П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (34)

II

Без съмнение Типтън се намираше в състояние на бурен кипеж. Видът и жестовете му правеха на пух и прах теорията на неговата домакиня за някакво си изтощение от дългото пътуване. Очилата му изпускаха искри, а краката му като че ли стъпваха във въздуха.

Има едно шумно рекламирано лекарство, което обещава на купувачите си прекрасно усещане за мир, лекота, спокойни нерви и хармонично здраве и им гарантира да ги освободи от всякаква нервозност, барабанене с пръсти, скърцане със зъби и потропване с крак. Може да се каже, че Типтън Плимсол като че ли беше поглъщал въпросния илач със седмици и ако поетът Колъридж^[1] присъстваше, би го посочил с пръст и би казал под сурдинка: „Не се обръщай рязко, но ей там има един тип, който ще ти даде представа какво съм имал предвид, когато писах за оня, дето вкусил от златния нектар и пил от млякото на рая.“

— Ехо, привет! — викна той. За пръв път използваше този поздрав в Замъка Бландингс.

Но също така често сме казвали, че точно в тия моменти, когато чувстваме, че целият свят е в краката ни, Съдбата решава да се прокрадне изотзад и да ни замери с камък в пищяла. Типтън едва беше преплувал пет-шест стъпки, когато се закова на място при гледката на люлеещата се огърлица в ръката на Вероника и като че ли някой стовари тъп инструмент върху черепа му.

— Какво е това? — изрева той и залитна. Не може да се каже точно, че заби чело в земята, но всички видяха, че не му оставаше много. — Кой ти даде това? — запита напрегнато.

Лейди Хърмион веднага схвана опасността. Тя не беше забравила вечерята след пристигането на бъдещия й богат зет. Помнеше недвусмислената му реакция към онова пошляпване от страна на Вероника по китката на Фреди и глупавата фраза „Глупчо глупав!“. И сега бързият подозрителен поглед, който годеникът метна към предполагаемия съперник, й подсказа, че той все още се страхува от фаталния му чар. Дай му да разбере, че това великолепно бижу е подарък от Фреди и кой знае какви ужасии могат да последват! Тя си представи как притежателят на контролния пакет акции на веригата магазини „Типтън“ се изнизва и оставя зад гърба си разтурен годеж и от тази апокалиптична картина й се подкосиха краката.

Лейди Хърмион съзнаваше, че ще й трябва четиридесет минутен разговор с дъщеря й в ъгъла, където бавно и разбрано да обясни положението. И тъкмо мислеше трескаво как по друг начин да й внуши абсолютната необходимост от секретност и уклончивост, когато Вероника проговори:

— Фреди ми го даде за рождения ден.

От глъбините на Типтъновата душа тръгна един глух, прочувствен, тътнещ, дрезгав звук, който стигна устните му и се отрони мъчително. Ако лорд Емсуърт беше там, щеше да го разпознае. Той приличаше поразително на звука, който издаваше Императрицата, когато се опитваше да достигне някой картоф, излязъл извън обсега на зурлата й. Типтън изпълни още едно залитане, този път по-забележимо от първото.

— Какво има, Тип-пий?

Нека да си припомним, че когато видяхме за последен път Типтън Плимсол, той се беше успокоил по оня въпрос със змията. Искреното удоволствие, с което Фреди прие новината за годежа и сърдечното му ръкостискане бяха разпръснали окончателно тревожните подозрения, които го гризяха толкова време. Разделихме се с него, ако си спомняте, в онзи епизод, когато той изтриваше от змийския си списък името на младия търговец на кучешки бисквитки и го възкачваше на почетния пиедестал на невинен братовчед. Сега, когато сърцето му пропадаше ли пропадаше, докато стигне чак до стелките на патъците, той разбра, че мерзавецът му с мерзавец е играл гнусна роля, когато е демонстрирал радост от новината за годежа. Ръкостискането, което бе взел за ръкостискане на приятел, е било на усойница, при това усойница, която е възнамерявала веднага щом види гърба му, да продължи същите игрички с любимото момиче. Нищо чудно, че на Типтън му се подкосиха краката. То чии ли крака не биха го сторили.

Това, което правеше целия гнусен план толкова отвратително ясен, беше разгулната щедрост на този подарък. Ако Фреди беше подарил на Вероника някой скромен ръчен часовник или медальон, нямаше да заслужи никаква критика. Съвсем нормално, би си казал той, обикновен подарък. Но огърлица, която сигурно му е струвала куп пари, беше съвсем друга работа. Братовчедите не си прахосват състоянието за скъпи диаманти, за да ги раздават на момичета за рождените им дни. За сметка на това пък, змиите го правят.

— Ама че гадост! — смънка той, отново въвеждайки в употреба неизползвано досега на тази територия възклицание.

Междувременно Фреди беше побледнял като платно дори и под слънчевия си загар. Той четеше какво минава в главата на Типтън така ясно, като че ли е написано със слонски букви. Ако не предприеме светкавични мерки по съответните канали, помисли си той, изключителното право за продажба, която магазините „Типтън“ бяха дали на „Кучешка наслада на Доналдсън“ ще стане на пух и прах. От тази мисъл сърцето му се стегна като в менгеме.

— Тя е на жена ми! — викна той отчаяно.

По-добре да си беше замълчал. Циничното признание сипа масло в огъня, т.е. в отвращението и ужаса, които бушуваха в гърдите на Типтън. Защото на змията, която се опитва да подкопае моралните устои на една девойка за своя облага можем да простим, макар и трудно, но змията, която по същите причини краде бижута от жена си със сигурност ще възневидим, и с пълно право.

— Исках да кажа…

Един плавен глас прекъсна накъсаното пелтечене на Фреди. Това бе гласът на човека, чийто обигран такт неведнъж бе помирявал враждуващи души по хиподрумите и бе служил като масло за разбунени води, когато чувствата достигнат точката на горене.

— Един момент, Фреди.

Почитаемият Галахад носеше нежна душа. Той беше човек, който обича да вижда всички наоколо щастливи и доволни. Сега забеляза, че сестра му Хърмион наблюдава сцената като заинтригуван кибик, който чака бомбата да избухне и реши, че е дошъл моментът един опитен светски мъж да поеме нещата в свои ръце.

— Това, което Фреди се опитва да каже, скъпи ми момко, е че бижуто първоначално е принадлежало на жена му. Като й е омръзнало, тя му го дала да прави с него каквото иска. Защо трябва да има нещо грешно в това, че е дал дребната джунджурийка на Вероника?

Типтън зяпна.

— Наричате това дребна джунджурийка? Трябва да е струвала поне десет бона.

— Десет бона? — в игривия смях на Почитаемия Галахад звучеше искрено веселие. — Скъпи ми синко! Не ми казвай, че си помислил дрънкулката за истинска? Като че ли коректен мъж като Фреди с такова добросъвестно чувство за морал ще вземе да дава огърлици за десет хиляди долара на момиче, което тъкмо се е сгодило за приятеля му? Има неща, които просто не се правят. Мисис Трийпуд е купила колието от някаква сергия. Нали така казваше, Фреди?

— Съвсем вярно, чичо Гали.

Челото на Типтън се покри с бръчки.

— Купила го от сергия?

— Точно така.

— Ей така, на шега?

— Именно. Женски каприз. Чувал ли си историята за оня тип, чиято жена имала слабост към пищовите. Та вървял си той един ден по улицата…

Типтън обаче не го интересуваха типове с не-знам-си какви съпруги, нито съпругите им с не-знам-си какви слабости. Той размишляваше върху този нов ъгъл на виждане и намираше обяснението за правдоподобно. Познаваше и други свои богати съотечественички, които обичаха да купуват странни неща. Дорис Джимпсън веднъж купи дванадесет разноцветни балона и в колата ги пукнаха всичките с цигара. Мрачното му лице започна да се разведрява и чертите му се отпуснаха. За беда Вероника избра точно този момент, за да се намеси. Винаги е можело да се разчита на нея, че ще каже това, което не трябва и тя не изневери на себе си.

— Ще я нося на Бала на графството, Тип-пий.

Миг по-рано имаше всички изгледи Типтън Плимсол да се превърне отново в онзи безгрижен веселяк, който беше влязъл в стаята с радостния възглас: „Ехо, привет!“. В погледа му не се четеше точно братска любов към Фреди, но го нямаше и онова ужасно подозрение и гневно възмущение. Би могло да се каже, че пещерният човек у Типтън Плимсол се канеше да пусне кепенците и да се оттегли. Но при последните думи на Вероника челото му потъмня отново и един горд пламък се изстреля от очилата му с рогови рамки. Вероника беше наранила достойнството му.

— Така ли? — попита той страховито. — Ще я носиш на Бала на графството, а? Мислиш си, че ще позволя бъдещата ми жена да носи дрънкулка от сергия на който и да е дяволски бал? Да сме наясно, няма да я бъде. Аз съм човекът, който ще ти купи всичко необходимо за бала. Аз! — отсече Типтън, като с лявата ръка биеше гърдите си, а с дясната изтръгна огърлицата от пръстите на Вероника.

— Хей! — огледа се той.

Очите му зашариха, докато стигнат до Прудънс. Уморена от спора, чиято врява и шумотевица й бяха попречили да си мисли за езера, тя се беше упътила към вратата.

— Тръгваш ли си?

— Отивам си в стаята.

Типтън я спря с властен жест.

— Стой малко. Вчера казваше, че ти трябва нещо за оная разпродажба. Вземи това.

— Дадено — каза Прудънс равнодушно. — Благодаря.

И тя излезе, оставяйки след себе си напрегната тишина.