Брайън Хейг
Кукловодът (32)

32

Джими не изглеждаше особено впечатляващо — светлокафява кожа, среден на ръст, с нормално телосложение и невзрачна физиономия. Незабележителната му външност даваше добра представа и за душевността му, защото дори в най-добрите си дни той беше по-скоро посредствен.

Отпиваше от голяма чаша кафе „Старбъкс“ и разглеждаше книгите в историческата секция, когато двамата с Катрина застанахме до него.

Потупах го по рамото.

— Здрасти, Джими. Това е помощничката ми Катрина Мазорски.

Той рязко се завъртя, кимна и ме изгледа разтревожено.

— Какви са тези три убийства сутринта? — прошепна веднага. — Какво става?

— Между осем и десет тази сутрин някой се опита да организира две убийства. Двама бандити ме нападнаха на паркинга пред моя блок, а някакъв фалшив бездомник се опита да заколи Катрина с касапски нож, докато отиваше към колата си.

Той ме изгледа внимателно, за да види дали не се шегувам, и очевидно стигна до извода, че не е така.

— Това не е по моята част, Шон — каза. — Аз се занимавам с финанси. Пране на пари и банкови измами, а не убийства или шпионаж.

— Да, но аз те познавам, така че ти вярвам.

— А има ли причина да не вярваш на останалите в Бюрото? — попита той с подходяща подозрителност.

— Докато работех по защитата на моя клиент, открих, че вероятно някъде в нашето правителство има шпионин. Някъде много нависоко — предател с изключителни възможности. Не твърдя, че Морисън не е предател — не знам дали не е така. Казвам, че има още един, и затова някой се опита да ни убие.

Джими клатеше глава.

— И този шпионин работи за руснаците?

— Точно така.

— А как точно се опитаха да ви убият? — попита той.

— Моето беше нагласено като въоръжен обир, при който се е стигнало до убийство. Но нападателите се издадоха, така че аз, ами, аз ги убих. Човекът, който се опита да очисти Катрина, не очакваше да се появя.

— И ти уби и него?

— Нямаше как. Втурна се насреща й с касапски нож.

Той кимна, а от околните пътеки към нас внезапно се втурнаха шестима мъже и жени. Преди аз или Катрина да успеем да направим нещо, Джими вече държеше пистолет, някой закопчаваше ръцете ни с белезници, друг ни четеше правата, а всички заедно тъпчеха по достойнството ни.

Започнах да ругая Джими, който очевидно носеше скрит радиопредавател, и той вдигна ръка.

— Успокой се, Дръмънд. Аз съм федерален агент. Когато ми каза, че си убил трима души тази сутрин, трябваше да съобщя на шефа си. Ти не ми остави друг избор.

Очевидно не трябваше да става така. Във филмите хората в отчаяно положение като мен се обаждат на някой стар приятел, а старият приятел уважава старото им приятелство, запазва тайната им и оправя нещата. Или тези филми са пълна глупост, или бях надценил популярността си.

Двамата с Катрина постъпихме като истински адвокати, т.е. не си отворихме устата за фактите, но аз вече бях прекосил моя Рубикон, защото Джими беше записал самопризнанията ми за убийството на трима души. Бурята се задаваше на хоризонта.

След това отведоха мен и Катрина до два блестящи автомобила „Форд“, модел „Краун Виктория“, спрени пред книжарницата, а наоколо се събра тълпа от зяпачи, за да гледат как се прави истински арест. Лично за мен преживяването беше ново и невероятно неудобно — да ме влачат пред хората като обикновен престъпник. Вкараха Катрина на задната седалка на едната кола, а мен натъпкаха в другата.

По пътя към подземния гараж под сградата на ФБР обмислих какви обвинения ще ми натресат: конспирация, убийство, бягство от местопрестъплението, укриване на доказателства. И това бяха само обвиненията, за които се сещах. Във ФБР и съда работят всякакви типове с огромно въображение и дипломи от престижни университети, които са просто гениални в измислянето на обвинения. Несъмнено щяха да се справят по-добре от мен.

Спряхме в подземния гараж и се качихме с асансьора в залата за разпити на петия етаж. Джими остана при нас, докато дойде още един тип. Приличаше на невестулка, точно както трябва да изглежда един професионален водещ на разпити — с дълго и слабо лице, безизразни очи с тежки клепачи и уста без никакви бръчки, сякаш никога не се усмихваше, не се мръщеше и не изпитваше оргазъм. Вървеше прегърбен, с издадена брадичка и дълъг като човка нос, който подозрително душеше въздуха.

Седна пред мен и се представи:

— Специален агент Майкълс. Трябва ли да ви прочета правата?

През това време мръсният предател Белафонте се подпря на стената. Не се иска гениалност, за да разберете защо остана в стаята. Вече му бях направил пълни самопризнания и присъствието му трябваше да ми напомня, че след като съм издал най-важното, няма защо да спестявам и подробностите.

Поклатих глава.

— Направиха го вече.

Той се наведе към мен, сякаш това беше някакъв мелодраматичен момент.

— Имаме запис, на който казваш, че си убил един човек във Вашингтон и двама души на паркинга пред апартамента си рано тази сутрин.

— Вярно е — признах, тъй като ми се стори адски глупаво да отричам предишните си признания.

Той се облегна и се поглади по брадичката.

— Но освен това имаме малък проблем. Технически погледнато, не ние имахме проблем, а само аз, при това не малък, а огромен.

— Знам — казах.

— Проблемът, Дръмънд — продължи той с равен и сух глас, — е в това, че никой не е съобщил за никакви убийства. Освен ако не броим една жена, която е бутната от перона на метрото на Четиринайсета улица. Но вашингтонската полиция вече хвана извършителя. Или смяташ да си припишеш и това убийство?

— Какво говориш?

— Точно това, което ти казах, Дръмънд. До твоя блок не са открити никакви трупове. Нито пък в близост до апартамента на мис Мазорски. Така че какво става тук, по дяволите?

— Това е невъзможно. Тази сутрин полицията дойде в моя дом. Разпитва ме един детектив, който записа показанията ми.

Той кимаше, сякаш искаше да каже: „Продължавай, убеди ме.“

— Не се шегувам — казах. — Отидох до колата си и двама души се приближиха към мен с пистолет и нож. Трябваше да изглежда като обир, но не беше. Беше опит за убийство.

Той продължи да кима, но вече хапеше устни.

— А какво е станало с труповете? — попита, като се почеса отстрани по носа, сякаш искаше да каже: „Давай, добави и няколко нацистки шпиони, за да стане още по-интересно.“

— Откараха ги с линейка на общинската болница в Арлингтън. Гледах как натовариха труповете.

— По кое време?

— Малко преди осем.

Майкълс кимна на Белафонте, който също кимна в отговор и излезе.

— Кажи ми за второто нападение.

— Стана точно зад ъгъла на блока на мис Мазорски. Около девет и половина, може би десет. Тя отиваше към колата си, когато един човек, преоблечен като бездомник, я нападна с касапски нож.

— И ти го спря?

— На косъм. Всъщност тя го напръска със спрей, така че не виждаше известно време.

— А ти какво направи? Застреля го?

— Не. Намушках го.

Той продължаваше да клати глава и да почесва проклетия си нос, а на мен ми се искаше да се протегна през масата и да го зашлевя. Опитваше се да ме раздразни и макар че го знаех и разбрах, че не трябва да се поддавам на тази провокация, не можех да потисна емоциите си.

Поех си дълбоко въздух три пъти и се ухилих.

— Добре, умнико, имам изненада за теб.

— Обичам изненадите. Какво предлагаш?

Бръкнах в джоба си и извадих вярната си пластмасова химикалка, покрита със засъхнала кръв и малки парченца сиво вещество. Хвърлих я на масата между нас и обявих:

— Ето с тази химикалка го убих. Забих я в окото му.

Беше един от онези мигове, в които ти се иска да носиш фотоапарат. Той се вторачи в химикалката, но не я докосна — отчасти защото знаеше, че не трябва да оставя отпечатъци, и отчасти защото беше крайно отвратен.

Не можах да се въздържа:

— Според мен ти си на ход, специален агент Майкълс.

Вратата се отвори и влезе Джими Белафонте, мръсният му пор. Погледна към Майкълс и поклати глава.

— Какви са тези глупости, Белафонте? — обадих се. — Не бива да разговаряш с мен? Вече си проверил в полицията на Арлингтън и те са потвърдили, че не разследват двойно убийство? Това ли искаш да кажеш?

— Точно така — призна той, като отбягваше очите ми.

Добро решение, защото исках да го изпепеля с поглед.

— А в общинската морга в Арлингтън няма никакви трупове — добави.

— Много странно — казах по-скоро на себе си.

— Виж кръвта по химикалката — обърнах се към Майкълс. — Ако лъжа, чии са тази кръв и мозък?

Той се вторачи в химикалката.

— Ти ми кажи.

Беше мой ред да поклатя глава. Водещите разпити никога, никога не трябва да отстъпват контрола върху разговора. Изразът „ти ми кажи“ беше нескопосаният му опит да възстанови равновесието. Сега аз задавах въпросите, а в неговите учебници пишеше, че не се прави така.

— Те са на един човек, който беше нает да убие помощничката ми.

— А къде е тялото му?

— Откъде да знам, по дяволите? Избягахме, преди да е дошъл някой. Но ченгетата дойдоха на паркинга пред моя блок. Говорих с тях и видях линейката, а съм се занимавал с достатъчно много ченгета, за да различа фалшивите. Детективът се казваше… ох, по дяволите, не се сещам, но мога да го опиша.

Носът на Майкълс почти се заби в лицето ми.

— Няма нужда. Вече знаем как изглежда. Детектив на средна възраст с евтин костюм, който задаваше много въпроси, нали?

Потърках челото си. Борех се с изкушението да му обясня какъв голям тъпак е. Не беше лесно.

— Някой се опита да убие мен и мис Мазорски, защото искат да скрият нещо, което сме открили.

— И какво е то? — попита той и аз разбрах от тона му, че няма абсолютно никакъв шанс да повярва и на една моя дума, особено ако се придържах към невероятната истина.

Въпреки това реших да не обръщам внимание на опасенията си и отговорих:

— Открихме, че моят клиент Бил Морисън най-вероятно е натопен с фалшиво обвинение в държавна измяна. Разговаряхме с много хора и те ни запомниха, а сега някой иска да ни забравят.

— Аха — каза той разсеяно. — Да се върнем на тези хора, които си убил. Кои бяха те?

— Не знам.

— Не ги ли провери за документи? Не научи ли имената им?

— Казах, че не знам кои са.

— Но си казал на специален агент Белафонте, че знаеш повече.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

Изражението му въобще не се промени.

— За кое — за тримата мъртъвци, които не съществуват?

Стиснах ръба на масата и го изгледах отровно.

— Майкълс, хайде да свалим картите. Те бяха професионални убийци.

— И телата им са изчезнали? Хайде, майоре, можеш и по-добре. Помогни ми. Убеди ме, че си убил трима души.

Майкълс и Белафонте се спогледаха и макар че не бях сигурен защо го направиха, ми се видя толкова характерно за тях и толкова високомерно, че се ядосах още повече.

— Ще ми предявите ли обвинение? — попитах.

— В момента обмисляме тази възможност — отвърна Майкълс вежливо, сякаш искаше да каже: „Виж, имам проблем, помогни ми да разбера какво точно престъпление си извършил.“

Изправих се.

— Седни — заповяда той.

— Няма. Ако нямате съдебно нареждане, аз си тръгвам.

Майкълс погледна към Белафонте, който погледна към мен. После ми каза много приятелски:

— Шон, може би трябва да ни разкажеш повече за опитите за убийство срещу теб и мис Мазорски. Какво е станало с труповете според теб?

Тръгнах към вратата, а Белафонте ми препречи пътя.

— Махни се от пътя ми, Белафонте, преди да съм ти вкарал половите органи в ушите, защото тогава ушите ти ще започнат да щръкват всеки път, когато видиш хубаво момиче.

Той ме погледна в очите, за да види дали се шегувам. Не се шегувах. Определено не се шегувах. Почти отскочи встрани.

Излязох в коридора и започнах да отварям всички врати една по една. В някои от стаите имаше заподозрени, разпитващи и адвокати, които ме гледаха с неподправен шок, когато пъхах разгневената си физиономия при тях.

Най-сетне стигнах до тази с Катрина и жената, която я разпитваше — някаква дебелана, сестра близначка на Майкълс, с острия нос, тежките клепачи и всичко останало. Започна да ми крещи.

Влязох, хванах Катрина за ръката и я извлякох от стаята, без да обръщам внимание на крясъците. Взехме асансьора, слязохме пет етажа и напуснахме сградата.

Най-важното беше, че никой не се опита да ни спре. Не ни последваха никакви типове в синьо или черно, които размахват пистолети и щитове и истерично ни крещят да спрем или не се знае какво ще стане.

— Това бяха глупости — обобщих.

— Нямаш ли никакви истински приятели? — попита подигравателно тя.

— Почти не го познавам. Бяхме заедно в курса за военни адвокати. Винаги е бил конформистко копеле. Каква я мислех изобщо? А ти докъде стигна?

Тя поклати глава.

— Онази кучка не повярва на нито една моя дума. Каза, че нямало трупове.

— Аха — съгласих се и махнах на едно такси. — Беше адски странно. Прекалено странно.

— А като стана дума за странни неща, какво е станало с труповете?

— Има две възможности. Първата е да са в полицията, а всичко да е някаква гигантска бюрократична грешка. Ако ставаше въпрос само за полицията във Вашингтон с тяхната документация за убийствата, как да е. Но не и в Арлингтън.

— А втората възможност?

— Изиграли са ни. Някой в правителството на САЩ укрива както тези трупове, така и истината. Някой във ФБР е казал на детективите да ни хванат и да ни мотаят. Устроили са ни капан, Катрина.

— План „Б“.

— Точно така. Тази сутрин са ни наблюдавали. Когато моето убийство се провали, са въвлекли и полицията, а после са изтрили всичко, все едно не е станало.

— Тогава защо просто не те убиха след това?

— Вече бях привлякъл внимание. Бяхме на паркинга пред голям жилищен блок и когато се чу първият изстрел, по прозорците сигурно са изскочили стотици зяпачи. Така че полицията идва и просто няма друг избор. Не могат да ме застрелят пред всички свидетели, нали така? Не, карат си по учебника, прибират телата, вземат ми показанията, после изчезват и се правят, че нищо не е станало.

— Очевидно са излезли на бис и при мен.

— Точно така. Ако бяхме останали, някой детектив от полицията щеше да ни вземе показанията и да ни пусне да си ходим.

Тя се загледа към минаващите коли.

— Според мен нашият предател вече знае, че приближаваме, и има повече възможности от нас. Бих казала, че работи в ЦРУ и е сътрудничил на ФБР в издирването, както и че по някакъв начин ги върти на малкия си пръст.