, имаш пълно право да удариш стика му, за да му попречиш да вкара гол или да я подаде на друг играч. Ето сега Уди ще удари топката странично, за да я насочи към целта.

Действието се развиваше така бързо, че беше почти невъзможно да уловиш всичко. Непрекъснато се чуваха викове:

— Център…

— Встрани…

— Остави…

А играчите препускаха по игрището с пълна сила. Три четвърти от успеха на ездачите зависеше от понитата, обикновено чистокръвни породи. Трябваше да са бързи и да притежават онова, което играчите наричаха „усет за поло“, тоест да са в състояние да предвиждат и най-незначителното движение на своя ездач.

Уди беше великолепен през първите три етапа — под възторжените възгласи на ревящата тълпа отбеляза шест гола. Неговият стик сякаш беше навсякъде. Това беше предишният Уди — смел и бърз като вятъра. Към края на петия етап отборът на Уди вече водеше с убедителна преднина. Играчите се оттеглиха от игрището за поредната кратка почивка.

Когато Уди мина покрай Пеги и Мими, седнали една до друга на първия ред, той се усмихна и на двете.

— Нали е прекрасен? — Пеги се обърна развълнувано към Мими Карсън.

Тя огледа внимателно Пеги.

— Да. Във всяко отношение.

Съотборниците на Уди го поздравяваха:

— Винаги право в целта, старче! Ти си просто фантастичен!

— Супер игра!

— Благодаря.

— Сега ще излезем пак, за да им натрием още веднъж носа. Нямат никакъв шанс!

— Няма проблем — смееше се Уди.

Гледаше как съотборниците му отново излизат на игрището, но внезапно се почувства отпаднал. „Претоварих се, помисли си той. Още не съм се възстановил достатъчно за толкова активно спортуване. Няма да издържа до края. Ако изляза сега, ще стана за смях“. Обзе го страх и безпокойство, сърцето му започна да бие до пръсване. „Точно сега имам нужда от една малка дозичка. Не! Няма да го направя. Не мога. Дал съм дума.

Но отборът ме чака. Само този път и никога повече. Кълна се в Бога, за последен път е“.

Отиде до колата си и бръкна в жабката.

Уди се върна на терена, тананикайки си, очите му блестяха неестествено. Махна с ръка към публиката и се присъедини към играчите — вече го очакваха. „Даже и от отбор нямам нужда, мислеше той. Мога да бия ония копелета и съвсем сам. Аз съм най-добрият, най-страхотният играч на света“. Той си се хилеше сам.

 

 

Инцидентът се случи по време на шестия етап. По-късно някои от зрителите твърдяха, че не е било никак случайно.

Всички понита се втурнаха вкупом към вратата — топката контролираше Уди. С крайчеца на окото си той видя приближаването на един от противниковите играчи към него. Изпълни обратен удар и прати топката към задната част на коня. Подхвана я Рик Хамилтън — най-добрият играч в противниковия отбор, — втурнал се към вратата. Уди с все сила се спусна след него. Опита се да удари стика на Хамилтън, но не улучи. Понитата все повече приближаваха към вратата. Уди отчаяно се опитваше да подхване топката, но усилията му оставаха напразни.

Хамилтън приближи към вратата и тогава Уди умишлено свърна към него, за да го отклони от топката. Хамилтън и конят му се прекатуриха на земята. Публиката скочи на крака с крясъци. Съдията сърдито наду свирката и вдигна ръка.

Първото правило в полото гласи, че ако играч води топката и се е насочил към вратата, никой няма право да пресича линията на движението му. Който пресече тази линия, създава рискови ситуации и извършва нарушение.

Играта спря.

Съдията се приближи към Уди и каза гневно:

— Това беше умишлено нарушение, господин Станфорд!

— Вината не беше моя! Неговото проклето пони… — хилеше се Уди.

— Противниковият отбор получава право на наказателен удар.

Шестият етап се оказа истинска катастрофа. Уди извърши още три нагли нарушения — за всяко противниците получиха право на наказателен удар в незащитена врата. В последните тридесет секунди противниковият отбор отбеляза и победния гол. Играта, която се очертаваше като сигурна победа, завърши с пълно поражение.

 

 

Мими Карсън седеше в ложата, вцепенена от неочаквания обрат на събитията.

— Не стана много добре, нали? — смирено се обади Пеги.

— Не, Пеги. Боя се, че не — въздъхна Мими.

Един от разпоредителите се приближи към ложата:

— Госпожице Карсън, ако обичате да дойдете за момент, трябва да ви кажа нещо.

— Извини ме за момент, Пеги.

Пеги ги изгледа как се отдалечиха.

 

 

След края на играта съотборниците на Уди потънаха в пълно мълчание. Той самият бе прекалено засрамен, за да ги погледне в очите. Мими Карсън се приближи забързано към Уди.

— Уди, опасявам се, че имам да ти съобщя ужасна новина. — Тя сложи ръка на рамото му. — Баща ти е мъртъв.

Уди я погледна и бавно заклати глава ту на едната, ту на другата страна. После се разхлипа:

— Аз… аз го направих. Вин… вината е моя.

— Не. Не бива да виниш себе си. Не си виновен за нищо.

— Не, виновен съм — изкрещя той. — Нима не разбираш? Ако не бяха наказателните голове заради мен, ние щяхме да победим.