Брайън Хейг
Кукловодът (37)

37

Когато кацнахме, в Москва беше тъмно като в рог и студено като в ада. Земята беше покрита със сняг, а дърветата с ледени висулки. Пристигнахме с модифицирания „Боинг 747“ на ВВС на САЩ в компанията на държавния секретар, който идваше за предварително уговорена среща с руския си колега.

Двамата с Катрина бяхме облечени като военни от ВВС на САЩ и бяхме записани в бордовия дневник като членове на екипажа — тя беше стюардеса, а аз — радист. По план държавният секретар трябваше да прекара там само няколко часа, така че нямахме много време, но пристигането и отпътуването под дипломатическия му имунитет беше единственият начин да постигнем целта си. Мери също беше с нас, записана като завеждаща връзките с обществеността на държавния секретар — доста плитко, но пък тя нямаше да излиза от самолета, защото руснаците я познаваха по лице.

Трябваше да сме ние тримата. Алекси познаваше Катрина и мен, а Мери беше неговата свръзка през всичките тези години. Бяхме единствените хора, които знаеха как да се свържат с него, и той нямаше да повери съдбата си на други.

В момента, в който официалното посрещане на държавния секретар приключи и колоната от черни служебни автомобили замина, ние се хванахме на работа. Започна да пристига друга колона от автомобили, от които излизаха мъже и жени, преоблечени с работни гащеризони, които се изкачваха по стълбите и се тълпяха във фоайето до спалното помещение на секретаря. След десет минути в помещението имаше двайсет агенти на ЦРУ и Мери започна инструктажа.

Няма да познаете кой ръководеше оперативния екип. Старото ми другарче Джаклър, великият инквизитор, който беше събрал бившия екип на Мери от посолството, тъй като познаваха Москва и руските мерки за сигурност в детайли — най-важното за нашите цели.

Джаклър очевидно беше предупреден да се държи вежливо с мен и се подчиняваше — до известна степен. Виждаше се, че му е много трудно, но полагаше усилия. Беше като питбул, затворен в мазето. В генетичния му материал просто липсваха предпоставки за вежливост. Когато свършихме с инструктажа, той се разлая на всички да се размърдат и хората започнаха да се блъскат по пътя си към изхода.

Когато излезе и последният оперативен агент, Джаклър и Мери се присламчиха към двама ни с Катрина. Той изръмжа:

— Вие двамата трябва да си прегледате шибаните глави. Ние не правим така нещата. Изобщо не знаете правилата на тази игра.

— Има ли алтернатива? — попита Катрина.

— Аха. Изпращаме на Арбатов картичка с проклетите ни съболезнования. Така се работи при нас.

— Това не е алтернатива — каза Катрина, като го гледаше подозрително.

— Мис, вие рискувате живота си. Ако нещо се обърка, не можем да ви помогнем. Това си е тяхната държава. Имате ли представа на какво приличат руските затвори?

— Не ми пука.

Може би на нея не, но на мен ми пукаше — при това много. Тоест нямах нищо против да спасим Алекси, но със сигурност нямаше да ми стане много приятно, ако нашият план се провалеше и тримата се озовяхме в лапите на Юриченко.

Изгледах Джаклър с най-кръвнишкия си поглед.

— Тогава погрижи се да не се обърка нещо. Оставил съм копия от няколко много неприятни касети при приятели в Щатите. Ако не се върна, те са инструктирани да ги изпратят където трябва, което направо ще ви стъжни живота в Лангли.

Очите на Джаклър се стрелнаха към Мери. Тя просто сви рамене, сякаш искаше да каже: „Да, гадна работа, но нищо не можем да направим.“

После Мери погледна към мен. Сложи ръка на моята и ме дръпна в един ъгъл. Без да ме пуска, тя се наведе толкова близо, че усетих косата й по лицето си и гърдите й до моите.

— Шон, моля те, внимавай много. Нашите хора ще наблюдават мястото на срещата. Ако ти дадат сигнал да прекратите операцията, двамата с Катрина трябва да се измъквате незабавно. Нали ме разбираш?

— Разбирам те — казах, макар да подозирах, че не става въпрос точно за това.

— Виж, аз… знам, че си разочарован от мен.

Тя млъкна, за да ми даде възможност да й се противопоставя. Трябваше да кажа нещо като: „Ами да, не се изкефих много на цялата история, но стават и такива работи; вече ми мина и сърцето ми пак се разтуптява, когато си до мен.“

Но не казах нищо. Използвах любимия номер на Еди. Оставих я да мъкне цялата тежест на разговора.

— Както и да е — каза тя след малко. — Не съм се отказала от развода с Бил. Вчера се свързах с адвокат. Той вече подготвя документите.

— Ами хубаво — казах.

Тя ми се усмихна така, че настръхнах целият.

— Адвокатът каза, че няма да има проблеми. Много му харесаха снимките, на които Бил влиза и излиза от разни хотели с различни жени. Ще ни препоръчат да се разделим за една година, но ще мога да се срещам с когото си поискам.

Гърдите й се притиснаха още по-плътно към мен. Сините очи станаха още по-умоляващи.

— Не искам да те изгубя точно сега, Шон. Аз… надявам се, че ще можем някак си да си върнем миналото.

Изгледах я.

Тя притисна показалец към устните ми, както се прави по любовните филми, и измърка:

— Не казвай нищо.

Разбира се, вече беше очевидно, че и без това не се каня да казвам нещо.

— Знам, че сега си объркан. Не те обвинявам. Ще имаме много време да оправим нещата по-късно. Просто се върни жив и здрав, става ли?

— Точно това възнамерявам — казах, което беше възможно най-неутралният отговор при дадените обстоятелства.

Тя се отдръпна и аз погледнах Катрина, която любопитно отвърна на погледа ми и се зачуди какво ли става тук. Свих рамене, после се приближих до нея. Тръгнахме с Джаклър и се качихме в един ван без прозорци, паркиран точно пред стълбите.

От киселото лице на Джаклър ясно се виждаше какво мисли за цялата работа. Всъщност мислите му най-вероятно не бяха много различни от моите. Катрина беше цивилен гражданин. Ако аз се отличавах с очебиен недостиг на оперативни умения, тя беше горе-долу обратното на оперативен работник. Започвахме сложна, рискована операция с двама аматьори, които неволно можеха да предизвикат огромна международна катастрофа с единствената държава, която САЩ не искаха да ядосват в този исторически момент.

Но пък нямаше друга възможност. То и така можеше да не стане, но друг начин просто нямаше. Залагахме на карта привързаността на Алекси към Виктор срещу чувствата му към Катрина и не знаехме резултата. Само се надявах, че в подобни ситуации жените могат да оказват по-голямо влияние.

Джаклър постави миниатюрни микрофони под яките ни и направи няколко бързи проби, за да види дали работят. Работеха. Караше един от неговите агенти. Друг се возеше на седалката до него, буквално яхнал смъртоносна наглед пушка с рязана цев. Погледнах часовника си. Беше четири и половина сутринта местно време, точно по план.

Пътят ни отне трийсет и пет минути. Един радист, който седеше отзад при нас, през цялото време приемаше доклади от различни екипи, които вече се придвижваха по местата си. До началото на операцията имаше цял час, но никой не искаше да рискува да попадне в задръстване или да катастрофира по пътя. Тъй като на карта беше заложен собственият ми задник, силно одобрявах подобно отношение. Никога не съм харесвал компанията на задръстени педанти, но в подобни ситуации изведнъж ги виждаш по нов начин. Катрина седеше спокойно, докато аз трополях с пръсти и бомбардирах Джаклър с безбройни въпроси за предпазните мерки и резервните варианти в случай, че нещо се обърка. Той ме търпеше. Очевидно беше, че съм напрегнат и притеснен.

Двамата с Катрина слязохме от вана на една пресечка от станцията на метрото. Огледахме се и видяхме, че наоколо няма почти никой, ако не броим тълпата от просяци и нещастни наглед ветерани от войната — обичайната фауна по московските улици. Забързахме към входа на метростанцията и надолу по стълбите, докато намерихме статуята на фурията от ада, за да нарисуваме три черти на крака й.

После затичахме обратно нагоре и към деветия етаж на хотела, от който се виждаше будката за вестници. Никой от нас не каза и дума. И двамата бяхме твърде потънали в собствените си мисли, за да си бъбрим, а нямаше нищо важно, за което да говорим в такъв момент.

Той излезе от метрото в 5:45 и небрежно се отправи към будката. Купи си списание, после застана на тротоара и го разгледа. Катрина спря да диша. Ако Алекси не тръгнеше към закусвалнята, това щеше да бъде последният път, когато го виждаше жив. Сложих ръка на рамото й и го стиснах.

Най-сетне Алекси небрежно се отдалечи от будката и тръгна по тротоара, преди да завие наляво към кафенето. Двамата с Катрина напуснахме местата си до прозореца и хукнахме надолу към фоайето.

Точно когато излизахме, една ниска и пълна жена, облечена като бездомна, си проби път покрай нас към топлото фоайе. Докато се разминавахме, тя бързо прошепна:

— Отбой.

Бях като зашеметен. Бяхме толкова близо — но въпреки това нямаше място за колебание. Когато излязохме на тротоара, сграбчих Катрина за лакътя и прошепнах:

— Тази жена каза да се махаме.

Тя ме погледна за секунда с кафявите си очи. После се изтръгна от хватката ми и се затича по тротоара към закусвалнята. Не го очаквах и не реагирах веднага в този критичен момент. Най-сетне се осъзнах и хукнах след нея, но тя влезе в закусвалнята, преди да успея да я спра. Основният проблем на Катрина — беше твърде голям инат.

Когато влязох, тя седеше на масата и се целуваше с Алекси. Този път той беше поръчал по три от всичко, като вероятно предполагаше, че ще дойдем и двамата.

Алекси се откъсна от нея и се усмихна радостно.

— А, Шон, колко се радвам да те видя.

За съжаление нямахме време за любезности.

— Алекси — казах много тихо. — Дръж се естествено, но ме слушай внимателно. Проследили са те. Виктор е разбрал за теб. Знае от години.

Засмях се, сякаш току-що бях казал страхотен виц, после надигнах чашата си с кафе. Алекси направи същото, за да прикрие шока си.

— Вярно е, Алекси — прошепна Катрина. — Дойдохме да те измъкнем.

Той остави чашата си на масата и трябва да му се признае, че не изглеждаше впечатлен.

— Грешиш, Катрина. Виктор не може да знае за мен. Невъзможно.

— Няма грешка — увери го тя.

Подадох му една миниатюрна слушалка под масата, а после и касетофончето, за което беше закачена. Той се обърка за момент, после внимателно повдигна ръка и я пъхна в лявото си ухо, където никой от клиентите в закусвалнята не можеше да я види.

Докато слушаше внимателно съкратената версия на признанията на Мартин, изгледах Катрина с недоволство.

— Знаеш ли какво правиш? — прошепнах.

Тя се усмихна, все едно флиртувах с нея.

— Не ми се размеквай точно сега.

— Тези хора са професионалисти. Загазихме.

Тя се усмихна още по-широко.

— Няма да си тръгнем без него.

Извърнах глава и кихнах шумно и престорено няколко пъти, като използвах възможността да се огледам. По масите имаше петнайсетина души, а още двайсетина чакаха на опашката. Беше невъзможно да определя кои бяха преследвачите. Имаше някъде петнайсет мъже в младежка или средна възраст и всеки от тях — или всичките — можеха да са агенти на СВР. Както и жените в закусвалнята, като стана въпрос.

А може би пък никой от тях не беше агент на СВР. Може би Джаклър просто е искал да прекрати операцията. И без това не изглеждаше особено въодушевен, така че можеше да бие отбой и да каже: „Ами направихме точно каквото искахте, но операцията беше изложена на риск, така че нямах друг избор.“

Изведнъж Катрина каза:

— Ще се напишкам. Трябва да отида до тоалетната.

Тя се протегна под масата и силно стисна ръката ми, после ме остави с Алекси. Не казах нищо, докато той не вдигна ръка, за да измъкне слушалката от ухото си.

— В това няма смисъл — прошепна.

— На мен ги говори — оплаках се.

— Къде отиде Катрина? — попита той.

— В тоалетната. Изчакай още десет секунди и върви при нея. Тя ще ти каже какъв е планът за бягство.

Той се поколеба, сякаш не беше сигурен какво да направи. Най-сетне се надигна и тръгна към тоалетната, като ме остави сам на масата. Отпих от кафето си и отново обмислих ситуацията. И преди се бях забърквал в кофти дела, но това беше несравнимо. Едва не ме убиха на три пъти; разбрах, че жената на мечтите ми е студенокръвна кучка, която манипулира всички около себе си; а когато се върнех, очевидно ме чакаше неприятен разговор с началниците ми, в който да се опитам да обясня защо съм убил шест души, измъчвал съм заподозрян и съм изнудвал Централното разузнавателно управление; при това бях надробил цялата каша заради един клиент, когото не можех да гледам.

Катрина се бавеше. Аз барабанях с пръсти по масата. Проследих няколко мъже и още толкова едри, дебели бабушки, които излязоха от тоалетната и се заклатиха навън. Небрежно огледах седем-осем по-млади мъже, които изглеждаха най-вероятните агенти на СВР. Опитах се да разбера дали ме наблюдават. Двама или трима отвърнаха на погледа ми и аз ги отписах. Професионалните агенти никога не те зяпат открито, нали така? Държат се, все едно дори не знаят, че си там. Това стесняваше кръга на заподозрените до около пет души, трима от които седяха на една маса, и аз се почудих дали тайните агенти се движат на глутници.

Пиех си кафето и ги зяпах. Единият се изнерви от погледа ми. Започна да си играе със салфетката, а очите му разсеяно се стрелкаха наоколо. Освен това забелязах издутина под лявата му мишница. Или имаше много неприятен тумор, или носеше желязо, както се казва.

Мина още една минута, преди да се отвори вратата на мъжката тоалетна. Алекси показа главата си навън и се огледа, след което излезе. Преди да успее да се върне на масата, станах и тръгнах срещу него. Хванах го за ръката и го дръпнах към изхода.

Всъщност почти успяхме. Вече бях отворил вратата, когато тримата скочиха от местата си и хукнаха към нас, като крещяха и вадеха пистолетите си. Рязко блъснах вратата и изскочих на улицата, за да спася поне собствения си задник. В такива ситуации наистина всеки трябва да се спасява поединично.

Най-добрият изход за бягство беше метрото и аз хукнах към спирката с цялата скорост, на която бях способен. Оставаха ми по-малко от двайсет метра, когато трима мъже с пистолети изскочиха иззад ъгъла и ми препречиха пътя. Завъртях се надясно и се втурнах между колите на улицата, като се молех да успея да пресека.

Един черен седан полетя срещу мен и зачеркна тази възможност. Отхвърчах назад и няколко ръце грубо ме събориха на земята.

— Нямам оръжие, нямам оръжие! — извиках.

Не исках някой да направи нещо необмислено.

Две много едри горили застанаха над мен, хванаха и двете ми ръце и почти ме занесоха обратно в закусвалнята, където още четирима държаха предателя да не избяга. Пред входа мигновено спря черна камионетка и ние двамата бяхме наблъскани вътре с такава сила, че се приземихме по очи. Петима от горилите на СВР се качиха след нас и се заеха да слагат белезници на китките и глезените ни и да ни запушват устите.

Никой не каза нищо. Почувствахме как камионетката потегля и запазихме мълчание, докато ни караха бог знае къде. Не трябваше да става така. Трябваше да съм в друго превозно средство на път за летището, където ме чакаше голям удобен самолет, който щеше да ме откара обратно в добрите стари Съединени щати.