Брайън Хейг
Кукловодът (6)

6

В осем на следващата сутрин Уилям Морисън вече беше окован за масата, а Катрина включваше касетофона, който се беше сетила да донесе. Както и предишната вечер, Морисън изглеждаше раздразнителен и кисел; както и през целия ми живот до този момент, изобщо не можех да понасям нафуканата му арогантност.

— Добре, генерале, да започнем с това — казах. — Ако си невинен, според теб защо те арестуваха?

— Вече ти казах, Дръмънд, нямам никаква представа, дявол да го вземе. Никога не съм предавал тази страна, заклевам се.

Катрина сложи ръка върху моята и се намеси:

— Ние сме ти адвокати. Вярваме, че си невинен до доказване на противното. Просто ни помогни да обмислим тази история от всички възможни ъгли.

— Добре. Може би някой ми е завиждал.

Всъщност аз го познавах и не вярвах, че е невинен до доказване на противното, така че все пак попитах, с една по-особена интонация:

— Достатъчно много, за да направи това?

— Може би, защо не? Да, естествено.

— Добре, това е една възможност — каза бързо Катрина. — Помисли за други.

— Натопили са ме.

— Кой? — попита тя.

— Ако знаех отговора, нямаше да седя тук, нали така?

— Боже господи! — избухнах.

Катрина погледна първо него, после мен и накрая попита:

— Вие двамата забавлявате ли се?

— С какво? — попитах, като се престорих на невинен.

— Тези глупости трябва да спрат — поклати глава тя. — Това отношение.

— Той не бива да забравя чина ми — каза Морисън. — Няма да приема неуважително отношение. Възползва се от положението ми.

— Мамка му и прасе! — възкликнах.

— Ти — каза Катрина, като посочи Морисън. — Ти си го поискал за адвокат. Защо?

— Не е ли очевидно? Трябваше ми офицер от Военния съд.

— Има стотици такива. Но ти си поискал него.

— Бях отчаян, по дяволите.

— Толкова отчаян, че си поискал да те защитава бившето гадже на жена ти?

— Добре де, поисках го, защото е наглец. Първокласен наглец. В моето положение точно такъв човек ми трябва. Истинско копеле.

— А също и защото си разбира от работата? — Тя започна да върти ръка във въздуха, сякаш изтегляше думите от устата му. — Защото си бил с него в Ливан и знаеш, че не приема „не“ за отговор? И защото знаеш, че е печен, изобретателен и умен, нали?

Усмихвах се и кимах. Такъв бях аз, нямаше грешка. Без съмнение това момиче ме разбираше напълно.

— Изразяваш се малко силно — каза Морисън.

— Къде точно?

— Добре де — съгласи се той неохотно. — Бях чел за няколко от делата му. Знам, че е добър адвокат.

— А ти? — Тя ме посочи със същата ръка. — Дали случайно не устройваш състезание по мъжественост?

Сега беше ред на Морисън да се усмихне, а аз да кажа:

— Естествено, че не.

— Еди Голдън направо ще се влюби във вас двамата. — Тя се обърна към Морисън. — Това е жребецът, когото са избрали за прокурор по твоето дело. Почакай да го видиш. Девет души от армията очакват изпълнението на смъртното си наказание, а той е направил резервациите на четирима от тях. Вече си записан в календара му под номер пет.

Сетих се, че тази информация е дошла от Имелда. Катрина се обърна към мен:

— А има и шестмесечна преднина пред теб. Да не споменаваме за всичките хора, които работят за него. Така че престанете с тия глупости.

Еха! Двамата с Морисън се спогледахме. Никой не каза нищо. Най-сетне аз го попитах:

— И така, имаше ли някакви признаци, че те подозират?

— Добър въпрос, майоре — отвърна той. — Не. За пръв път разбрах за цялата работа в деня, в който ме арестуваха в Москва.

— Никакви признаци, никой нищо не е намекнал?

— Нито веднъж.

— Къде беше зачислен през осемдесет и осма?

Той вдигна очи към тавана.

— Това беше годината, преди да се оженя… значи във Вашингтон.

— С какво се занимаваше там?

— Работех в ЦРУ.

— Това не е ли малко необичайно място за армейски офицер?

— И да, и не. Всяка година армията избира няколко офицери, които да работят в други разузнавателни агенции. Смята се за много апетитна кариера, така че избират само елитни кадри — не можа да се въздържи да не добави той.

Наистина ли трябваше да търпя това?

— И къде работеше в ЦРУ? — осведомих се учтиво.

— В съветския отдел.

Вече бях прегледал досието му, така че знаех, че е бил офицер в този отдел, армията го е изпратила на езиково училище в Калифорния, след това в Харвард, където да вземе магистърска степен по руски, а накрая в Руския център в Гармиш, Германия. Предполагах, че Морисън се е справял добре с учението, тъй като армията по принцип крие неуспелите си кадри, вместо да ги прехвърля в други правителствени агенции.

— Имаше ли достъп до информация, която би представлявала интерес за Съветите? — попитах.

— Всичко минаваше през мен.

— Какво значи „всичко“? — попита Катрина.

— Военни оценки; това, което бихте нарекли шпионски доклади; най-важните сателитни снимки и електронно прехванати разговори. Ако поисках нещо, го получавах.

— Този материал контролираше ли се? — попитах.

— Имаше предпазни мерки. Получаваш материалите с отпечатан контролен номер, така че трябва да пазиш оригиналите. Фотокопирните машини в офиса също имаха блокировка. Но ако вкараш вътре фотоапарат и снимаш, никой няма да разбере.

— Както е правил Еймс?

— Точно така.

— Имаше ли лични контакти с руснаците? — попита Катрина.

— Тогава не. От време на време получавах покани за коктейли в съветското посолство, но винаги докладвах за тези контакти.

Наведох се напред.

— А ходеше ли на тези коктейли?

— Шегуваш ли се? Нали знаех защо ме канят.

— Защо?

— За да проверят дали съм уязвим.

Не казах нищо, така че той обясни:

— Първо се опитват да установят социален контакт с набелязания човек. Омагьосват те. Проверяват дали си разочарован от политиката, дали имаш нужда от пари, или се поддаваш на ласкателства, или на сексуални предложения. Пробват и ако проработи, играта започва. Ако не стане, просто канят някой друг на следващия прием.

— Познаваше ли някакви руснаци лично? — попита Катрина.

— Няколко. Работата на Мери беше много по-близо до тях от моята. Но това се предаваше и на мен.

— Защо? — попитах. — С какво се занимаваше тя?

Той спря и се облегна назад.

— Чакай малко, Дръмънд. Не искам да я забърквам.

Дълбоко си поех въздух и мило казах:

— Аз също, генерале. Но вашият брак не е обикновен. Има всякакви пресечни точки, които трябва да проверим.

Той помисли малко.

— Значи няма да я замесвате?

— Тя вече е замесена. Среща се с адвокати, за да си избере консултант. Да не би да предпочиташ да чуеш тези неща от Еди Голдън в съдебната зала?

Агресивната физиономия се върна на мястото си.

— Добре де, добре. Но внимавай с това, което ти кажа за работата й. Ясно ли е?

Сега със сигурност беше най-добрият момент да му напомня, че аз също съм спал с нея. Или пък не всъщност.

— Мери беше наблюдаващ офицер. Отговаряше за някои елементи — каза той.

— Тоест? Шпиони, агенти, цели? — попита Катрина.

— И трите. Мери беше в едно звено, което работеше със съветското посолство и с представителите им в ООН.

— А по какъв начин това ставаше причина ти да се срещаш със съветски граждани?

— Не ставаше. Но знаех с кого се среща тя. Просто ви предупреждавам, в случай че разкрият някой от онези хора.

— А през осемдесет и девета? С какво се занимаваше тогава? — попита Катрина.

— Това беше годината, през която започна разпадането. Изведнъж всички разузнавателни агенции се оказаха с голям недостиг на персонал.

— Защо?

— Защото Източна Европа и съветските републики се разпадаха на съставните си части.

— Разкажи ни по-подробно — помолих го.

— Наричахме го Големия взрив. Случи се толкова бързо, че дори собствените апаратчици на Горбачов не можеха да го разберат. Нито пък ние. За петдесет години бяхме изградили огромна разузнавателна машина, която наблюдаваше Съветския съюз. Президентите и съветниците им се разглезиха. Обектът ни помръдваше с един сантиметър и цели легиони аналитици веднага изписваха хиляди страници, за да обяснят движението. Бяхме станали експерти по наблюдаване на замръзваща вода.

Катрина се почеса по главата.

— А това какво общо имаше с теб и твоите отговорности?

— Белият дом пищеше за информация, а ние не смогвахме. За нула време ме прехвърлиха от грузинския отдел в азербайджанския, а после в чеченския.

— Какво правеше там?

— Оценки и доклади. Ходех до тези места, срещах се с официални лица и регионални екипи и се опитвах да правя някакви изводи.

— И се запознаваше със съветски граждани? — попитах.

— Естествено. През тази година ходих в Москва пет-шест пъти, а и се срещнах с много съветски функционери в републиките.

— Завърза ли някакви по-близки познанства? — попитах, като интелигентно насочих разговора към единствения съществен факт, който бях научил от вестниците.

— Какво искаш да кажеш?

— Завърза ли някакви дългосрочни приятелства с руснаци?

Той изведнъж се изнерви видимо. Търкаше устните си с пръст и очевидно водеше някаква вътрешна борба. Гледай ти!

— Дръмънд… не мога да обсъждам тези неща с теб.

— Нямаш избор. Освен това аз съм не просто твой адвокат, а и офицер с разрешително за работа със строго секретни материали. А снощи и Катрина възстанови своето.

Той изучаваше лицата ни.

— Вие не разбирате. Могат да ме изправят пред военен съд дори ако само прошепна това име.

— Сериозно ли говориш? — попита Катрина, като доста точно изрази подходящото настроение.

И все пак трябваше да издържим още трийсет секунди кършене на ръце, тежко дишане и идиотска нерешителност, преди да каже:

— Чували ли сте за Алекси Арбатов?

— Не.

— В момента Алекси е вторият човек в СВР, службата за външно разузнаване на Русия, една от двете структури, на които се разпадна старото КГБ… тази, която отговаря за външните работи. — Той спря, за да направи прозрачна драматична пауза. — Запознах се с Алекси през онази година. Аз го култивирах.

— „Култивирах“? — повтори Катрина.

— Това означава, че не съм успял да го накарам да премине изцяло на наша страна, но съм го докарал наполовина дотам.

— В какво се състои тази половина? — попитах.

— Понякога Алекси ме снабдява с информация. Винаги решава какво точно да ни даде и обикновено — дали да го направи изобщо. На нашия жаргон той е неконтролиран източник.

— Все още е, така ли? — попитах.

— Да. Аз бях неговият наблюдаващ офицер. По-късно включихме и Мери. Когато ме назначиха военен аташе в Москва, тя пое операциите на управлението там, за да сме близо до Алекси.

Бях зяпнал, ама наистина широко. Морисън твърдеше, че е „прибрал“ втория по важност човек в най-важната руска шпионска агенция. Това е горе-долу същото, като да притежаваш нотариалния акт на Емпайър Стейт Билдинг — виждаш много различни неща от наистина страхотна гледна точка.

— Мамка му! — възкликнах неволно.

А той взе, че отговори:

— Сега разбра ли защо Мери се омъжи за мен вместо за теб, тъпак такъв?

Всъщност аз мога да чета мисли доста добре и разбирах, че той в действителност искаше да каже: „Ти можеш да ме разбереш. Докарах вкъщи най-големия разузнавателен улов, за който са чували в ЦРУ, и виж как ми се отплатиха тези копелета.“

Настъпи неловка пауза, в която се гледахме вторачено и обмисляхме възможните последствия от тази новина.

— Как точно ставаше? — попитах накрая.

— Алекси не позволяваше никой друг да се замесва. Знаеше по-добре от нас с Мери колко дълбоко са проникнали техните агенти в разузнаването ни. Приемаше този факт априори.

Катрина реши, че интересът ми към темата е нещо повече от празно любопитство, и реши да се включи в играта.

— Не вземахте ли предпазни мерки?

— Алекси настояваше да се срещаме лично, но след всеки контакт шефовете искаха от мен и Мери подробни доклади. Това е стандартна процедура.

— Обясни ни как действа — помоли тя.

— Пишеш доклада веднага след срещата, така не рискуваш да забравиш нещо. Опитваш се да се сетиш за всичко, което е казано, за психическото състояние на целта, за общото настроение.

— Кой получава копия от докладите?

— Арбатов беше толкова важен и опасен източник, че разпространението се ограничаваше до заместник-директорите на разузнаването и оперативния отдел. А, и един психиатър.

И двамата изглеждахме объркани, така че Морисън добави:

— Отчасти наша бе отговорността да поддържаме желанието му да ни издава информация и да се погрижим да надмогне всяка евентуална психоза или невроза. Всеки, който предава страната си, е изложен на невероятни подводни течения от вина и страх. Психиатърът изчиташе докладите ни, за да търси признаци за бъдещи проблеми и да ни съветва как да се справяме с тях.

Това ми се стори любопитно.

— И стабилен ли беше този Арбатов? — попитах.

— Имаше си причини да го прави и смяташе, че те са добри.

— Какви бяха тези причини?

Морисън се беше прегърбил на стола, играеше си с белезниците, а на мен ми се струваше, че го увърта. Или пък просто беше нервен, след като беше разкрил толкова важна информация. Или пък не беше само това.

Най-сетне отвърна:

— Мисля, че Алекси избираше за нас само нещата, които смяташе за… как да го кажа? Ако Русия правеше нещо, което според него беше отблъскващо от морална гледна точка, той ни докладваше. Но например никога не ни даде имената на някакви американски предатели като Еймс или Хансън. Не ни даваше никаква контраразузнавателна информация.

— А самият той искаше ли от вас информация?

Грозната гримаса на лицето на Морисън ясно сочеше, че най-сетне е разбрал накъде го водя с въпросите си.

— Майната ти, Дръмънд! Естествено, че обсъждахме разни неща. Но аз винаги включвах и собствените си реплики в докладите. Никога не съм му казвал нещо, което може да се квалифицира като предателство.

— Сигурен ли си?

— Двамата с Мери получавахме стриктни инструкции какво ни е позволено да разкриваме. Никога не съм излизал извън тези граници.

Усетих, че сме стигнали до патово положение, и смених темата.

— Добре, а имаше ли други като Арбатов?

— За мен не. Мери работеше с такива, с много различни хора, но моите служебни задължения не включваха контролиране на източници.

— Кой вкара Мери в играта? — попита Катрина.

— Той самият. След 1991-ва заемах различни длъжности, които пречеха да го контролирам както трябва. Той предложи Мери.

Обмислих това и реших, че от гледната точка на Арбатов в този вариант има смисъл. Така нещата оставаха в семейството и рискът от разкриване намаляваше.

— Помисли добре — казах. — Имало ли е други руснаци, с които си поддържал контакт от осемдесет и девета до днес?

— Не — отвърна той незабавно, като ме остави с неудовлетвореното желание да се постарае да помисли поне няколко секунди.

Търсачите на предателя се бяха съсредоточили върху шпионска следа, която водеше чак до 1988 или 1989 г. Не знаех как са им хрумнали точно тези години. Но пък знаех това: анонимната птичка твърдеше, че е имало само един наблюдаващ офицер, и следваше логичното предположение, че той трябва да се е познавал с Морисън от самото начало.

Значи може би мислеха, че този човек е Арбатов — или пък някой друг, за когото Морисън не ми казваше. Погледнах към Катрина, която се беше вторачила в него. Изучаваше го толкова съсредоточено, че се изненадах. Ако се абстрахираш от стряскащата й външност, нахалството и сарказма, оставаше една интелигентна и решителна жена.

— Добре, генерале, това е достатъчно на този етап — казах. — Започни да организираш в главата си годините от деветдесета досега. Когато дойдем пак, ще се заемем с тях. Става ли?

Морисън кимна, но изглеждаше разтревожен.

— Какво? — попитах. — Искаш да добавиш нещо ли?

— Аз, ами… — Той се сви, сякаш го болеше. — Виж, Дръмънд, за Арбатов…

— Какво за него?

— Не казвам, че е свързан с това или нещо подобно…

— Но?

— Ами, ъъъ, може би е добра идея да го проучите по-подробно.

— И как да стане това?

— Говорете с Мери. Вижте тя какво мисли.

Обещах му и си тръгнахме, като оставихме клиента си прикован за масата.