Брайън Хейг
Кукловодът (39)

39

Човек би си помислил, че към двайсети април във въздуха ще има топъл полъх. Нали април е на няколко седмици разстояние от пролетта в края на краищата — ледовете трябваше да се топят, дърветата да напълват и може би дори няколко диви цветя трябваше да проявят куража да подадат главички от земята. Е, в Сибир не беше така.

Опитвах се да стопля ръцете си, като духах върху тях, когато забелязах Игор да тръгва към мен. Бързо вдигнах лопатата си и уморено започнах да блъскам по замръзналата земя. Игор не ме обичаше и аз не исках да влошавам отношенията ни допълнително. Удряше ме по веднъж-два пъти на ден, колкото да поддържа форма, а ако му давах специален повод, ме пребиваше до безсъзнание. Дори не знам дали Игор беше истинското му име. Просто беше толкова отблъскващо грозен, че нямаше как иначе да се казва.

Останалите затворници се държаха на разстояние — предполагам, защото усещаха, че съм по-специален случай и не искаха тази специалност да се предаде и на тях. Не ги обвинявах. Не говорех техния език, така че нямаше какво да си кажем, пък и нямахме нищо общо, защото те бяха предимно крадци, убийци и мафиотски боклуци, докато аз бях член на Американската адвокатска колегия, който сериозно беше надценил възможностите си. Но имаше и нещо повече. Пазачите бяха получили инструкции за специално отношение към мен — трябваше да ме бият редовно, но не прекалено сурово, защото трябваше да остана жив. Трябваше да доживея до дълбока старост в този замръзнал ад, като не можех да се надявам на нищо друго освен на още бой и постоянна болка — докато полудеех съвсем или прибегнех до самоубийство.

Мислех си, че декември в Сибир е болезнено мразовит, но към януари осъзнах, че не съм знаел какво представлява истинският студ. А февруари стана още по-зле. Пикнята ми замръзваше още във въздуха. Не се шегувам. Жълтите висулки се трошаха на миниатюрни кристалчета, щом достигнеха до вечно замръзналата земя.

Никога не съм бил голям почитател на руската кухня, но направо няма да повярвате колко различни неща могат да се сготвят със зеле. Имаше борш със зеле, зелева яхния и зелева салата, както и обикновено сурово зеле. Суровите рибешки глави бяха специалитет, но ги хвърляха в чиниите ни само в петък. Опитах се да си спечеля приятели, като раздавах моите, но по някаква странна причина тази тактика не даде резултат.

Както и да е, Игор продължи да приближава към мен, така че започнах да дълбая замръзналата земя още по-яростно. Молех се под носа си да си е набелязал някой друг. Това е най-кофтито в сибирската каторга. След време ставаш адски неприятен егоист. В такива места всеки се грижи само за себе си.

Всяка сутрин пазачите минаваха през спалните помещения и извличаха навън труповете на бедните копелета, които бяха умрели от различни болести, недохранване или измръзване. А тъй като беше затвор, всяка седмица имаше и по няколко убийства. На всеки от нас беше раздадено по едно-единствено протрито вълнено одеяло, използвано от поколения други затворници. Номерът беше да се опиташ да събереш две-три такива, така че пластовете вълна да те предпазват от студа. Спалните помещения не се отопляваха и сутрин се събуждахме покрити с лед и толкова схванати, че само с цената на неимоверни усилия успявахме да изпълзим от леглата. Одеялото ми обикновено беше изчезнало, тъй че трябваше да прекосявам спалното, да намирам виновника и да се бия с него, за да си го взема, защото в противен случай нямаше да издържа дълго. Спасяваше ме единствено военното ми обучение. След като пребих четирима-петима от най-едрите копелета в затвора, никой не припарваше до одеялото ми.

 

Игор изведнъж се озова зад мен и аз се стегнах в очакване на неизбежната атака. Какво щеше да бъде този път? Удар с приклад в бъбреците или ритник в задника, от който да отхвърча? Нищо не се случи. Бавно се завъртях и го погледнах. Той ме повика с пръст. Оставих лопатата и го последвах като послушно кученце, но по целия път кашлях и плюех — изглежда, бях понастинал.

Стигнахме до централата, една от двете сгради в Лагер 18, в които имаше печки на дърва. Кожата ми сякаш започна да гори, когато влязохме. Не бях доближавал нищо топло от месеци и внезапното усещане беше болезнено.

Трима-четирима старши надзиратели се бяха сгушили около печката в ъгъла и вдигнаха глави, когато влязох. Единият сбърчи нос и стана от стола си.

— Ти си Дръмънд, да?

— Да — отвърнах, изненадан да чуя английска реч.

Никой друг не говореше английски.

Той посочи една врата.

— Ще влезеш там да се изкъпеш.

Не го попитах защо — бях се научил веднага да изпълнявам всяка заповед. Като се има предвид моят характер, беше ми отнело малко повече време от обичайното; белезите по тялото ми го доказваха.

Почти припаднах под душа — първия ми душ от пет месеца насам. Имаше малко парче груб песъчлив сапун и трябваше доста търкане, докато се освободя от калта и мръсотията по тялото си. Всъщност дори се разкървавих на няколко места, но на кого му пукаше?

Намъкнах се обратно в миризливите си парцаливи дрехи и след десет минути бях навън. Пазачите отново се бяха скупчили около печката. Същият надзирател се изправи, сложи ми белезници и ме отведе навън, където чакаше един малък камион с големи гуми. Качихме се отзад и потеглихме.

След около час камионът спря и ние слязохме на едно летище — същото, на което бях кацнал преди пет месеца. Наистина ли беше само преди пет месеца? Един голям военен самолет „Туполев“ чакаше на пистата с включени двигатели и пазачът ме поведе към него.

Излетяхме почти веднага и въпреки че полетът беше дълъг, не си спомням много от него, защото постоянно губех съзнание. Събуждах се през няколко минути, като кашлях и се давех, и постепенно осъзнах, че това не е настинка, а пневмония. Преди това не бях забелязал ледените вълни и треската, защото в лагера и без това винаги беше леденостудено и винаги треперех.

Кацнахме на някакво непознато военно летище и слязохме от самолета, за да се качим във военен автомобил. Нямах представа къде ме водеха, а и не попитах. В руските затвори и на това те учат. Не задавай въпроси, защото може да не ти хареса как ще ти отговорят.

Колата влезе в голям град, за който подозирах, че е Москва. Тук пролетта все пак беше оставила някакви следи. Поне по земята нямаше сняг. Не бях виждал гола земя от момента, в който бях тръгнал.

Спряхме пред една голяма сграда, приличаща на бивш дворец. Излязох от колата, но едва когато надзирателят ми нареди, защото, както споменах, вече бях напълно обучен за затворник. Влязохме в сградата и се качихме два етажа по-нагоре. Надзирателят вървеше пред мен и отвори една двойна врата, после ми махна да вляза.

Топлината тук отново взе да пари кожата ми. Около дълга маса бяха седнали четирима души. От едната страна беше Харолд Джонсън, старият ми другар от ЦРУ, и генерал Клапър, старият ми шеф. От другата бяха Виктор Юриченко и един непознат възрастен мъж.

Когато влязох, Джонсън и Клапър вдигнаха погледи. Клапър се облещи, защото се бях променил малко от последния път, когато се видяхме. Като начало, бях поотслабнал. Всъщност доста бях отслабнал. Сигурно с петнайсет килограма, а аз поначало не съм много едър. Приличах на заблуден щъркел, който е забравил да отлети на юг за зимата и скъпо си е платил за тая грешка. Освен това главата ми беше обръсната до голо, както на всички затворници в Лагер 18. Пък и дерматолозите не препоръчват постоянно да стоиш на открито на минусови температури. Устните ми бяха напукани и по лицето ми имаше рани, а липсата на витамини в храната им пречеше да заздравеят. Най-сетне, постоянният бой означаваше, че винаги имах насинено око, подута устна или сцепена вежда.

— Господи, Шон! — изквича Клапър. — Какво са ти направили тия копелета?

Джонсън отправи поглед към Юриченко през масата.

— Виктор, това е неприемливо.

Юриченко най-сетне се извърна и също ме огледа, преди да отговори:

— Руските затвори са сурови, Харолд. Не аз съм ги направил такива.

Джонсън кимна, после се обърна и отново ме изгледа.

— Шон, двамата с шефа ти сме дошли, за да уговорим освобождаването ти. Въпросът е много деликатен. Обвинен си в три убийства и шпионаж. Това са сериозни престъпления.

Останах напълно неподвижен. Обвинението в шпионаж очевидно беше по-големият проблем. Бях помогнал да изведем Алекси от Русия — признавах се за виновен. Трите убийства малко ме объркаха, докато се сетя, че става дума за тримата наемни убийци, които бяха изпратили да ме очистят. Много хитро.

— Точно така, Шон — добави бързо Клапър. — Другият господин е руският еквивалент на върховен съдия. Той може да отнесе твоя случай до президента с молба за помилване или да реши, че няма достатъчно доказателства за процес.

Е, не беше ли интересно? Бях в затвора повече от пет месеца, а те тепърва се замисляха за евентуален процес. Останах безмълвен, защото осъзнавах, че не играя истинска роля в обсъждането и повечето доводи вече са изложени, а със сигурност не исках да влошавам шансовете си. Нямаше да стоя тук, ако не бяха уредили нещо.

Юриченко ми се усмихваше като добрия Дядо Коледа, сякаш искаше да стопли сърцето ми. Вместо това усетих мраз. Мечтаех си как го стискам за гърлото и го душа до смърт.

Джонсън не ми обърна внимание и отново се извърна към Виктор, като очевидно продължаваше разговора, прекъснат от влизането ми.

— Работата е там, Виктор, че нашият президент би сметнал прекратяването на този случай за много голяма услуга. Той ме помоли да подчертая колко полезно ще е това и за двете страни.

Юриченко клатеше леко глава, сякаш не беше съвсем сигурен как точно стоят нещата.

— Но, Харолд, вие не предлагате нищо в замяна. Моля те, прости ми егоизма, но трябва да видя някаква реална стойност в предложението ти. И двамата сме професионалисти. И двамата знаем как работи системата. Не мога да ти дам нещо за нищо.

— А имаш ли нещо предвид?

— Най-обикновена замяна. Искам си Алекси. Върнете ми го и ще си получите Дръмънд.

Джонсън изведнъж сведе очи към масата, сякаш това, което имаше да каже, беше много неприятно.

— Не можем да го направим. Дори не можем да преговаряме за това. Пък и имаме проблем.

— Какъв проблем?

— Преди да дойде тук, Дръмънд е направил няколко записа. Те уличават и двете страни, но са много по-неудобни и проблематични за вас. Ако тези касети излязат наяве, отношенията между нашите две страни ще бъдат трагично влошени. Всички проблеми, по които си сътрудничим — пактът за ограничаване на ракетите, отношенията на Русия и НАТО, — ще се задълбочат.

Виктор се облегна назад, очевидно изненадан.

— Записи. Какво има на тези записи?

— Цялата история — мрачно призна Джонсън с искрено неудоволствие.

Юриченко ме погледна. Очите му пробягаха от обувките ми до обръснатия ми череп. Не приличах на човек, който може да го надхитри. Изглежда, яростно мислеше как да се справи с проблема.

— И ти наистина мислиш, че тези записи представляват проблем? — попита той Джонсън.

Което всъщност беше интелигентен начин да каже: „Виж, не ти вярвам. И по-добре да не блъфираш, защото в противен случай нашият Дръмънд ще си мисли, че е прекарал пет месеца на Ривиерата в сравнение с това, което ще последва.“

— Господи, Виктор. В записите има подробни описания на опити за убийство, които си поръчал в собствената си страна, както и на убийството на американски офицер в Москва. На една от касетите Мартин си признава всичко. Посочва теб като свой наблюдаващ офицер. Признава, че идеята да се натопи Морисън е твоя. Знаеш ли какво ще стане, ако всичко това излезе наяве? Ако американският народ разбере, че в продължение на осем години си насочвал нашата външна политика по отношение на твоята страна, ще полудее. Президентът ме помоли да ти предам, че в такъв случай няма да има избор. Ще трябва да прекъсне всички контакти. И не преувеличава, Виктор. Нямаш представа какви са онези консервативни копелета на Капитолия. Ще започнат безкрайни разследвания. Това е твоя работа, не наша. Била е твоята операция. Ти ни дължиш нещо, за да я запазим в тайна. Ето какво предлагаме.

Виктор изглеждаше така, сякаш някой току-що беше излял чаша ледена вода в яката му. Трябваше му известно време да се възстанови, после каза:

— Но така все още има проблем, Харолд. Дори ако пуснем Дръмънд, къде са гаранциите, че нещата няма да излязат наяве. Виж го. Представи си колко е ядосан. Ще разкаже всичко в момента, в който слезе от самолета.

Джонсън и Клапър като по команда завъртяха глави и ме погледнаха.

— Точно затова настоявахме Дръмънд да присъства на тази среща — каза Клапър. — Той ще трябва да се закълне да върне касетите и никога да не казва нито дума за това.

Веждите му се спуснаха над очите.

— Сигурен съм, че ще го направи. Нали, Шон?

Сега ще ви кажа за какво си мислех точно в този момент. През всичките пет месеца, които прекарах в Сибир, аз си знаех, че този миг ще дойде. Това беше единственото, което ми помогна да запазя разсъдъка си, да издържа постоянния бой, невероятната самота и ужасния студ. Тези касети бяха единствената ми надежда.

Бяха като бомба със закъснител. Щяха да навредят необратимо на американско-руските отношения. Американският народ не обича да го мамят като последен глупак. Наистина се ядосва от такива работи. Пък и, честно казано, след като знаех за плана на Юриченко, май беше най-добре всичко да излезе наяве. Но дали това си струваше остатъка от живота ми?

Подпрях глава на стената. Придадох си вид, че мисля. Клапър ме познаваше, затова се намеси:

— Дори не си го помисляй, Шон. Нямаш друг избор. Ако откажеш, касетите, така или иначе, няма да видят бял свят. Повярвай ми.

В гласа му имаше някаква нотка, някакъв нюанс в интонацията, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. Добре, значи трябваше да поразсъждавам какво е. Но пък другото, за което си мислех, беше фактът, че и без касетите можех да направя голяма добрина, като разкажа на ЦРУ — или, ако не искаха да ме слушат, на американската преса — всичко за организацията на Виктор и неговите другари. Всъщност това беше по-голяма новина от обичайните шпионски скандали. Това беше новината, която щеше да сложи край на всички новини.

— Добре де — измърморих и Джонсън и Клапър облекчено се отпуснаха на столовете си.

Сякаш по някакъв невидим знак вратата зад мен се отвори и надзирателят ме издърпа от стаята, така че възрастните спокойно да обсъдят каквото там имаше още за обсъждане, преди да сключат сделката.

Отведоха ме обратно в автомобила, закараха ме в един местен затвор и ме настаниха в самостоятелна килия. Легнах, затворих очи и се опитах да поспя. Не можах обаче. Измъчван от кашлица и тревожни мисли, в три сутринта все още бях буден, когато двама пазачи и двама американци с тъмносиви костюми дойдоха да ме вземат. През целия път до летището гледах московските улици през прозорците на колата. Там обикаляха обичайните просяци и ветераните инвалиди — горките нещастници, които не осъзнаваха, че са само пешки на шахматната дъска и съдбата им е в ръцете на хора като Виктор Юриченко. Всъщност плачех, когато ме качиха на един американски самолет С–130 и излетяхме.