П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (30)

V

Банално е да казваме, че и най-добре обмислените планове често се объркват и даже провалят от някоя дребна неочаквана спънка в програмата. Да си спомним, че поетът Бърнс специално напомня на читателя за такава възможност. Именно гонгът, за който стана дума преди малко, може да ни послужи за нагледен пример в тази насока.

Това, което Почитаемият Галахад не дооцени, когато поръча на Фреди да бие гонга като сигнал, че Вероника Уедж е на път към спалнята си, е че има определен тип момичета, към които принадлежи и Вероника, които като чуят, че гонгът бие, когато са на стълбите, се връщат да питат кой го е бил и защо го е бил. Фреди тъкмо закачаше палката на куката й, доволен, че е свършил добра работа, когато забеляза две огромни очи, облещени в неговите и разбра, че сигналът за старт е даден преждевременно. Проведе се следният диалог:

— Фред-дий, ти ли беше това?

— Аз ли бях какво?

— Ти ли би гонга?

— Гонга? О, да. Да, аз бих гонга.

— И защо би гонга?

— О, не знам. Просто ми се прииска.

— Но за какво би гонга?

Този разговор изглежда щеше да продължи неопределено дълго, когато лейди Хърмион излезе от гостната.

— Кой би гонга?

На което Вероника отвърна: „Фред-дий би гонга.“

— Ти ли би гонга, Фреди?

— Ъ-ъ… да. Да, аз бих гонга.

Лейди Хърмион се вкопчи в това позорно признание като адвокат по време на кръстосан разпит.

— Защо би гонга?

Вероника се обади, че точно това го попитала и тя.

— Качвах се към стаята ми да взема албума със снимките, мамиччч-ко, и той изведнъж би гонга.

Бийч, икономът, се появи откъм зелената тапицирана врата в дъното на коридора.

— Дали чух правилно, че някой би гонга, м’лейди?

— Мистър Фредерик е бил гонга.

— Много добре, м’лейди.

Бийч се оттегли и разискването продължи. Накрая излезе, че Фреди е бил гонга ей така, от чист каприз. От какво? КАПРИЗ! По дяволите, на всеки понякога му идва някоя прищявка. Изведнъж му се беше приискало да бие гонга и го беше сторил. Да пукнел, рече той, ако знае защо е тая гюрултия, на което Вероника отвърна: „Фред-дий“, а лейди Хърмион каза, че Америка го е направила още по-малоумен, отколкото преди да прекоси Атлантика. Вероника тъкмо се канеше да поднови пътешествието по стълбите (като все още си мислеше колко странно е, че на братовчед й му се приисква да бие гонгове), когато лейди Хърмион се сети, че е забравила да каже на Белъми, прислужницата, да й смени презрамката на сутиена и че с тази задача спокойно може да се заеме Вероника.

Вероника, както винаги изпълнителна, отвърна: „Добре, мамиччч-ко“ и се упъти към стаята до помещението за прислугата, където Белъми шиеше. Лейди Хърмион се върна в гостната, а Фреди, който реши, че нещата са излезли извън неговите отговорности, потърси убежище в билярдната и се зае да мисли за кучешките бисквитки. Тъй че когато Почитаемият Галахад, подведен от гонга, предположи, че племенницата му е на път за стаята си, тя всъщност се беше упътила в съвсем друга посока и шансовете на Типтън Плимсол да я спаси от свинята, да прегърне треперещото й тяло до гърдите си и да я помоли да му стане съпруга, за момента се свеждаха до нула. Трябваше да мине известно време, за да може Вероника, след като е предала съобщението на Белъми, да насочи отново мислите си към албума със снимките.

Междувременно Типтън, който беше стигнал до Червената стая, спря пред затворената й врата. Като дишаше хрипкаво, той взе да пристъпва от крак на крак.

Почитаемият Галахад беше сгрешил като отхвърли предположението на Фреди, че един племенник на покойния Чет Типтън може да губи ума и дума пред нежния пол. Племенниците не винаги наследяват храбростта и устрема на своите чичовци. Може и да е трябвало да връзват Чет с въжета, когато наблизо се мерне момиче, но не и Типтън. Въпреки уверенията, които получи както от Гали, така и от дребосъка Прудънс, той усещаше как крайниците му стават на лед. Сърцето му бумтеше като моторетка и не можеше да си поеме въздух. И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че му е нужен стимулант, за да изпълни задачата. Лицето му придоби решителен израз. Той се обърна и закрачи към своята стая. Бутилката все още беше в чекмеджето — Типтън потрепера при спомена как на косъм не се поддаде на слабостта да приеме предложението на Гали. Надигна я към устните си и отметна назад глава. Подкрепителното имаше моментален ефект. По вените му като огън потече непоколебимост и сила. Той се огледа храбро из стаята, очаквайки да види лицето, да го погледне право в очите и да го изяде с поглед. Но никакво лице не се мяркаше. И този последен триумф затвърди усещането му, че все пак животът е песен. След три минути отново беше пред Червената стая, но този път силен и уверен, и без да се тутка вдигна ръка и произведе звук с кокалчетата си върху вратата. Чу се грохот, който би трябвало да даде моментален резултат, защото в ентусиазма си Типтън беше изпълнил такъв замах, че едва не си ожули кожата. Но отвътре не отговори никакъв глас. Това му се стори странно, защото несъмнено момичето си беше в стаята. Чуваше я как се движи. Всъщност, като спря, за да изчака отговора, се чу някакъв трясък, като че ли неговата любима се бе блъснала в маса или друга поставка, отрупана с порцелан. Почука отново.

— Ало! — подвикна той, като долепи уста до вратата, а гласът му трепереше от вълнение.

Този път усилието бе възнаградено. От другата страна долетя странен звук, подобен на грухтене и той го изтълкува като покана да влезе. Всъщност, не очакваше точно грухтене в отговор от момичето, което обича, но и не се изненада особено. Знаеше, че момичетата често слагат разни работи в устите си — фиби и други подобни. Дорис Джимпсън, например, редовно го правеше.

Типтън натисна дръжката…

След няколко минути Бийч, икономът, излизайки от тапицираната врата към коридора в изпълнение на една от ония заръки, които обикновено карат икономите да минават през тапицираните врати към коридорите, дочу глас отгоре, който каза: „Хей!“. И като вдигна поглед, забеляза, че към него се е обърнал младият американски господин, когото мистър Фредерик доведе на гости.

— Сър? — каза Бийч.

Видът на Типтън Плимсол без съмнение издаваше възбуда. Лицето му беше бяло, а очите зад очилата с рогови рамки като че ли криеха някаква тайна мъка. Дишането му би могло да заинтригува някой специалист по астмите.

— Слушай — проговори той, — коя е стаята на мистър Трийпуд.

— На мистър Фредерик Трийпуд ли, сър?

— Не, на другия. Онзи, на когото викат Гали.

— Мистър Галахад е настанен в Градинския апартамент, сър. Той е отдясно на коридора, който виждате пред себе си. Но ми се струва, че сега е навън в градината, сър.

— Няма нищо. Не искам да се срещам с него, само ще оставя нещо в стаята му. Благодаря.

Той се отправи с треперещи крака към дневната на Градинския апартамент, извади бутилката от джоба си и я остави на масата с примирението на руски мужик, който хвърля невръстно чедо на глутница преследващи ги вълци. Като свърши това, той бавно излезе и се затътри обратно по стълбите. И тъкмо беше стигнал първата площадка, като едва-едва креташе, когато се случи нещо, което го шибна внезапно като камшик, нещо, което го накара да тръсне глава назад като боен кон при зова на тръбата, да изправи снага и да препусне нагоре, взимайки по три стъпала наведнъж.

От горния етаж, откъм Червената стая, се беше чул глас на момиче, и той го позна — глас на Вероника Уедж.

„ИИИИИИИИИИИИИИИШ“ — пищеше гласът.