П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (24)

IV

Меденият глас на часовника над оборите тъкмо бе отбелязал дванадесет с оня плавен, почтителен тон, с който икономът обявява сервираната вечеря, когато облените в слънце красоти на Замъка Бландингс засияха още повече — Фреди Трийпуд пристигна в двуместния си автомобил. Вече бе приключила визитата му в Устършър у Фаншоу-Кадуикови и можеше да се предполага, че раздялата им е била мъчителна. Но той пое пътя си без угризения, защото се канеше да остане една нощ у семейство Финч в Шропшър. Трябваше да направи голямо отклонение, за да се отбие пътьом в Замъка, но Фреди гореше от нетърпение да види Бил и разбере как се справя в негово отсъствие.

Една проверка на околностите не му разкри издирвания обект, но му даде възможност да се види с баща си. Лорд Емсуърт, официален — та чак натруфен — в тъмен костюм последна мода и риза с твърда яка, се беше облегнал на парапета на кочината и общуваше със свинята си.

Свикнал да вижда своя създател в панталони до глезена и старо ловджийско яке с дупки на лактите, Фреди не можа да подтисне учудения си вик, достатъчно звучен, за да привлече вниманието на първия. Лорд Емсуърт се обърна, намествайки пенснето си, и това, което видя през него, когато го нагласи, също извика внезапен вопъл на устните му.

— Фреди! За бога, мислех, че си на гости. За дълго ли се връщаш? — попита той с вълнение, докато бащиното му сърце тупкаше тревожно.

Фреди облекчи страховете му.

— Само минавам, татенце. Трябва да съм у семейство Финч за обяд. Ами ти, каква е тая премяна?

— Ъ?

— Дрехите. Много си се изтупал.

— А — лорд Емсуърт кимна разбиращо. — Пътувам за Лондон с влака в дванадесет и четиридесет.

— Трябва да е нещо много важно, та да се изстреляш за Лондон по това време?

— Важно е. Особено важно. Ще се видя с чичо ти Галахад във връзка с друг художник за портрета на свинята ми. Онзи първият…

Тук лорд Емсуърт трябваше да спре, за да се пребори с чувствата си.

— Но защо не му изпратиш телеграма или просто не му се обадиш?

— Да му изпратя телеграма? Да му се обадя? — ясно беше, че на лорд Емсуърт не му бяха дошли наум тези разумни възможности. — Да му се не види, можех да го направя, защо не? Но вече е твърде късно — въздъхна той. — За беда забравих, че утре е рождения ден на Вероника и не съм й взел подарък. Майка й настоява да ида до Лондон и да поправя пропуска.

Нещо проблесна на слънцето. Беше монокълът на Фреди, който подскочи на носа на притежателя си.

— Мили боже! — възкликна той. — Рожденият ден на Вий? Ами да. Добре, че ми напомни. Напълно ми излезе от ума. Слушай, татко, ще направиш ли нещо за мен?

— Какво? — попита лорд Емсуърт предпазливо.

— Решил ли си какво ще купиш на Вий?

— Мислех си за някаква не много скъпа джунджурия, каквито момичетата обичат. Леля ти предложи ръчен часовник.

— Браво. Това ме устройва идеално. Иди в „Аспиналс“ на Бонд стрийт. Там имат всякакви часовници. Като стигнеш там, кажи им, че си упълномощен да действаш от името на Ф. Трийпуд. Оставих им огърлицата на Аги за почистване и поръчах още един медальон за Вий. Кажи им да изпратят огърлицата на… Схващаш ли, татко?

— Не — отвърна чистосърдечно лорд Емсуърт.

— Много е просто. От една страна — огърлицата, от друга — медальонът. Кажи им да изпратят огърлицата на Аги в Париж, хотел „Риц“…

— Коя — попита лорд Емсуърт леко заинтригуван — е Аги?

— Хайде, татенце. Какво ти става? Жена ми.

— Мислех си, че жена ти се казва Франсис.

— Е, не се казва Франсис. Казва се Ниагара.

— Какво странно име.

— Родителите й са прекарали медения си месец в хотел „Ниагара“.

— Ниагара е град в Америка, нали?

— Не толкова град, колкото голям водопад.

— Винаги съм го мислел за град.

— Нещо са те заблудили, татенце. Но, ако нямаш нищо против, да се върнем към същността. Времето лети. Кажи на ония симпатяги в „Аспиналс“ да изпратят по пощата огърлицата на Аги в Париж, хотел „Риц“, а ти донеси медальона. Не се бой, няма нужда да се бъркаш, платено е. Е, както виждаш, и бебе ще се справи.

— Бебе ли имаш? Момче ли е? Колко е голямо? Как се казва? На тебе ли прилича? — попита лорд Емсуърт, като изпита внезапно съжаление към злочестото отроче.

— Друго говорех, татко — търпеливо поясни Фреди. — Исках да кажа, че работата е фасулска. Всичко ли разбра правилно?

— Разбира се.

— Я да го чуя от твоята уста?

— Има медальон и огърлица…

— Само не ги обърквай.

— Никога нищо не обърквам. Искаш да изпратя медальона на жена ти и да донеса…

— Не, не, точно обратното.

— Хм, да, както щях да кажа преди малко, обратното. Напълно ясно ми е. Я ми кажи — лорд Емсуърт се върна на въпроса, който наистина го бе заинтригувал, — защо на Франсис прякорът й е Ниагара?

— Тя не е Франсис, същото важи и за прякора й.

— Какво за прякора й?

— Прякорът й не е Ниагара.

— Но нали ми каза, че й викат Ниагара. Бебето с нея в Париж ли е?

Фреди измъкна светлосиня кърпичка от ръкава си и попи чело.

— Слушай, татенце, имаш ли нещо против да отложим тоя разговор? Не за огърлицата и медальона, а за Франсис и бебетата…

— Харесва ми името Франсис.

— И на мен. Направо е музика в ушите ми. Но нека да го оставим настрана. По-добре ще е да го забравим. И двамата, скъпи ми татко, ще се почувстваме по-спокойни и по-щастливи.

Лорд Емсуърт нададе доволен вик.

— Чикаго!

— Ъ?

— Не Ниагара. Чикаго. Това е градът, за който си мислех. В Америка имаше един град Чикаго.

— И още си беше там, когато тръгвах. Е, нещо да се е случвало тук напоследък? — попита Фреди, решен да промени темата, преди родителят му да е започнал да пита защо са си кръстили бебето Индианополис.

Лорд Емсуърт се замисли. Тези дни беше променил диетата на Императрицата, при това доста резултатно, но нещо му подсказваше, че тази новина няма да заинтригува по-малкия му син, на когото винаги му е липсвала дълбочина. Ровейки се в смътните си спомени, той се сети за един разговор, който бе водил със зет си, полковник Уедж, половин час по-рано.

— Чичо ти Егбърт е много ядосан.

— За какво?

— Казва, че градинарите преследвали Вероника.

Това порази Фреди, който иначе беше мъж с широки възгледи. Вярно, братовчедка му Вероника беше твърде изкусително момиче, но той смяташе, че английските градинари са по-въздържани.

— Преследвали са я? Градинарите? Искаш да кажеш банда градинари?

— Не, сега си спомних, не всички градинари, а само един. И макар че не разбирам много, май не бил точно градинар, а онзи младеж, който е влюбен в братовчедка ти Прудънс.

— Какво!

Земята под краката на Фреди се завъртя и той докопа перилата на свинарника. Като се подпря на тях, замаяно заопипва носа си за монокъла, който отново бе дезертирал от поста си.

— Така поне твърди Егбърт. Но ми се струва странно. В такъв случай би трябвало да преследва Прудънс. Вероника изтичала при леля ти Хърмион, а пък тя веднага отишла при оня тип, за да го пита на какво прилича това. А той й дал бележка и два шилинга и половина. И тук — призна лорд Емсуърт — нещо не ми е много ясно. Не мога да разбера защо, ако тоя човек е влюбен в Прудънс, ще трябва да поверява тайната си кореспонденция на Хърмион, нито пък защо ще й дава два шилинга и половина. Хърмион си има достатъчно нари. Но, както и да е.

— Извинявай, татко — изхъхри Фреди, — ще тръгвам. Трябва да обмисля добре някои неща.

Той отново бръкна за кърпичката и отново попи чело. Историята, която така бе озадачила лорд Емсуърт, не представляваше никаква загадка за него. Ясно беше, че за втори път бедничкият Мазол беше сгафил и бе разбил на пух и прах превъзходния план, начертан специално за негово добро. Родителят не го бе споменал, но Фреди предполагаше как е свършил епизодът — Бил е бил изхвърлен за ухото от леля Хърмион като мокро коте. Несъмнено по това време нещастникът ближеше раните си в „Гербът на Емсуърт“ и довършваше с опаковането на багажа. В този момент му беше невъзможно да отиде там и да поговорят. Закъснението би означавало да не удостои с присъствието си обеда у тръпнещите в очакване домакини. С Финчови от Шропшър не може човек да си играе на иди ми-дойди ми, точно както и с Фаншоу-Кадуикови от Устършър.

Фреди тръгна бавно и не бе изминал много, когато забеляза една от ония груби скамейки, които по някакъв начин успяват да ти се изпречат на пътя всеки път, колчем тръгнеш из околностите на някоя провинциална къща. Въпросната скамейка със сигурност не би спряла Фреди, ако не бе забелязал, че на нея седи братовчедка му Вероника Уедж. Още повече, че до ушите му стигна жално подсмърчане и в следващия момент той установи, че момичето плаче. Това бе единствената гледка, която би могла да отклони мислите му от проблема с Бил. Не беше от мъжете, които биха подминали нехайно, когато самата Красота им се явява на пътя, изпаднала в беда.

— Хей, Вий, какво става — каза той, като ускори крачка. — Случило ли се е нещо?

Точно от това имаше нужда Вероника Уедж — от един отзивчив слушател, на когото да разкаже подробно странното поведение на Типтън Плимсол. Тя изплака историята си с прочувствени думи и след малко Фреди, който имаше меко сърце, се озова с братска ръка около кръста й, а след още малко вече я обсипваше с братски целувки. След като разказът приключи, той я възнагради с цял океан от охкане и тюхкане, като в същото време продължаваше да раздава още и още целувки.

На известно разстояние от тях, скрит зад едно дърво, Типтън Плимсол наблюдаваше мрачно срещата на влюбените с чувството, че някой го е млатнал с чук зад ухото.