Брайън Хейг
Кукловодът (27)

27

Всеки свестен адвокат познава един-двама съдии, които нямат нищо против да заобиколят закона. Някои са добри по природа, други са мързеливи и знаеш, че няма да си направят труда да забележат, а трети са ти приятели и ти съчувстват.

По някаква случайност аз съм единственият адвокат, който не познава нито един такъв съдия. Вместо това познавах един алкохолик от световна величина на име полковник Андрю Клийвър, който всяка вечер в шест часа вече беше накиснат до козирката в офицерския бар „Форт Майър“. Беше хитър дявол, който си носеше бутилки от минерална вода, пълни с джин, и по цяла вечер си поръчваше само тоник. Правеше си сам коктейли под масата, като си мислеше, че никой не забелязва, но всъщност всички знаеха, защото адвокатите следят съдиите като ястреби и сплетничат като бабички в кръжок по плетене.

Влязох в бара в седем вечерта. Имелда беше подготвила пакета много умело — на първите шест страници беше написано само името на О. Еймс, а под тях имаше някаква мъгляво формулирана декларация, че този Еймс всъщност може би е псевдоним на Виктор Юриченко.

Тръснах се на стола срещу Клийвър и казах:

— Добър вечер, господин съдия.

Съдията — дребен мъж с тясно лице и бирено коремче, което напъваше копчетата на ризата му — беше от онези пияници, които могат да гледат абсолютно трезво и проницателно, въпреки че мозъкът им е прогизнал като сюнгер.

— Добър вечер, Дръмънд — отговори. — Ще пийнеш ли нещо? Аз самият съм на минерална вода.

Махнах на сервитьора и той дотича веднага.

— Скоч с лед — казах му.

Човекът отиде да го донесе, а аз се опитах да предразположа Клийвър. Небрежно плъзнах пакета по масата.

— Извинявайте, че ви притеснявам след работа, но ми трябва подпис върху една призовка още тази вечер. Нищо сериозно, може би дори няма да го използвам като свидетел, просто трябва да спазя формалностите.

Той отпи от чашата си, загледан в добре оформените задни части на една млада офицерка на бара.

— За кое дело? — попита.

— На Морисън, ваша светлост. Съдят го във военен окръг Вашингтон, така че имате право да го оторизирате. Току-що пристигна някакъв тип, който е работил с него в Москва, а утре може да си замине. Искам да се оправя с него, докато е тук.

— Морисън, а? Как ти се стори това копеле?

— Първокласен задник, но ми е клиент, както се казва.

Той се засмя.

— Какви копелета ходят по съдилищата, а?

— Така си е — признах и си взех чашата от сервитьора.

Той се потупа по джобовете за химикалка, а аз светкавично измъкнах една от джобчето на ризата си. Съдията я взе.

— Смяташ ли, че този тип Еймс знае нещо важно?

Изпълняваше всички формалности по потвърждаването на юридическата състоятелност на искането, въпреки че го мързеше.

— Само пробвам. Ако знае нещо интересно, ще видя дали ще мога да го докарам пак за процеса. Все пак е работил с Морисън.

Той потърка върха на носа си.

— Не знам дали нещо изобщо може да помогне на твоя клиент, Дръмънд. Според вестниците е виновен колкото Сатаната.

— А, нали знаете как лъжат вестниците.

Той се засмя кресливо, подписа и отново отпи от „минералната си вода“.

— А срещу теб е Бързия Еди, нали? Знаеш ли, че някакво копеле урежда залагане по интернет?

— Ами не, не бях чувал — отвърнах, като бързо издърпах листовете и ги набутах в куфарчето си.

— Аха. И ако това те утешава, заложих на теб.

— Сър, това е много мило от ваша страна.

Наистина се трогнах, че старецът оценяваше адвокатските ми способности достатъчно високо, за да заложи на мен.

— Ще се опитам да оправдая доверието ви — обещах.

— По дяволите, Дръмънд, бях пиян — захили се той. — Никога нямаше да заложа на теб на трезва глава.

Продължи да се хили, после се протегна за бутилката си под масата и си наля отново.

Тръгнах си, като размишлявах върху факта, че единствените хора, които вярваха във възможността аз да спечеля това дело, бяха пияници. При това се разкайваха на следващата сутрин.

Както и да е. Въоръжен с току-що подписаната призовка, взех Катрина и двамата отидохме в полицейското управление на Четиринайсета улица, където помощничката ми дебнеше клиенти. Тя ме прекара през задния вход, а аз натиках документите си в лицето на началника на управлението и му поисках полицейски ескорт, за да ми помогне да ги приложа на практика. Той ни заведе при един сержант, който се занимаваше с организацията, и ни намери двама патрулни полицаи.

Казваха се офицер Мъртри и офицер Блакстоун. Мъртри приличаше на бивш спортист, който знае адреса на всеки щанд за понички в града, а Блакстоун — на кльощав новак с пъпки, който все още не е наясно как точно се облича униформата.

Мъртри видя Катрина и каза:

— Охо, мис Мазорски, радвам се да те видя. Скоро не си се мяркала в управлението.

Катрина се усмихна в отговор.

— Дадох си малко почивка.

— Добре, добре. И къде е тоя тип Еймс?

— Отседнал е в хотел „Хей-Адамс“ — обадих се.

— „Хей-Адамс“? — повтори изненадано ченгето. — Странно място за връчване на призовки.

Искаше да каже, че това е един от най-тузарските хотели във Вашингтон и следователно не привлича отрепките, с които обикновено си има работа полицията.

— Този е специален — обясних. — По-скоро е важен свидетел, отколкото мошеник. Но няма да е лесно. Сигурно ще си има собствена охрана. Смята се за много важен човек и не обича да го притесняват обикновени работяги като нас. Нали се сещаш?

Мъртри изпъчи все още широките си рамене за пред Катрина.

— Сещам се, по дяволите. Това е тъпото на полицейската професия във Вашингтон. Всички в тоя град си мислят, че са важни. Оставете ги на мен. Аз не приемам „не“ за отговор.

Офицер Блакстоун кимаше енергично, сякаш искаше да каже: „Да, бе, и аз съм така. Отиваме там и им наритваме задниците. Само не ме спирайте.“

Излязохме и се качихме в колите. Двамата с Катрина тръгнахме след патрулката, което се оказа много удобно, тъй като те паркираха точно пред хотела, където е забранено да се паркира, а ние се наместихме до тях. После влязохме вътре и офицер Мъртри попита жената на регистрацията къде е отседнал О. Еймс. Тя очевидно предположи, че полицаите са част от мерките за сигурност за нейния специален гост, и незабавно му даде номера на стаята, която се оказа в края на коридора на седмия етаж.

Натъпкахме се в асансьора и се качихме. Вратите се отвориха и ние тръгнахме по коридора към вратата на Юриченко. Познаваше се отдалеч, защото пред нея стояха две мускулести горили.

Офицер Мъртри, придружаван от офицер Блакстоун, застана точно пред горилата отдясно и каза:

— Не ни създавайте проблеми, момчета. Дошли сме да връчим призовка на вашия човек. Да се държим приятелски, а?

Изражението на горилата изобщо не се промени. Гледаше Мъртри така, сякаш не разбираше нито дума.

— Чуваш ли какво ти казвам? — попита Мъртри. — Отваряйте шибаната врата и да приключваме!

Горилата продължи да го гледа, докато Катрина не каза нещо на руски. Това го разбра. Започна яростно да клати глава и бързо да повтаря нещо.

Катрина също каза нещо много бързо и съвсем скоро се оказахме в патова ситуация, при която горилата и Катрина си крещяха на руски, а ние седяхме и ги гледахме.

Най-сетне Мъртри я прекъсна:

— Ей, на какъв език говорите?

— На руски — каза Катрина. — Казва, че не може да ни пусне вътре при никакви обстоятелства.

— Така ли? — каза Мъртри. — Предай му, че се намира в нашата държава, по дяволите, и ако не ни пусне, ще го арестувам.

Към този момент вече всички крещяха и някой от останалите гости всеки момент щеше да се обади на регистрацията и да повика охрана, за да провери какво става. Това не беше част от плана. Управата на хотела със сигурност беше получила инструкции, че ако с госта на име О. Еймс възникнат някакви проблеми, трябваше веднага да уведомят Държавния департамент, ЦРУ или нещо подобно.

За щастие вратата на апартамента изведнъж се отвори рязко и, представете си, оттам се показа Алекси Арбатов. Погледна мен, после Катрина, а лицето му не изрази никаква изненада или факта, че ни познава. Обърна се към горилата отдясно и го попита нещо, което вероятно беше руският еквивалент на „Какво става тук, по дяволите?“

Горилата тръгна да отговаря, но аз бързо го прекъснах:

— Извинявай, приятел, случайно да знаеш английски?

Алекси кимна.

— Да. А вие сте кой?

— Шон Дръмънд, адвокатът на Уилям Морисън, и нося призовка за човека, който се е регистрирал в тази стая под името „О. Еймс“. Случайно да сте вие?

— Не. Казвам се Арбатов, а мистър Еймс не бива да бъде обезпокояван при никакви обстоятелства.

Размахах листа във въздуха.

— Грешка. Имам официално нареждане от съдията и няма да си тръгна, докато не говоря с него.

Алекси ме изучаваше с любопитство, донякъде развеселен, донякъде не.

— А вие наясно ли сте… как да кажа, с безразличието на мистър Еймс към ваши американски закони?

Много коварен начин да ме попита дали зная изобщо кой е мистър Еймс.

— Не ми пука, дори да е самият Борис Елцин или Виктор Юриченко — отвърнах. — Тук е Америка, а аз възнамерявам да говоря с него, така че ви съветвам да ни пуснете.

Алекси помисли малко и отговори много вежливо:

— Мога да пусна вас и тази очарователна млада дама, но няма да е възпитано да влиза и вашата полиция. Мистър Еймс много ще се разтревожи от това, да?

Катрина бързо сложи ръка на рамото на Мъртри.

— Няма проблеми. Можете ли да ни изчакате тук?

Мъртри изпъчи гърди, придаде си сурово изражение и каза:

— Ако имаш нужда от мен, само извикай и ще разбием вратата. Ясно?

Младият офицер Блакстоун също се опита да си придаде сурово изражение.

— Точно така. Направо ще я разбием.

Добре, че нямаше да се наложи, защото двете горили до вратата сигурно знаеха няколко начина да ги убият и двамата, като използват само миглите си.

Така или иначе, Алекси широко отвори вратата и ни подкани да влезем. Вътре имаше дълъг коридор, който водеше към дневната. На масата седеше Виктор Юриченко.

Не си го представях точно така — оказа се висок около метър и шейсет, с физиономия на горско джудже. Щом влязохме, той вдигна очи от една шахматна дъска и попита:

— Алекси, кой ни е дошъл на гости?

— Виктор, това е майор Шон Дръмънд, който твърди, че е адвокат на генерал Уилям Морисън. Опасявам се, че не разбрах името на помощничката му.

— Катрина Мазорски — казах и пристъпих към Юриченко, който беше станал, за да ми стисне ръката. — Простете, че ви безпокоим, но имам призовка за вас в качеството ви на свидетел на процеса срещу генерал Морисън по обвинение в държавна измяна.

Юриченко се ухили, засмя се и тупна с длан по бедрото си.

— Призовка? Не може да не знаете, че вашите закони не ме касаят.

Аз също се ухилих. Не се сдържах. В Юриченко имаше нещо заразително, все едно си говориш с любимия си дядо, който изглежда безкрайно мъдър и очарователен.

— Наясно съм с това — признах си, тъй като усетих, че не можеш да излъжеш човек като него. — Но направих машинация с един пиян съдия. Жизненоважно е да разговарям с вас.

Той погледна Алекси, който вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Какво да ги правиш тези американци? Нахални, непредвидими хора.“ После върна поглед върху мен и вежливо попита:

— Играете ли шах, майоре?

— Да, всъщност.

— Добре ли играете?

— Не съвсем лошо — казах, при това почти честно.

Всъщност бях адски добър шахматист.

Юриченко седна и внимателно нареди фигурите от двете страни на дъската. Изглеждаше просто очарован, че ще има нов противник.

— Моля ви — каза и посочи стола срещу себе си. — Опасявам се, че не мога да ви отделя много време, защото съм стар човек и имам нужда от повече сън отпреди. А утре имам много важни срещи. Надявам се да ми простите.

Седнах срещу него, а Алекси и Катрина се настаниха да гледат.

— Две от три партии? — предложих.

Той се засмя.

— Едната е, за да разберем стила на противника, нали така, майоре?

Ами да, точно така, помислих си изненадано. Не ми харесваше идеята, че разбира мотивите ми толкова лесно. Започнах с пешка на D5, класически дебют.

— Няма нужда да се преструваме, господин Юриченко — казах. — Дойдох, защото клиентът ми е обвинен в държавна измяна и убийство, а вие сте единственият човек на света, който може да го потвърди или отрече.

Без да се колебае, той премести пешка на Е6 и блокира пътя на моята. Звучеше още по-развеселен:

— Значи наистина сте дошли, за да ме попитате дали Морисън е докладвал на моите хора?

— Точно затова — признах и преместих още една пешка, за да отворя място на топа си.

— Направо невероятно. — Той бързо премести пешка, за да направи място на царицата или офицера си. — Естествено, знаете, че не мога да ви отговоря.

— Не, не знам — казах и преместих още една пешка. — Какво лошо може да стане? Ако е невинен, ще го пуснат на свобода. Ако е виновен, просто ще го потвърдите.

— А с какво ще ви помогна, ако го потвърдя? — попита той, като извади офицера си на B4.

— Ще ми подскажете как да построя защитата си. Няма да губя време да се опитвам да докажа, че е невинен. Ще се концентрирам върху атаките си срещу прокурора. Или ако ми предложат извънсъдебно споразумение, ще знам по-добре как да реагирам.

Преместих още една пешка, за да освободя пътя на офицера и царицата.

Той вдигна очи от дъската и ме погледна.

— Искате ли да започнете отначало?

— Какво?

— Играта, майоре. Искате ли да започнем нова игра? Вече сте победен. Можем да изгубим време за следващите пет хода от вашата стратегия, но ще свършите с мат.

Огледах дъската. Нямаше никакъв начин да предвиди дори какъв ще е следващият ми ход, а какво остава за следващите пет.

Той се ухили, протегна се и премести царицата ми на G4, точно както възнамерявах. Премести и своята царица, а после моя топ така, че да я заплаши.

— Така щяхме да се движим, нали?

Кимнах.

— И вече виждате как след още три хода ще бъдете матиран. Виждате, нали?

Погледнах лицето му, за да видя дали се шегува — той се усмихваше широко, — и отново сведох очи към дъската. Всъщност не, нищо не виждах.

Юриченко посочи царицата си и каза:

— Ще жертвам царицата, за да я вземете с топа. Междувременно ще преместя офицера си тук. Сега виждате ли какъв е проблемът?

Виждах го много ясно. След един ход следваше шах и мат. Беше неизбежно.

Той се захвана да подрежда фигурите за втора партия. Пресметнах, че първата ни е отнела по-малко от две минути, при това смятах доста щедро.

Докато поставяше фигурите по местата им, той каза:

— Колкото до Морисън, не искам да създавам впечатлението, че съм излишно упорит или безсърдечен човек, но нямам никаква мотивация да изяснявам въпроса за неговата лоялност. Ако е шпионирал за мен и аз си го призная, ще предам доверието към себе си. Ако подобно нещо се разчуе в моята професия, ще остана без работа. Кой друг би ни продал вашите тайни? Това е едно от нашите златни правила.

Той направи първия си ход, като премести пешката пред царицата.

— Да кажем, че не е бил ваш шпионин. Защо не можете да го потвърдите в такъв случай?

— Че кой ще ми повярва? — засмя се той. — Дори ако вашето правителство повярва на думата ми, трябва да разберете правилата на нашата игра. В момента вашите разузнавателни служби ровят като луди, за да разберат какво точно е издал и да поправят щетите. Колкото повече подозират, толкова по-добре за нас.

— Защо? — попитах, като преместих пешката си на D3, за да освободя място на царицата.

Той поклати глава неодобрително, макар че не ми стана ясно кое точно не одобряваше — хода, наивния ми въпрос или и двете.

— В момента вашите хора закриват важни програми, за които вярват, че са предадени от Морисън. Затварят звена и изтеглят агенти и двойни агенти, които според тях са в опасност. Това е предимство за нас. След като вярват, че Морисън е разкрил нашите предатели, сега те се съмняват и в останалата си информация. Объркани са и ще действат хаотично в защита години наред, докато се възстановят. Ако се изправя и кажа „Не, Морисън не ни е казал нищо“, ще загубя. В моята професия, майоре, е почти толкова важно да разкрият някой печеливш предател, колкото и да го оставят да си работи. А ако всъщност никога не е шпионирал за нас, това вече е двойно предимство, нали така? Знам, че не звучи много морално, но така играем.

Преместихме още няколко фигури, после той постави царицата си две квадратчета наляво, на F6. Аз мръднах още една пешка, за да освободя пътя на офицера си от G1.

— Значи вероятно можете да предложите разрешение на моя проблем — казах. — Ако Бил Морисън е невинен, би било скандално да го осъдят. Той има жена и две деца, а го очаква смъртна присъда или най-малкото доживотен затвор.

Той премести друга пешка и отвори пространството пред офицера си.

— Иска ми се да можех да помогна. Наистина. Вярно, близък съм с Мери и се възхищавам от нея, честно казано. Тя беше забележителен противник, докато управляваше московското ви бюро. Притежава висока интелигентност и умения. Но трябва да поставям нуждите на страната си на първо място. Генерал Морисън е знаел какви са рисковете, когато е влязъл в разузнаването. Истинска трагедия, вярно, но жребият е хвърлен.

Преместих офицера си на F5, откъдето заплашвах една от пешките му.

Той вдигна очи към Арбатов.

— Алекси, ще ни направиш ли по един аперитив, ако обичаш? Предполагам, че пиете, майоре? А вие, мис Мазорски?

И двамата кимнахме.

— Добре — каза той и изведе офицера си с пет квадратчета напред.

Огледах дъската, докато той се облегна назад на стола си и се протегна. Преместих още една пешка в позиция, която блокираше атаката на офицера му към моята царица.

Той се засмя.

— По-добра позиция, но няма да издържите повече от шест хода.

— Наистина ли?

Юриченко премести пешка на D6, за да отвори място на десния си офицер. Мръднах царицата шест квадратчета наляво. Той се усмихна и премести офицера си на място, където или трябваше да го взема с моята царица, или да я преместя. И в двата случая откривах пешка, чиято загуба щеше да застраши царя ми. Преброих ходовете. В зависимост от моя ход щеше да ме победи след три или пет. Нямаше начин да го спра.

Той ме изгледа проницателно.

— Някои неща са неизбежни. Трябва някой път да играете с Алекси. Двамата се състезаваме от години. Няколко пъти дори ме е бил.

Алекси се усмихна.

— Твърде рядко, папа.

— Значи съдбата на Морисън е неизбежна? — попитах.

— Опасявам се, че да. Моля ви да ми повярвате, наистина ми се иска да не беше така, но в живота не е като в шаха. Правилата невинаги се спазват честно. Ще ви кажа нещо, което може и да ви помогне. Бил сам създаде тази ситуация. Направи грешки, които го провалиха. Той е арогантен и егоистичен човек, който надцени собствените си способности и доверието на хората около себе си.

Какво се опитваше да ми каже? Можеш да научиш много за хората от начина, по който играят шах, и след като ме разби два пъти за по-малко от пет минути, знаех следното: Виктор Юриченко вероятно беше най-интелигентният човек, когото бях срещал, ако не и най-коварният. Нито веднъж не се беше колебал и за секунда, преди да направи следващия си ход, просто небрежно гледаше как разгръщам стратегиите си и ги помиташе встрани като мухи. Собствените му ходове бяха уверени и измамни. На шахматната дъска можеш да се движиш по три начина: напред, назад и диагонално. И двата пъти ме беше победил, като местеше само диагоналните си фигури: царицата и офицерите.

Вероятно и в този случай действаше по диагонала. Дали ми подсказваше, че Морисън е бил немарлив, прекалено самоуверен предател, който сам се е хванал в капана? Или имаше и друг смисъл, а аз не го виждах?

Отпивах на малки глътки от питието си, като се надявах да спечеля още време. Юриченко създаваше впечатление за един от последните джентълмени от една изчезваща класа, които никога не биха изхвърлили гостите си, без да ги оставят да си довършат питието.

Той внезапно се усмихна и попита:

— И как ви се струва правото, майоре?

— Харесва ми.

— Но сте започнали кариерата си в пехотата, ако не се лъжа. Участвали сте в бойни действия в Панама и Залива. Не ви ли липсват силните усещания?

Опитах се да не зяпна, но не можах напълно да прикрия изненадата си. Очевидно знаеше всичко за мен.

— Понякога правото също е доста вълнуващо — отвърнах.

Той отпи от чашата си.

— Ако се бях родил в Америка, щях да избера тази професия. Вие, американците, сте превърнали правото в чудесна игра на умовете. За съжаление руснаците никога не са разчитали на съдилищата. При комунистите те бяха просто фасади. При демокрацията не се промени нищо. Нашите спорове се решават с оръжие на улицата.

— Преживях нещо подобно, докато бях в Москва — казах.

— Видях доклада — каза той и погледна към Алекси. — Получи ли по-нови сведения от приятелите ни в отдела за разследвания?

Алекси погледна първо него, после мен.

— Продължават да твърдят, че са били чеченците. Двамата офицери от патрулната кола, която не се е появила навреме на мястото на инцидента, са уволнени.

Юриченко клатеше глава.

— Виждате ли какви проблеми имаме? Само като си помисля, че преди бяхме втората по сила държава в света. Как падат великите империи, а?

Сведох очи и видях, че галеше с пръсти царицата, с която два пъти ме беше победил.

— Ако не са били чеченците, кой тогава? — попитах.

— Как да отгатна? Та аз не ви познавам, майоре.

После потисна прозявката си, което беше много елегантен начин да ми подскаже, че съм пресрочил времето на визитата си. Алекси изискано се намеси:

— Виктор, след дългия полет сигурно си уморен. Трябва да си лягаш, а аз ще се погрижа за нуждите на нашите гости. Важно е утре да бъдеш във форма за срещите ни.

Юриченко го погледна с бащинска топлота.

— Пале такова, едно време аз те слагах да си лягаш.

После смутено се обърна към мен:

— Годините не прощават.

Алекси поведе възрастния мъж към спалнята му, а Виктор стискаше ръката му като патерица. Забелязах, че ходи много прегърбен. Само преди секунда изглеждаше енергичен и жизнен, а сега беше слаб и немощен.

Катрина и аз повдигнахме вежди, като без съмнение си мислехме едно и също. Живописен образ беше този Юриченко. Илюстраторът Норман Рокуел щеше да точи лиги, ако го видеше отнякъде. Не беше трудно да разбереш как е успял в КГБ, а после е бил избран от Елцин, за да ръководи СВР. Беше възхитително ловък.

След минута Алекси излезе от спалнята, като клатеше глава:

— Получи ли каквото искаше, Шон?

— И да, и не. Очевидно не успях да помогна на клиента си, но пък се запознах със забележителен човек.

Той изведнъж се смути.

— Виктор е много важен за мен, да. Като баща… нали разбирате?

— Сега виждам защо. Съжалявам, че ви обезпокоих, но трябваше да опитам.

— Разбира се.

После Алекси ни изпрати до вратата, където се обърна към Катрина.

— Харесва ли ти Виктор?

— Че кой не би го харесал? Омагьосана съм.

Той се усмихна като ученик.

— Тогава много-много се радвам, че се запознахте.

„Много-много“? Ето ни пак на същото място — аз се опитвам да спася клиента, а тези двамата го възприемат като възможност да се запознаят с родителите си. Алекси бързо се наведе и целуна Катрина за довиждане. Аз се задоволих с ръкостискане.

После излязохме, подбрахме полицаите и слязохме във фоайето. Направих всичко възможно и се провалих. Прибрах се право вкъщи, много ядосан.