Брайън Хейг
Кукловодът (1)

1

Двама едри намръщени военни полицаи вкараха в стаята затворника, блъснаха го на един стол и веднага започнаха да закопчават белезниците му за масата. Тя беше здраво закрепена за пода, който беше здраво закрепен за сградата на затвора и тъй нататък.

— Момчета, излишно е — помолих настойчиво, но любезно.

Те хладно пропуснаха думите ми покрай ушите си.

— Вижте, това е абсурдно — казах с малко повече възмущение. — Смятате ли, че е възможно да се измъкне оттук, какво остава да направи и две крачки извън затвора, без да го разпознаят на мига?

Говорех колкото да се намирам на работа — по-скоро за да впечатля затворника, а не пазачите. Адвокат съм все пак. Подобни прийоми не са ми чужди.

Сержантът пъхна ключа от белезниците в джоба си и се обърна към мен.

— Не давайте на затворника нищо. Никакви химикалки, моливи, остри предмети. Почукайте на вратата, когато свършите.

Изгледа ме по-продължително от необходимото — жест, който трябваше да ми покаже, че не одобрява нито мен, нито работата ми в конкретния случай. Бях склонен да се съглася с него, поне по отношение на второто.

И аз го изгледах студено.

— Разбрано, сержант.

Военните полицаи излязоха от стаята, а аз се обърнах да огледам затворника. Бяха изминали повече от десет години, но промени почти не се забелязваха — косата му ми се видя малко по-прошарена, но все още беше удивително хубав мъж, с онези изсечени черти, тъмна коса и дълбоки очи, които някои жени намират за привлекателни. Атлетичното му тяло беше поомекнало, но широките плещи и тънкият кръст бяха почти непокътнати. Открай време висеше по фитнес залите.

В психическо отношение обаче беше развалина. Раменете му бяха прегърбени, брадичката му беше отпусната на гърдите, а ръцете му висяха отстрани. Нищо чудно, че му бяха взели връзките на обувките и колана.

Наведох се и го стиснах за рамото.

— Бил, погледни ме.

Никаква реакция.

— По дяволите, Били — казах по-остро. — Аз съм Шон Дръмънд. Стегни се и ме погледни.

Дори не помръдна. Явно грубото отношение не успяваше да пробие стената на депресията — може би трябваше да опитам с по-сърдечен и дружелюбен тон.

— Били, чуй ме — казах, — Мери ми се обади в деня след арестуването ти и ме помоли веднага да дойда тук. Каза, че си искал аз да те представлявам.

„Тук“ беше военният затвор, забутан в покрайнините на Форт Левънуърт в щата Канзас.

„Мери“ беше негова съпруга от тринайсет години, а човекът пред мен беше бригаден генерал Уилям Т. Морисън, съвсем доскоро заемал поста военен аташе в московското ни посолство.

„Денят след арестуването“ му беше преди две дълги неприятни денонощия, а въпросното арестуване продължаваше да се излъчва по Си Ен Ен — армейски генерал с изумено и разгневено изражение, обграден от агенти на ФБР с бронежилетки, които го изблъскваха през задния вход на московското посолство. Оттогава вестниците бяха успели да публикуват безброй статии, описващи го като противен негодник. Ако информацията им беше вярна, седях срещу най-чудовищния предател от времето на… ами срещу най-чудовищния предател изобщо.

— Как е тя? — измърмори той.

— Вчера пристигна от Москва. При баща си е.

В отговор получих вяло кимване, така че продължих:

— Децата са добре. Баща й има някаква връзка в академията „Сидуъл Френдс“, частно училище за деца от видни семейства. Надяват се да ги запишат.

Мисълта за съпругата и децата му би трябвало да помогне, нали така? Беше заключен в изолираното крило със специална охрана и не му се разрешаваше никакъв контакт с външния свят: никакви обаждания по телефона, писма, бележки. Според властите това трябваше да му попречи да предаде допълнителна информация или да получи тайни сигнали от руските си контакти. Разбира се, освен това скрито се надяваха гладът за общуване да му развърже езика, когато дойде време за разпит.

Кръстосах крака и опитах отново:

— Бил, нека да разсъждаваме логично. Това са страшно тежки обвинения. Вярно е, че печеля повечето си дела, но има много адвокати, които са по-добри от мен. Ще ти посоча някои, ако предпочиташ.

Вместо отговор той размърда крака. Какво си мислеше изобщо?

На първо място, трябваше да се чуди защо не го баламосвам като за световно. Повечето колеги в моето положение щяха да ръкомахат, да се перчат и да го умоляват да им повери защитата си.

Той беше кристалната мечта на всеки адвокат. Според вас колко генерали влизат в съда по обвинение в държавна измяна? Всъщност бях проверил, преди да взема самолета — Бенедикт Арнолд беше последният, а не забравяйте, че той успя да избяга в Англия, преди да го осъдят, така че никой не намаза от неговото дело.

— От друга страна — продължих, като видях, че няма да отговори, — ако избереш мен, не е без значение, че познавам и теб, и жена ти. Ще взема присърце нещата. Ще вложа цялата си душа в твоята защита.

Замълчах, за да усетя ефекта от думите си. Нищо не усетих.

— Виж, има ли някой друг, когото искаш? Само кажи. Няма да се обидя. Ни най-малко, дори ще те свържа с него.

И наистина щях да го направя. Най-чистосърдечно. Не бях там, защото той ме беше извикал, а защото Мери ме помоли. И ако държите да знаете цялата грозна истина, чувствах се малко неловко, защото навремето двамата с нея бяхме — как да се изразя по-деликатно? — близки. Искате ли да се обзаложим, че именно някой адвокат за пръв път е използвал точно тази дума точно в този смисъл?

„Близки“? В смисъл, че са членували в един и същ шахклуб? Или са имали бурна любовна връзка, продължила три невероятни години?

Всъщност, да, в отговор на последния въпрос.

Устните му помръднаха и аз попитах:

— Извинявай, би ли повторил?

— Казах, че искам теб.

— Сигурен ли си, Били?

Той рязко вдигна глава.

— По дяволите, ако още веднъж ме наречеш Били, ще те фрасна. Все още съм генерал, а ти все още си тъп нещастен майор, нали така?

Хм, ето ти го стария Уилям Морисън, когото познавах и когото никога не съм понасял. Аз бях старото гадже на жена му, а, повярвайте ми, това не може да бъде основа на здраво мъжко приятелство. Всъщност и бездруго нямаше как да станем приятели, защото той наистина беше генерал, а аз майор. В армията, така да се каже, това си е сериозна пречка за социални контакти. Освен всичко останало Уилям Т. Морисън беше консервативен, болезнено амбициозен разглезен копелдак и изобщо не заслужаваше жена като Мери.

Тя можеше да избере някой далеч по-достоен. Мен например.

Отворих куфарчето си и извадих няколко листа.

— Добре тогава, подпиши тези формуляри. Първият е молба до председателя на Военния съд да ме посочи като твой защитник. Вторият ми позволява да се ровя в архивите ти и да разследвам биографията ти.

Подадох му химикалка.

— Но първо трябва да ми обещаеш, че няма да използваш това, за да се наръгаш или да направиш някаква друга свинщина.

Той рязко издърпа химикалката от ръката ми, надраска името си на двата формуляра и ме замери с нея.

— Мерси — измърморих.

— Да ти го начукам, Дръмънд — измърмори той в отговор. — Честно, да ти го начукам.

Как се спогаждахме само, а?

— Направил ли си вече някакви признания? — попитах го.

— Не, разбира се, че не. На кръгъл идиот ли ти приличам?

Значи въпросният човек е облечен в грозен оранжев гащеризон и е прикован за масата в строго охраняван затвор. Според вас има ли право да зададе такъв въпрос?

— Добре тогава, продължавай в същия дух — казах. — Не говори в мое отсъствие. Не увъртай, не се обяснявай, не отричай, не използвай недомлъвки. Виновен или не, единственото ни оръжие е информацията в главата ти, така че тя не бива да излиза оттам. Ясно?

— Дръмънд, нали не си забравил, че това е моят ресор? Смяташ ли, че имам нужда някакъв тъпанар да ме учи кое как става? Ще направя разноглед всеки чекиджия, когото ми докарат.

Няма що, възвръщаше си хапливата арогантност, която си спомнях чудесно. Това добре ли беше, или не?

Ако се изключат личните доводи, по-скоро беше добре. Със сигурност щеше да е полезно част от бойния му дух да успее да си пробие път обратно към мозъчната му кора. Само преди минути срещу мен седеше една човешка отрепка, склонна към самоубийство, и ако в нея не се влееше живец, загиваше си като едното нищо.

Както и да е, бях изпълнил дълга си. Беше предупреден, така че идваше време за последния ми ход.

— Армията има срок от трийсет дни, за да оформи обвиненията срещу теб и да ни изправи пред съда. Делото ти ще се гледа след около месец. Ако те признаят за виновен, малко след това ще обявят и присъдата. Има ли нужда да ти казвам какво е максималното наказание за държавна измяна?

Това е един гаден въпрос, който адвокати като мен много обичат да задават в случаите, когато клиентите им са задници. Той се намръщи и поклати глава, така че продължих:

— Ето какво ще направим. Ще наема помощник, който говори руски, и ще поддържаме с Канзас сателитна връзка. После ще започна разследването. Нали знаеш как става?

— Естествено.

— Защото делата за шпионаж са… как да ти кажа, малко по-различни. Ще бъде истинска война.

Той кимна разбиращо, въпреки че в действителност не разбираше нищичко. Скоро щеше да открие, че съдбата му зависи от секретни доказателства, съхранявани от най-трудно пробиваемите правителствени агенции, които щяха да се борят със зъби и нокти, за да не ги разкрият на никого, дори на адвоката му; и че, за разлика от почти всички други наказателни дела, в неговия случай шансовете му сериозно щяха да пострадат от правила за държавна сигурност, непоклатима бюрокрация и силното, искрено желание на правителството да го изгори на кладата.

Не му споменах нищо за това — засега. Вече беше близо до самоубийството, а аз не исках да му дам финалния тласък към вечността Изправих се и казах:

— Най-добре да тръгвам. Ще държим връзка.

Той вдигна измъчените си очи към мен.

— Виж, Дръмънд, аз съм напълно…

— Знам. Невинен.

— Не, наистина, цялата история е…

Вдигнах ръка, за да го прекъсна.

Все още не бях официалният му адвокат и нямах право да изслушвам подробностите. По-късно щеше да получи възможност да ми наговори всички измишльотини, които му дойдат наум, а аз търпеливо щях да седя и да пресявам очевидно невероятните от почти достоверните, докато най-сетне се спрем на точния набор от лъжи, който да използваме в негова защита.