П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (8)

II

Когато едри, сериозни младежи със здравомислещи глави на раменете се влюбят отчаяно в дребни, безразсъдни, импулсивни момичета, чието мото е „Всичко е движение“, резултатът нерядко е че те се чувстват оплетени като патета в кълчища. Създавайки впечатлението за нервно напрежение, Бил Листър в никакъв случай не заблуждаваше публиката. Откак Прудънс Гарланд нахлу като буря в живота му, той непрестанно имаше усещането, че е обрулено листо, подхвърляно от есенната вихрушка. Бил беше простосърдечно дисциплинирано момче. Природата го беше предопределила да бъде от ония мъже, при които любовта, когато й дойде времето, идва на пръсти и постепенно и преминава в строго определени рамки и плавни етапи от първата среща до скромната сватба с шаферите, въвеждащи приятели и роднини в църквата. Ако някога е имало мъж, роден да бъде в центъра на сватбената фотография, облечен в официален костюм, то това беше Уилиям Галахад Листър.

А ето го сега, след цял месец трескави потайни срещи и страстна секретна кореспонденция, бе на прага на таен брак в гражданско отделение. Не че имаше нещо против, разбира се. Той одобряваше. Ако Прудънс бе пожелала сватба ала Холивуд, с оркестър, камери и светлинни ефекти, той би събрал целия си кураж и би го понесъл. Защото нито за секунда не изпускаше основното, което наистина значеше нещо, а именно, че тя ще стане негова съпруга. Но имаше моменти, когато му се искаше събитията да се бяха развили по-различно и едно от импровизираните подобрения, които можеше да предложи, беше истински тържествен сватбен обяд.

Хотел „Бариболт“, който приютява главно американски милионери и гостуващи махараджи, има славата на място, където карат попадналия по погрешка клиент да се чувства като бълха. Хората от обслужващия персонал се избират главно по това дали могат да присвиват уста и да повдигат вежди точно ония пет милиметра повече, които да обърнат нещата.

Бил, както видяхме на снимката, беше здрав, мъжествен левент, и ако трябваше някой да се занимае с побеснял бик, едва ли можеха да се намерят по-сигурни ръце от неговите. Но има моменти, когато мускулите и габаритите не носят червени точки и насред пищния интериор на „Бариболт“ по-добра работа вършат изисканата елегантност и съвършената кройка. Дрехите на Бил, обаче, макар и идеални за бохемски сбирки в някое студио в Челси, съвсем не пасваха на този храм на бог Мамон. Като се прибави и вродената му свенливост, можем да си обясним неловкото положение, в което изпадна след разговора си с един зализан тип в ресторанта. Съвсем ясно бе, че онзи не хареса вратовръзката му и не можа да проумее как е възможно някой с панталони като чували да резервира маса за обяд на такова място. Бедният младеж се беше измъкнал, олюлявайки се, с чувството, че прилича на слон в стъкларски магазин или в най-добрия случай — на скитащ бродяга. Но когато стигна до двукрилата врата, извеждаща към улицата, мерна на алеята онова същото конте в униформа, което приличаше на бившия крал на Занзибар и което на влизане не беше скрило присмеха в погледа си. Внезапно Бил осъзна, че няма да има сили да мине отново покрай тоя мъж, ако първо не гаврътне едно питие за смелост. Ето защо беше сменил така рязко посоката и се бе насочил към бара.

В този момент Типтън Плимсол тъкмо беше изпразнил първата чаша и наблюдаваше как барманът му приготвя втора.

Предвидливият ум, отговорен за построяването на бара в „Бариболт“, беше конструирал горната половина на вратата му от стъкло, за да могат младите гуляйджии, които идваха да утолят жаждата си, да хвърлят предварително по едно око вътре и да се уверят, че нито един от кредиторите им не е там. Като залепи нос в стъклото, Бил със съжаление забеляза, че на бара се е разположил висок слаб младеж, което го накара да се отдръпне и да помисли. Изобщо не беше сигурен, че в това нестабилно състояние на духа може да търпи компанията на високи слаби младежи.

След няколко секунди силното му желанието да обърне две-три чашки го накара да хвърли още едно око. Но и този път почувства, че не може да събере сили да влезе. Високият слаб младеж му се стори точно от онези, които биха огледали коленете на панталона му и биха извърнали глава с кратък язвителен смях. Бил затвърди това впечатление третия път, когато надникна, а още по-силно четвъртия.

Типтън Плимсол го усети на втория път. Над бара в „Бариболт“ има голямо огледало, отразяващо вратата, около което са подредени красиво бутилки и реклами. Докато отпиваше от третото си питие, Типтън внезапно осъзна, че в това огледало непрекъснато се появява и изчезва някакво ужасяващо лице. В началото явлението не предизвика никаква тревога. Развеселен, той обърна внимание на бармана:

— Тоя приятел май не може да се реши.

— Сър? — вдигна вежди бармана.

Типтън му обясни, че някакъв тип наднича през стъклото, но барманът отвърна, че не е забелязал нищо. Типтън рече „А, така ли?“ и за пръв път се замисли. Внезапно му дойде наум, че в очите на привидението, когато срещнеха неговите, се четеше някакво послание или предупреждение — във всеки случай определено го заглеждаха втренчено. И като си спомни думите на Е. Дж. Мъргатройд, той усети тревожни тръпки, все още слаби, но набиращи сила.

— Ето го — каза той, когато Бил се появи на сцената за четвърти път.

— Къде? — попита барманът, като вдигна очи от чашата.

— Пак изчезна — въздъхна Типтън.

— О, така ли, сър? — измърмори барманът. — Хубав ден — добави той, за да поддържа разговора.

Типтън остана замислен. Тревожните тръпки вече си бяха живо треперене. Тогава се сети, че има много лесен начин да се успокои. Стана и отвори вратата.

В интервала между четвъртото надникване на Бил и смелото разследване на Типтън, се беше намесил нов фактор — гордостта на Листърови се беше пробудила. Внезапно Бил се почувства отвратен от позорната роля, която играеше. Той се видя такъв, какъвто беше — жалък страхливец, който позволява на един униформен да го сплаши. В гърдите му се пробуди протест. Биваше ли той, финалистът на миналогодишния турнир по бокс за аматьори тежка категория, да се плаши от един обикновен портиер, та дори и последният да е два метра и четиридесет сантиметра висок и богато облечен? Поставен така, въпросът го накара да се изчерви от срам. И за краткото време — около четиридесет секунди, в които Типтън бе размишлявал, Бил се бе обърнал с изправени рамене и бе минал величествено през двукрилата врата. Храбростта му се оказа възнаградена. Бившият крал в този момент измъкваше някакъв херцог, или маркиз, или бог знае какво от един автомобил, така че не го забеляза. С чувството, че е минал през горяща пещ, Бил се насочи към Брамптън роуд и гражданското.

Ето защо, когато Типтън отвори широко вратата и се огледа напрегнато наляво, надясно и напред, не видя нищо. И като че ли ледена ръка сграбчи сърцето му.

Върна се на бара и барманът тикна под носа му плода на поредното си усилие. Но Типтън не го поднесе към устните си. В гърдите му се надигаше непознато досега уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд. Вече не гледаше така небрежно на тоя зловещ медицински пророк като на празноглав бърборко. Е, момко, Е. Джимпсън Мъргатройд може да не ти се нрави. Бакенбардите и мрачния му поглед върху живота може и да са ти противни. Но едно нещо си длъжен да му признаеш. Разбира си от занаята.