П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (7)

I

Главният недостатък на това да си избереш наслуки доктор от телефонния указател, само защото ти се нрави второто му име — Типтън някога имаше годеница на име Дорис Джимпсън — е следното: нямаш никаква представа какво ще ти се сервира, докато не влезеш в приемната, а там вече е твърде късно да биеш отбой. Докторът може да е сродна душа, но може и да се окаже някоя черногледа и антипатична особа. Направо скачаш с главата в торбата.

В момента, в който Типтън зърна Е. Джимпсън Мъргатройд, разбра, че ако медицината може да се сравни с овощна градина, то той е попаднал на най-големия киселяк в нея, а именно лимона. Беше се надявал на някой сърдечен чичка, който ще го ръгне в ребрата със слушалката, ще му направи комплимент за удивителното здраве, ще му каже виц за двамата ирландци Пат и Майк, ще му даде някакво мазило за петната и ще го отпрати с поток от добри пожелания. А Е. Джимпсън се оказа навъсен тип с бакенбарди, вонящ на йодоформ, който очевидно е надянал черните очила за света още докато е бил в невръстна възраст. След като явно не бе обърнал никакво внимание на невероятно добрата форма на Типтън, той го подкани с глух печален глас да седне и да му покаже петната. И след като ги видя, поклати глава и каза, че никак не му харесват. Типтън отвърна, че и на него не му харесват, което е чудесно, защото, както изтъкна, ако и той е настроен антипетнисто, и Е. Дж. Мъргатройд е настроен антипетнисто, ще могат заедно да направят нещо по въпроса. В такива ситуации, рече Типтън, най-важен е духът на сътрудничество и взаимна подкрепа. Има такава песен, додаде той, за старите другари от батальона, там всичко е казано много точно.

Като въздъхна твърде тежко, Е. Дж. Мъргатройд завърза някакво гумено пособие за ръката на Типтън и започна да го стяга, като поглеждаше от време на време към бюрото си, където имаше някаква таблица. Като развърза гумата, каза, че не харесва кръвното налягане на Типтън. Тук Типтън се изуми, че изобщо има кръвно налягане, защото за пръв път чуваше подобно нещо. При което Е. Дж. Мъргатройд потвърди, че има, при това доста високо, а Типтън заключи, че това е добре, нали така, а Е. Дж. Мъргатройд каза не, не чак толкова и започна да го потропва навсякъде. После, след като му постави твърде лични и нетактични въпроси, засягащи начина му на живот, докторът произнесе присъдата.

Петната, разглеждани просто като петна, не били толкова обезпокоителни. Ако нямало нищо друго освен тях, Типтън можел да им се изсмее в очите. Но взети заедно с останалите неща, които докторът забелязал в процеса на прегледа, тези петна ясно сочели, че пациентът страда от напреднала степен на алкохолно отравяне и съществува сериозна опасност да бъде отписан тотално. Напразно Типтън протестираше, че никога преди не се е чувствал толкова прекрасно. Е. Дж. Мъргатройд просто му отвърна, че нещата се развиват точно в този ред. Подобно затишие пред буря, така се изрази, обикновено е предвестник на крайния срив. После, когато Типтън попита какво Значи „краен срив“, Е. Дж. Мъргатройд — кръщелното му име беше Едуърд — си го каза направо. Ако Типтън не преминел тозчас към тотално въздържание от алкохолни стимуланти и не се оттеглел на някое тихо място, където да живее в пълно спокойствие, поемайки единствено най-чист въздух и наваксвайки загубените часове сън, ще се появят халюцинации.

Халюцинации?

Какви халюцинации?

А, поклати глава Е. Дж. Мъргатройд, това не било възможно да се предвиди. Може да бъде туй, или онуй. Гущери… паяци… лица… И за да даде на Типтън някаква представа, му посочи за пример един пациент с аристократическо потекло, който постигнал същия размах по отношение на столичния нощен живот, след което започнал да си въобразява — съвсем погрешно — че го следи някакъв дребосък с черна брада.

Прегледът приключи, а джобът на Типтън олекна с три лири и три шилинга.

Когато излезе през вратата с табелките, на сияещото му до преди малко лице беше легнал тъмен облак, а гласните му струни произвеждаха глухо ръмжене. Това, което си ръмжеше, бе следното: „Три кинта, хвърлени на вятъра. Ей така.“, и от интонацията му ставаше съвсем ясно, че се чувства измамен. Защото, освен когато пилееше наляво и надясно в моменти на опиянение, Типтън беше склонен да внимава с новополученото си богатство. С яростна гримаса той повика такси и насочи шофьора обратно към „Бариболт“. Като посегна към джоба си за една успокоителна цигара, откри, че си е забравил табакерата в хотела. Настроението му можеше да се определи като скептично и предизвикателно. Не беше расъл в саксия и смяташе, че общо взето е чул достатъчно щуротии и бози в живота си, но никога в кариерата му, посветена до голяма степен на слушане на щуротии и бози, ушите му не се бяха омърсявали с такава първокласна щуротия, каквато Е. Дж. Мъргатройд току-що му поднесе.

Ако същият този Е. Дж. Мъргатройд му беше излязъл с подобни приказки в една от ония сиви утрини, когато провисваше отпуснат като дрипа на стола с лед на челото и бутилка сода под ръка, тогава можеше да отдаде някакво внимание на смахнатите му теории. През последните два месеца е имало моменти, в които ако някой беше казал на Типтън Плимсол, че единствената му надежда е да отиде в манастир, той щеше да оцени съвета като разумен и да го последва решително. Но да му се сервира подобна тъпотия в такава слънчева сутрин, когато се чувстваше здрав като бик, това беше съвсем друго нещо. И когато таксито наближи „Бариболт“, Типтън реши, че негов морален дълг е да даде на тоя тип един добър урок, който ще го научи друг път да не дрънка врели-некипели без да мисли за последствията.

Не му отне много време да се спре на конкретната процедура и да начертае решителната тактика, която ще натрие носа на Е. Дж. Мъргатройд и ще го накара да се скрие от срам в най-малката миша дупка на „Харли стрийт“. И тази тактика се състоеше в това да се упъти право към бара на „Бариболт“, да гаврътне на екс четири-пет чаши, да се върне при доктора здрав и свеж като майска пъпка и да му рече: „Е, Мъргатройд, драги ми друже, може да ти е интересно да научиш, че откак се видяхме за последен път, се наливам като мях и при все това се чувствам по-добре от всякога, ако изобщо е възможно. А брътвежите ти за привиждане на някакви си лица са пълни измишльотини. Какво ще кажеш сега, Мъргатройд? Каква песен ще ми запееш, Е. Джимпсън?“

Речено, сторено — така действаше Типтън Плимсол. С песен на уста той се намести на бара и каза на бармана да си размърда китките и да започне да налива, защото е пристигнал клиент с пълен джоб. В същото време един младеж, който се суетеше около двукрилата врата и зяпаше към улицата, изведнъж свърна към бара и тръгна решително. Беше (едър тип с вид на дружелюбна горила и явно преживяваше някакво нервно напрежение. Казваше се Листър, Уилиям Галахад, и беше дошъл в „Бариболт“ да запази маса за сватбено тържество.