Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (39)

20.

Тъй като фотоните нямат часовници, и най-дългото пътуване с вълнови кораб по някое време приближава към своя край. Специално това пътешествие бе наистина дълго — няколко милиарда години, по-точно няколко милиарда светлинни години, което, както съобщил много отдавна Айнщайн на човечеството, било едно и също. Дълго преди завършека му, Крейк с нарастваща тревога пресмяташе дажбите от хранителните запаси на борда на „Златната кошута“.

Но когато пътуването приключи, се оказа, че провизии са им останали в излишък. Външните галактики се бяха отдръпнали надалеч, където им бе мястото. По-близките звезди около тях се подреждаха в почти познати им съзвездия, а спектроскопът на Марко потвърждаваше, че все повече и повече от тях се превръщат в богатите на метали небесни тела от по-късните поколения.

Когато най-после изключиха вълновото задвижване, пространството около планетата на Майката бе същото, каквото Крейк го бе видял за пръв път много, много отдавна. Наблизо нямаше заплашителни проходи на дървояди. Вместо тях в ъгъла на екрана висеше злокобният, опасен и гибелен акреционен диск на някогашната черна дупка, изпъстрян от светкавиците на мощната радиация; създаденият от Ш’шрейн проход на дървояди, който бе погълнал планетата на Майката, все още не се бе образувал. Но неутронната звезда си беше на мястото, почти същата, а самата планета на Майката се рееше в пространството точно под тях, сякаш винаги си е била там, където Трейл им бе обещал.

Тавърът мълчаливо и кротко съзерцаваше голата, смътно осветена планета, а рогата му изпускаха своето млечнобяло сияние. До него Малкия трепереше от вълнение и нервно барабанеше с нокти по нагръдника на черупката си.

— Най-после! — промълви той почти като молитва. — Все още можем да спасим Братството! Трябва незабавно да кацнем!

Франсис Крейк не оспори това, но първо трябваше да реши някои проблеми. Трябваше да планира кацането в сянката на самата планета, прецизно насочвайки кораба така, че да избягнат, доколкото е възможно, смъртоносната радиация от черната дупка и неутронната звезда. Освен това трябваше да реши кои от членовете на екипажа му ще слязат на планетата с разузнавателния кораб.

Двама евентуални кандидати отпаднаха веднага: все още недошлия в съзнание Кайри/Сорк — или Сорк/Кайри Куинтеро, както и Сю-линг Куонг, която решително отказа да напусне кораба без него.

— Още двама трябва да останат тук — разсъждаваше Крейк. — Марко, Дейзи Фей, искам вие двамата да сте на борда на „Златната кошута“, в случай че…

Той млъкна. Не им каза какво има предвид. Беше излишно, а и не му бе дадена възможност. Малкия вече яростно грачеше насреща му.

— Достатъчно, капитан Крейк! Двама стигат! Ще ни са нужни колкото може повече хора, когато кацнем — заяви Костенурката с тон, който не търпеше възражения.

Крейк го изгледа.

— Защо? Свидетели ли ти трябват? Да не би да се опитваш да ни кажеш, че Майката ще повярва на нас, а не на теб?

— Не става дума за съмнения — изкряка смутен Малкия. — А за това, което трябва да се каже. Нещата, които ще трябва да чуе Майката, са… — той се поколеба, — … са недопустими.

— Защото имат връзка с квантовата механика и подобни теми, така ли? — обади се Марко Рамос. — Разбирам го, Франсис. Но щом ще приказваме за тия работи, не мислиш ли, че трябва да присъствувам и аз, понеже съм слушал онези древни лекции повече от всеки друг на борда?

Крейк не отговори. Просто поклати глава.

— Всички останали да тръгват. Хайде! — нареди той и четиримата — Муун Бъндиран, тавърът, Костенурката и той самият — се отделиха и тръгнаха по коридора към шлюза на разузнавателния кораб. Когато всички се настаниха вътре, той заповяда: — Стегни коланите! — и зае мястото си пред пулта за управление.

Малкият апарат се отдели от корпуса на „Златната кошута“ и започна дългото си слизане към повърхността на огромната тъмна планета с обширни, слабо проблясващи ледени шапки…

И тогава изведнъж разбраха, че не са сами.

Ято космически кораби, появили се изневиделица, закръжиха около тях като почетен ескорт… или конвой.

Муун Бъндиран зяпна от изненада, а Костенурката измърмори нещо неразбрано.

— Всичко е наред — каза Крейк. — Не може да не са ни усетили, но няма да ни нападнат — просто проверяват… струва ми се.

Тогава ги погледна за втори път и преглътна мъчително. Корабите, които ги заобикаляха, не бяха като „Златната кошута“. Бяха с отживял и груб външен вид и притежаваха някакви съоръжения, каквито Крейк за пръв път виждаше на кораб, принадлежащ на Костенурките.

Всеки кораб имаше по корпуса си някакви зловещо стърчащи метални кожуси.

— Това са оръжия! — възкликна Крейк. — Те са въоръжени!

— Да, въоръжени са — повтори като ехо Малкия. — Капитан Крейк, разбираш ли какво означава това? Нито един кораб на Братството не е носил оръжия от края на войната със Ш’шрейн! Ние сме във времето преди нашествието на Ш’шрейн!

 

 

Това безспорно беше вярно, макар да звучеше фантастично. Не липсваха и други доказателства. Самият факт, че трябваше да кацат направо на повърхността на планетата, говореше достатъчно красноречиво, че са пристигнали далеч по-рано от изчисленото, тъй като всеки знаеше, че на планетата на Майката от незапомнени времена има космическа стълба. Въпросът бе защо? С част от съзнанието си Крейк търсеше отговор на този въпрос, докато другата беше заета с манипулациите по навлизането на разузнавателния апарат в атмосферата на планетата. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме, че „Златната кошута“ всъщност е извършила пътуване във времето, като най-напред бе навлязла в собствената им вселена в един твърде ранен период от историята и после е обикаляла със скоростта на светлината, докато са наближили настоящия момент. Звучеше налудничаво, но беше вярно. В такъв случай защо тогава не им достигат години? Хиляди години? Той погледна тавъра, който мъркаше доволно до Муун Бъндиран.

— Трейл казва, че всичко е наред, Франсис — прошепна девойката.

Макар и силно обезпокоен, Крейк изхвърли тези мрачни мисли от главата си.

Във всеки случай, наложи се да употреби всичките си умения, за да предпази кораба от прекомерната турбулентност. Апаратът се накланяше и подскачаше, коланите се впиваха болезнено в телата им, а Малкия грачеше недоволно.

— Имаш ли проблеми, капитан Крейк? — попита Костенурката. — Да те сменя ли?

— В никакъв случай — отряза го Крейк.

Муун докосна рамото му изотзад.

— Според мен се справяш отлично, Франсис — каза тя.

— Всичко ще бъде наред, когато кацнем. Трейл казва така.

— Радвам се да го чуя — измърмори той.

Наистина, тавърът изглеждаше напълно спокоен, опасан с предпазния колан до господарката си. Очите му излъчваха увереност, а по рогата му се гонеха всички цветове на дъгата. Очевидно се бе възстановил напълно от ужасното изпитание. С малко повече сън и храна се бе оправил. Но не беше така с другите от екипажа на „Златната кошута“; Крейк се чудеше дали някога неговият свят отново ще бъде нормален.

Макар всъщност вече да не изгаряше от желание да се връща пак към онова „нормално“, лишено от смисъл съществуване, което бе водил откак Костенурките го бяха извадили от Коралово море. Проблемът беше там, помисли си примирено той, че желанията му бяха непостижими. Бе се примирил с факта, че случилото се между него и Сю-линг Куонг е приключено и никога вече няма да се повтори… но примирението не означаваше доволство от съдбата. В сърцето му все още имаше една жадуваща за любов празнина.

После корабът с рев се вряза в по-разредените слоеве на атмосферата и Крейк нямаше време да мисли за друго, освен за пилотирането.

— Престани! — извика той, когато Малкия го задърпа с ноктестата си лапа, за да му покаже някаква планинска верига близо до един от полюсите.

Силно турбулентната атмосфера ги раздрусваше здраво, но това си имаше и добрата страна. Охранителните кораби не бяха в състояние да поддържат тяхната скорост в тези трудни условия и изостанаха далеч назад.

Крейк наруга Малкия, за да го накара да млъкне. Той отлично знаеше къде трябва да се приземи. Гмурна кораба рязко надолу, после изравни, ускори и се понесе към точката за кацане на ръба на северната ледена шапка. Костенурката проточи кожестия си врат и с едното си око загледа навън, а другото насочи назад, за да види дали ескортиращите кораби ги следват.

— Ето! — изграчи той и посочи с лапа. — Равнината точно преди леда!

— Знам — процеди през зъби Крейк, борейки се с лостовете за управление.

Това не беше най-добрия начин за приземяване. Обикновено първо обикаляш на ниска орбита около планетата, докато намериш най-подходящото място, после се спускаш към повърхността в плавна спирала — около половината планета, ако е необходимо. Да, но обикновено по петите не те следват въоръжени кораби.

Крейк погледна екрана и изруга.

— Там няма нищо — изръмжа той. — Къде са ви градовете?

Дори в този напрегнат момент Малкия успя да се престори на възмутен.

— Братството предпочита да не се тълпи в градове — изкряка той и гушата му почервеня. — Изпълнявай нарежданията ми! Приземи този апарат!

Крейк отново изруга — за кой ли път вече през последните минути — и имаше основателна причина за това, тъй като работата му се усложняваше. На планетата духаха силни ветрове, отвсякъде стърчаха скалисти върхове, а и колкото повече се снижаваха, толкова по-силно се мятаха на всички страни. Единствено благодарение на стегнатия предпазен колан още не бе излетял от пилотската седалка. В прозореца зърна отражението на позеленялото лице на Муун Бъндиран, която точно в този миг сложи ръка пред устата си.

Крейк беше благодарен, че поне облаци нямаше, което му осигуряваше неограничена видимост към площадката, избрана от Малкия за кацане. Крейк зърна широка пукнатина в леда, която се проточваше на няколко километра от ръба и премигна от изненада. Подобни разкъсвания в дебелия лед на шапката не бяха характерни; но нямаше време да я проучва. Нямаше време за нищо извън задачата по приземяването, тъй като ветровете, духащи откъм леда, бяха изключително силни. Мощните вихри едва не преобърнаха малкия летателен апарат, когато беше почти до земята. С неимоверни усилия Крейк го изправи, за да го приземи невредим.

После докоснаха повърхността, плъзнаха се и спряха на сантиметри от грамадата лед.

Над главите им се разнесе оглушителен трясък, който подсказа на Крейк, че поне един от следващите ги кораби е летял плътно зад тях. Той надзърна навън и видя как корабът на Костенурките се плъзга и заковава на стотина метра от тях. Още не бе напълно спрял, когато изходните му люкове се бяха отворили.

Две огромни Костенурки скочиха долу и тромаво се затичаха към тях.

— Отвори люка — замоли се Малкия. — Трябва веднага да излезем, с вдигнати ръце, за да им покажем, че не идваме при Майката с лоши намерения.

— Още не! — изръмжа Крейк. — Първо защитните костюми — само за миг ще се изпържим там вън!

— Тогава ги обличайте бързо и ме последвайте! — изграчи Костенурката.

На него защитен костюм не му трябваше и той се втурна, препъвайки се, към изходния люк на разузнавателния апарат. Останалите се заблъскаха в тясното пространство и взеха да вадят наметалата и шлемовете, които щяха — поне така се надяваше Крейк — да ги предпазват за известно време от смъртоносната радиация, пронизваща планетата на Майката от пъкъла до небесата й.

Когато Крейк излезе навън, Малкия и Костенурките от охранителния кораб вече дрезгаво грачеха помежду си. Не приличаше на приятелски разговор. Според Крейк на двете Костенурки и през ум не им минаваше да играят ролята на комисия по посрещането. Но поне още не бяха извадили оръжията си.

Капитанът гледаше да стои на безопасно разстояние от оживено дискутиращата група. Муун Бъндиран беше между него и Трейл. Зачакаха, обърнали гръб към влажния, мразовит въздух, който нахлуваше откъм ледената канара. Огромните сияйни рога на тавъра се въртяха бдително насам-натам, но по широкото му лице нямаше признаци на сериозна тревога. С ъгълчето на очите си Крейк забеляза още пет-шест Костенурки, които се приближаваха в тромав тръс към тях, но този път не от кораб — идеха от някаква сива каменна постройка, долепена плътно до самия ледник.

Той набързо се огледа. Небето над планетата на Майката бе мътно розово, със странен блясък. Черната дупка не се виждаше, но неутронната звезда зловещо пламтеше ниско над хоризонта. Топлината й почти не се усещаше. Крейк усети, че девойката зад него трепери и едва като я погледна, осъзна, че и неговите зъби тракат от студ. Наметалата им вероятно ги предпазваха от радиацията, но бяха безсилни да ги сгреят. Отгоре се разнесе гръм, което означаваше, че поредният охранителен кораб най-после е успял да ги застигне. Той се приземи небрежно, също като първия, последван от още два овехтели и древни свои събратя.

Численото превъзходство на Костенурките ставаше тревожно.

Крейк се намръщи. Всъщност нямаше никакво значение. Бяха само четирима срещу цяла планета, тъй че няколко Костенурки повече или по-малко нищо не променяха. Гледаше с безпомощно примирение как нови и нови бойци се изсипват от корабите и тичат към тях, клатушкайки се като патета.

— Франсис? — прошепна девойката. — Стори ми се, че Малкия ни маха.

Той се обърна и видя, че наистина е така. Ръждиво-червената дребна Костенурка енергично им правеше знаци да отидат при тях. Щом се приближиха, той включи транспозера си.

— Получих разрешение! — изкряска ликуващо той. — Разрешено ни е да се срещнем със самата Майка!

— Значи тя ще ти помогне? — попита Муун.

Костенурката помръкна и измърмори неохотно:

— Не се знае със сигурност, но не трябва да отлагаме! Тези Братя ще ни отведат при нея веднага!

 

 

А това означаваше, че първо трябва да преодолеят ледената стена, откри Муун Бъндиран, когато последваха първата двойка Костенурки към старата каменна постройка в основата й. Други две тръгнаха зад тях — като ескорт или охрана? Или като затворническа стража?

Муун не знаеше кое е вярното. Не знаеше толкова много неща! Всички тия събития за нея бяха прекалено бързо и неочаквано следващи едно подир друго. Черпеше сили и увереност от присъствието на най-скъпия си приятел — тавъра, да не говорим за другия скъп й човек, капитан Франсис Крейк; каквото и да се случеше, те бяха наблизо.

Все пак преминаването през тунела в леда я поразсея и разведри. Тук поне бяха скрити от злокобното око на онази неутронна звезда, макар че не беше по-топло. Забеляза, че тунелът продължава далеч навътре в ледника, но нямаше време да се оглежда. Костенурките ги качиха на нещо като селска каруца. Не се виждаше никакъв двигател. Въпреки това, веднага щом всички се качиха, тя се затъркаля с равномерен ход по тунела под леда, където беше здрачно, но не съвсем тъмно.

Муун така или иначе си имаше своя светлинка — познатото, дружелюбно сияние от рогата на Трейл. Тя й позволяваше да наблюдава изопнатото от напрежение лице на Франсис Крейк, който се взираше в мрака напред. Горкият Франсис, неочаквано за самата себе си помисли тя.

Тя се сгуши по-близо до топлото, силно тяло на Трейл. Най-после нещо завършено, каза си тя. Мечтите на Малкия вероятно щяха да се осъществят тук и именно затова той седеше като на тръни. Шаваше неспокойно и си мърмореше с изключен транспозер. Муун се зачуди какво ли ще стане, ако мечтите му наистина се сбъднат. Да речем, че успее да убеди тази тяхна древна Майка да тръгне с тях. Или пък — че Костенурките се преродят в тяхното собствено време. Или пък — че най-накрая се завърнат живи и здрави… но къде? Нима би могла да заживее отново в ранчото на родителите си в Ню Мексико?

За нейна изненада Трейл наведе голямата си глава и я опря до нейната.

— Не бой се, Муун — измуча тихо той и топлият му ласкав дъх раздвижи косата й. — Ти искаш така. Аз също.

Тя въздъхна и му се довери, без да иска обяснение. Не беше много спокойна, но щом Трейл й казва да не се бои — е, няма.

Платформата внезапно спря. Муун зяпна и присви очи, тъй като я ослепи ярка светлина. Тунелът ги бе извел на открито и осветено място.

Намираха се на дъното на обширна кръгла яма, напомняща кратера на угаснал вулкан, обградена отвсякъде със стръмни и високи гранитни скали, които спираха лъчите на ужасната неутронна звезда. От леда нямаше и следа; възпираха го извисяващите се до небето канари.

Макар никъде да не се виждаше слънце, площадката бе ярко осветена — като лятно пладне на ранчото, каза си Муун. Тя примижа и откри, че светлината идва от бързо сменящи се в небето разноцветни огнени завеси.

— Сияние — промърмори Франсис Крейк, отправил поглед нагоре. Енергетичните частици от мъртвите звезди караха небето да пламти. — И толкова дяволски ярко! Всъщност вече можем да свалим защитните си костюми, няма защо да се страхуваме от радиацията.

Нито пък от студа, помисли си Муун, когато с изненада откри, че тук е топло. Гледката й достави внезапно, неочаквано удоволствие. Всичко наоколо беше толкова красиво! В средата на дълбоката кръгла котловина, в която се намираха, се простираше разкошно просторно езеро, изпъстрено с острови.

И навсякъде бликаше живот. Ливадите гъмжаха от Костенурки — дребни, по-едри и дори няколко направо огромни, със сребристи черупки, който изглежда бяха началниците.

Крейк също се озърташе удивен.

— Това трябва да е люпилнята им, Муун! — каза той. — Бях чувал за мястото, но никога не съм очаквал, че ще го видя с очите си. Тези Костенурки сигурно са от новото поколение, значи и Майката трябва да е някъде наблизо.

Костенурките, които ги бяха придружили дотук, слязоха от платформата и застанаха с гръб към гостите си — или затворниците. Изглежда чакаха нещо. Малкия направи опит да ги поразпита, но никой не обърна внимание на нервното му ломотене. Пазачите им обърнаха очи към ливадите, откъдето, без да бърза, към тях вървеше друга Костенурка.

Беше от най-едрите и също със сребриста черупка. Крейк затаи дъх.

— Знаеш ли какво е това, Муун? — попита той. — Мисля, че е женска! Трябва да е от нимфите.

Муун заразглежда новодошлата. Беше по-висока на ръст от останалите, но и по-стройна. Закърнелите у мъжките екземпляри крилца при нея бяха добре развити, а черупката й блестеше като излъскан метал. Девойката отправи въпросителен поглед към Крейк.

— Нимфа?

— Полово още несъзряла женска — обясни той. — Чувал съм, че постоянно си държат по няколко, в случай че нещо се случи с Майката. Но никой досега не ги е виждал.

Едно от очите на Малкия се извъртя към тях.

— Разбира се че е нимфа — съгласи се той. — Но не си мислете, че се мотаят наоколо без работа. За тях е въпрос на чест да се грижат за Майката. И нима би могло да бъде другояче? Техните задължения не могат да се поемат от мъжките, тъй като само малцина от нас имат привилегията да застават пред Майката. — Той се поколеба, после бързо добави: — Или поне така беше по мое време.

— Мислиш ли, че сега е различно?

Малкия направи жест, който можеше да се тълкува като примирено свиване на рамене.

— Не знам — призна той. Последва още едно откровение: — Не бяхме сигурни каква цел преследва тавърът, като ни доведе тук в тази ранна епоха — каза замислено Костенурката, — но така стана може би по-добре. Животът на Братството по това време е по-суров, но и по-прост. Има вероятност молбата ни да бъде удовлетворена по-лесно сега. — Той отново като че потъна в размисъл, после рязко вдигна глава. — Но все пак, дори във времето, в което сме, съществуват задължителни правила, регламентиращи аудиенциите при Майката.

Но не можа да им обясни нищо повече. Нимфата се обърна към него с глас, малко по-тънък и мелодичен от неговия. Малкия бързо изключи транспозера си, за да й отговори.

Разговорът им продължи няколко секунди, после нимфата посочи платформата. Мъжката Костенурка покорно отстъпи назад. Нимфата се качи и я подкара право към езерото. Малкия крякаше и грачеше почтително през цялото време.

Колкото повече се приближаваха към езерото, толкова по-млади и дребни ставаха Костенурките около тях. На самия бряг Муун забеляза редове от черни като абанос кръгли предмети, приличащи на малки, подредени една върху друга футболни топки. Яйца, огрявани от светлината на небесното сияние! Сред тях пъргаво шетаха нимфи, които помагаха на новоизлюпените костенурчета да пробият черупките и да се измъкнат навън, влажни и крехки, но пъргави и напълно жизнеспособни.

— Колко са мили! — възкликна Муун, неспособна да се въздържи.

Малкия й хвърли изпепеляващ поглед. Разговорът му с нимфата не вървеше. Той включи транспозера и се обърна към спътниците си:

— Нимфата не желае да обсъжда евентуалното решение на Майката — каза разтревожено той и добави: — Това ме притеснява.

— Защо? — попита Крейк.

Малкия забарабани с нокти по корема си.

— Тя не знае нищо за Ш’шрейн — отговори той обезпокоен. — Нито пък за таврите — дори се уплаши като видя Трейл, а и вас двамата също; освен това не е и чувала за вълнови кораби. Ето какво ме притеснява, капитан Крейк. Попаднали сме толкова назад в историята на Братството — хиляди години — че вероятно ще ни бъде трудно да обясним нуждите си.

Той се почеса, после се огледа и лицето му се разведри.

— Но колко е хубаво отново да си тук! Спомням си моето собствено излюпване, етапите на растежа и обучението ми тук преди голямото пътуване в света отвъд ледовете, където се приспособяваме към радиацията на неутронната звезда и акреционния диск…

Платформата рязко спря за миг, прекъсвайки спомените на Малкия. После бавно се заизкачва по моста към най-близкия остров.

Ноктите на Малкия почукваха по-възторжено от всякога.

— Почти стигнахме! — изграчи той и гушата му внезапно пребледня. — Вижте какво великолепие обитава нашата Майка!

После изключи транспозера и заговори умоляващо на нимфата.

Но Муун не чуваше нищо. Тя се бе вслушала в съвета му и разглеждаше острова с широко отворени от изумление и възхищение очи и зяпнала уста. Какъв разкош! Под светлината на небесното сияние навсякъде проблясваха скъпоценни камъни. В средата на острова се издигаше нещо като огромна индианска палатка, чиито стени бяха обсипани с бисери. Те скриваха от погледа вътрешността на палатката, но Муун забеляза, че от нея се е проточило дълго шествие от нимфи, понесли грижовно и внимателно безценните яйца към чакащите ладии, за да бъдат отнесени на брега на езерото. Пътеката, по която вървяха, беше посипана с диаманти, рубини, смарагди и сапфири! Богатствата, помисли си Муун, на повече от един свят. Накъдето и да се обърнеше, погледът й срещаше само красота…

Или почти.

— Каква е тая миризма, Франсис? — сбърчи тя нос.

— На Костенурки и на серни съединения, вероятно от водата на езерото. Може би затова тук е толкова топло; според мен езерото е образувано от горещи минерални извори. Отлично място за снасяне на яйца!

Възмутен, Малкия заряза опитите си да привлече вниманието на нимфата и рязко включи транспозера си.

— Не разсъждавай по този оскърбителен начин! — излая той и ги изгледа с пламтящи от негодувание очи. — Препоръчвам ти да покажеш уважение, тъй като в това гнездо се намира самата Майка! Запомнете инструкциите ми: в случай че ви допуснат при Майката, стойте прави. Не се обръщайте с гръб към нея. Ръцете ви трябва да бъдат повдигнати в положението на нейните криле — поза, изразяваща преклонение.

Той повдигна лакти, за да им я покаже. Муун се опита да последва примера му.

— Кога ще я видим? — попита тя.

Костенурката я изгледа сърдито.

— Не съм ви обещавал такова нещо! Единствено тя може да решава, но ако ви приеме, трябва да се държите както подобава!

Платформата спря на десетина метра от палатката. Нимфата хладно огледа групата странници и бързо заговори на Малкия. Той изглеждаше изненадан. После отново включи транспозера си.

— Вероятно на аудиенцията ще присъствувам само аз — изрече той с треперещ глас. — Вие ще останете тук и ще чакате нареждания.

След това заедно с нимфата се отправиха към свещените покои на Майката.

 

 

Времето минаваше.

Никой не идваше при тях, само дузина костенурчета прецапаха до края на езерото и ги зяпнаха. После се появи една нимфа, сгълча ги и ги отведе. На Муун Бъндиран й стана топло — след толкова време, прекарано в мразовития външен свят. Отвратителната миризма на сяра като че се разсея, или тя просто бе вече привикнала с нея.

— Какво мислиш, че става, Франсис? — прошепна Муун.

Той спря да протяга врат в усилието си да надникне в палатката.

— Ще разберем — обеща й.

Твърде неопределено обещание, помисли си Муун, но се утеши с факта, че Трейл си мърмореше тихо и доволно до нея. Тавърът не проявяваше никакво любопитство, докато Муун и капитанът се стараеха да разберат какво се крие зад всяко движение, което долавяха откъм палатката. Виждаха се фигури — Малкия, застанал с високо вдигнати лакти в позата на преклонение, и някакви други непознати силуети. И макар да чуваха приглушените крясъци и гърления грак, долитащи откъм светая светих на Майката, те не разбираха смисъла им. Все още никой не идваше; само няколкото нимфи, които се мотаеха край палатката и разговаряха помежду си, от време на време ги удостояваха с едноок поглед.

Зад тънката платнена стена се мярна нова фигура с неясни очертания.

— Това Майката ли е? — прошепна Муун и я посочи.

Крейк подръпна брадата си.

— Възможно е — отвърна той. С изключение на издутия корем, фигурата не се отличаваше по ръст от останалите нимфи. Но черупката й бе жълтеникава, обезцветена и напукана от времето. — Изглежда животът й не е бил лек. Сигурно. Да станеш майка на цяла една раса не е лесна работа… Но ми се ще Малкия вече да излиза.

— А на мен ми се ще да знам колко е часът — каза Муун. — Обзалагам се, че Сю-линг вече се тревожи за нас.

Франсис Крейк я погледна изненадано, после се засмя.

— Да, наистина. Аз също се безпокоя.

Тя сложи ръка върху неговата.

— О, Крейк! — успокои го тя. — Нали чу какво каза Трейл? Няма причини за безпокойство.

— Наистина ли? — подигравателно се изсмя той. — Да не се безпокоим дори за това дали няма да ни изхвърлят оттук или пък дали няма да им скимне да ни дадат на бебетата си за вечеря?

— О, Франсис! — укори го девойката. — Как можа да го кажеш! Няма да направят такова нещо! Както и да е; не си ли спомняш, че Малкия и Върховния Буревестник ни дадоха думата си, че когато се върнем, нещата ще се променят към по-добро?

На Крейк не му достигна кураж да поясни, че Върховния Буревестник вече никъде няма да се връща. Но не можа да се сдържи да не каже все пак:

— Спомням си го прекрасно, Муун. Но да видим какво ще научим от Малкия за сегашното ни положение. — Тя сви рамене, сякаш нищо не бе в състояние да наруши обзелото я спокойствие. — Но дори да успеем да се измъкнем оттук с всичко, което иска той — какво от това? Все още сме на хиляди години от нашето време, не е ли така?

— Трейл каза да не се тревожим — повтори Муун, — дори и за завръщането в собственото ни време, предполагам. В края на краищата можем да попътуваме още малко, за да забавим времето и да изчакаме нашето да ни настигне, нали?

— Да, но… — започна Крейк и млъкна. Не искаше да причинява на Муун Бъндиран повече тревоги, отколкото й се бяха струпали на главата напоследък.

Тя потупа ръката му.

— Трейл никога не ме е разочаровал, Франсис. Моля те, не забравяй това!

— Разбира се — каза той, за да приключи разговора.

Крейк не можеше да споделя детинската й вяра в бъдещето, но все пак, въпреки волята си, бе трогнат. Погледна я с любопитство. Физически Муун Бъндиран в никакъв случай не беше дете. Нито пък по отношение на умствените си способности. Бе го доказала чрез бързото си ориентиране в обстановката на кораба и уменията си по време на операцията и всичко, което вършеше. Но в очите на Франсис Крейк тя изглеждаше толкова безнадеждно и безпомощно наивна! Може би това се дължеше на изолирания й живот в ранчото. А може би и на самата й природа.

После се улови, че се чуди дали да си наивен е непременно нещо лошо.

Още не си бе отговорил, когато Трейл издаде тих предупредителен звук. Крейк вдигна поглед и видя Малкия, който излизаше от палатката, следван плътно от пазачката си — сребристата нимфа.

— Какво стана, Сътруднико? — извика Муун Бъндиран.

Костенурката извъртя и двете си очи към тях. Гушата му бе станала червеновиолетова от гняв, но видът му говореше за безнадеждна печал. Той включи транспозера си.

— Майката и нимфите ме изслушаха — изграчи Сътрудника. — Но не приеха казаното от мен. Отказаха каквато и да било помощ.

Крейк се втренчи в него.

— Може би не си им обяснил добре. За какво я помоли? — попита той.

— Просто за помощ — изграчи унило Малкия. — За една нимфа, която да отведа със себе си в нашето време, за да се възроди Братството. Нищо повече! — Той изгледа с негодувание придружителката си. — Мислех, че поне нимфите биха се зарадвали на възможността някоя от тях да стане Майка, но и те не ме подкрепиха.

Като погледна пазачката, Крейк му повярва. Видът й бе определено враждебен. С хладен и ненавистен поглед тя с властен жест им заповяда да се качват на платформата и грачейки дрезгаво, се покатери след тях. После рязко обърна и подкара към тунела.

Стиснала здраво ръба на платформата, Муун попита:

— Защо така, Сътруднико? Да не би Майката да си е помислила, че я лъжеш?

Малкия изгледа девойката с двете си очи.

— Въпросът е смешен и оскърбителен! Членовете на Братството не лъжат! — изпищя пронизително той. — Майката никога не би си помислила подобно нещо! Не, тя… — Той млъкна, дълбоко наранен, после продължи с отчаян глас: — По-лошо: тя обяви, че съм непригоден…

— Непригоден? — учуди се Крейк. — Искаш да кажеш, че те е сметнала за луд?

Малкия смотолеви нещо неразбираемо и се предаде:

— Може би да. Предложих й да ви повика, за да потвърдите, но тя заяви, че не би имало никаква полза от разказа на някакви странни и вероятно опасни животни.

— Животни? Какво означава това? — наежи се Крейк.

— Не мога да кажа — изхленчи Малкия. — Не мога да кажа дори какво ще стане сега. Известно е, че на непригодните не се разрешава да живеят. Нито пък на опасните зверове да съществуват там, където биха могли да причинят злини.

Муун Бъндиран ахна. Крейк попита:

— Какво се опитваш да ни кажеш? Че ще ни екзекутират?

Малкия го изгледа сурово.

— Това не е важно, капитан Крейк. Единственото важно нещо е, че опитът ми да спася безценното Братство се проваля!

— Върви по дяволите! — избухна Крейк. — За мен е достатъчно важно. Ние не сме зверове, и те не могат да ни прережат гърлата просто защото така им е скимнало!

После млъкна и се зае да съставя план. Загледа се в нимфата, която управляваше платформата. Имаше лост, с който изглежда се контролираха както скоростта, така и посоката; проста работа, помисли си Крейк. Ще се справи. Тъй че когато нимфата слезе и ги предаде в ръцете на мъжките Костенурки, за да направят с тях каквото им е наредено, би си струвало да сграбчи този лост и да се опитат да си пробият път през Костенурките към тунела, да преминат от другата страна и да се качат на кораба си…

Не желаеше да пресмята какви са изгледите им за успех. И без това беше излишно. Нещата не се случиха така, както бе предвидил.

Щом нимфата спря платформата и се изправи, заедно с нея се изправи и Трейл.

Нимфата погледна тавъра надменно и въпросително. Трейл просто протегна трипръстата си лапа и докосна рамото й. Наведе огромната си глава и впери синьовиолетовите си очи в нейните. Нимфата се дръпна уплашено, после застина мълчаливо.

Мъжките Костенурки се втурнаха към платформата с яростен дрезгав грак. Крейк се обърна с лице към тях — просто по инстинкт, без надеждата, че може да направи нещо без никакво оръжие, но решен да не се остави без борба в ръцете им.

Това, което направиха обаче, бе напълно неочаквано. Нимфата им изкрещя някаква заповед и те се заковаха на местата си. Тя погледна в очите Трейл, после — Малкия.

След това мълчаливо превключи контролния лост и платформата тръгна отново. Мъжките Костенурки останаха на местата си и мълчаливо и смутено гледаха как платформата навлиза в тунела и набира скорост.

Докато летяха през ледената стена към външния свят, Крейк се държеше здраво, за да не излети от платформата при някое от честите друсания и разлюлявания. Беше му нужно време, за да събере мислите си и да изрече:

— Какво… какво й направи Трейл?

— Просто й даде да разбере, че Малкия говори истината — отвърна спокойно Муун Бъндиран. — Казвах ти, че няма за какво да се тревожиш. Трейл никога не ме е разочаровал.

Крейк я гледаше и не вярваше; гледаше и не вярваше, когато излязоха в голата, студена равнина и Костенурките се разпръснаха пред тях; гледаше и не вярваше, когато стигнаха до кораба си и нимфата изсъска на мъжкарите да се махат; гледаше и не вярваше, когато тя ги последва вътре и заповяда на Малкия да затвори люка. Тогава Муун му каза разтревожено:

— Побързай, Франсис, моля те! Да се махаме оттук, преди да им е хрумнало нещо друго!