П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (19)

II

По-добри новини очакваха Фреди, когато се върна в „Гербът на Емсуърт“. Бил Листър си беше дошъл от разходка и сега опаковаше багажа в стаята си. Като взимаше по три стъпала наведнъж, Фреди нахлу без да се церемони много. Единственото нещо, което видя на влизане, беше задната част на приятел, наведен над куфара си. Фреди не беше особено проницателен наблюдател, но не се затрудни да схване, че пред него стои човек с тежка мъка на сърце. Лицето, което се надигна й го погледна, отговаряше напълно на въпросната задна част. И лице и задна част говореха за една измъчена душа.

— Мазол!

— Здравей, Фреди. Върна ли се?

— Само минавам. Ей така, минавам. Каква е тая история със заминаването, Мазол?

— Заминавам.

— Знам, че заминаваш. Казаха ми на рецепцията. Въпросът е — чуй ме ясно — защо заминаваш?

Бил положи една долна фланелка в куфара като човек, който слага венец на гроба на стар приятел и се изправи изтощен. Имаше вид на горила, която е захапала развален кокосов орех.

— Показаха ми вратата — отвърна той.

Макар и дълбоко разтревожен, Фреди не беше особено изненадан. Възможността да се случи нещо подобно, когато той не е там, за да държи всичко под надзор, му беше минала наум и преди.

— Опасявах се от това, Мазол — каза той мрачно. — Трябваше да остана до теб, за да те съветвам и напътствам. Какво стана? Татенцето не хареса ли портрета?

— Не.

— Но ти не си го завършил още, нали?

Малка искрица просветна в угасналия поглед на Бил. Той ската пижамата си с енергично движение.

— Разбира се, че не съм. Точно това се опитах да му обясня. Направил съм само една скица. Няколко пъти го повторих на стария негодник… Извинявай.

— Няма нищо. Знам за кого говориш.

— Опитах се да му кажа, че портретът на една свиня трябва да се оценява като цяло. Но колкото повече му го повтарях, толкова повече той си знаеше своето.

— У тебе ли е скицата?

— Там, на леглото е.

— Дай да хвърля един… божичко, Мазол!

Фреди, който беше избързал към леглото и се беше навел над платното, отскочи назад като човек, който е видял нещо ужасяващо. После намести монокъла си, подготвяйки се да опита отново.

— И на тебе ли не ти харесва?

— Да ми харесва? Скъпи ми друже!

— Не забравяй, че не е завършена.

Фреди поклати глава.

— Няма смисъл, Мазол. Слава богу, че не е завършена. Такива неща трябва да се пресичат смело и до корен. Какво, за бога, те накара да изобразиш прасето като пияндур?

— Пияндур?

— Прасето, което виждам тук, е прасе, което е във вихъра на най-големия гуляй в живота си. Тия стъклени очи. Тая тънка усмивка. Виждал съм стария Типи да изглежда точно така. Ще ти кажа какво ми напомня. Напомня ми за карикатурите на прасета по коледните издания.

Бил беше потресен. Артистичният му дух не можа да понесе толкова много съкрушителна критика. Той също се приближи до леглото и огледа произведението си. Трябваше да признае, че в думите на приятеля му има зрънце истина. Не беше го забелязал по-рано, но миловидното лице на Императрицата, ухилено от платното, определено говореше за алкохолно опиянение. Като цяло видът й беше вид на свиня в новогодишна нощ.

— Странно — измърмори той замислено.

— По-лошо от странно — поправи го Фреди. — Не се учудвам, че татенцето е бил разтърсен из основи.

— Мисля, че сгреших, като се опитах да вкарам малко живот в лицето й — каза Бил, отстъпи крачка назад и затвори едното си око. — Нямаш представа, Фреди, колко отчайващо е за един художник да се изправи срещу модел като този. Тя през цялото време лежеше на една страна със затворени очи, а от ъгълчетата на устата й падаха олигавени парчета картофи. И на Веласкес нямаше да му е много драго. Стори ми се, че трябва някак да я посъживя, затова я ръгнах с един прът и бързо запечатах резултата, преди да заспи отново. Но сега виждам, че си прав. Това изражение е кофти.

— Също и формата. Направил си я продълговата.

— О, дреболия. Можех да я променя. Напоследък експериментирам в стила на кубистите и това беше просто една идея. Само пробвах.

Фреди погледна часовника си и беше шокиран от положението на стрелките. Злощастните Фаншоу-Кадуикови вече се терзаеха и несъмнено агонията щеше да става все по-мъчителна и по-мъчителна. Но той не можеше да остави нещата в този вид. Въздъхна и изтика настрана в съзнанието си мисълта за бедното семейство.

— Разкажи ми точно какво се случи, Мазол. До определен момент, разбира се, мога да си представя картината. Ти стоиш пред палитрата си, въртиш четките, а татенцето се приближава клатешком и намества пенснето си. Застава зад гърба ти. Наднича през рамото ти. И се дърпа назад с хрипкав рев. После какво? Отряза ти безусловно квитанциите, така ли?

— Да.

— Не остана ли вратичка за евентуално помирение?

— Не.

— И не е имало смисъл да предложиш да изтриеш нарисуваното и да опиташ отново, така ли?

— Така. Нали разбираш, опасявам се, че малко изпуснах гнева си. Не помня какво точно казах, но ефектът беше, че ако съм знаел, че иска напудрена, захаросана картинка, нямаше никога да приема предложението. И още нещо във връзка със задушаването на свободата на художника. А, да, казах му още да иде да се удави в гьола.

— Ти не си наред! Хм. Ха! Тц-тц. Това изобщо не ми звучи добре, Мазол.

— И на мене.

— Пру може да се ядоса.

Бил потрепера.

— Тя вече го направи.

— Значи сте се видели?

Бил потрепера отново.

— Да — потвърди той глухо. — Видяхме се. Беше с баща ти и остана малко, след като той си тръгна.

— И как реагира?

— Беше бясна и разтури годежа.

— Не може да бъде, Мазол. Сигурно не си я разбрал.

— Не мисля. Каза, че никога повече не иска да ме види и ще посвети живота си на добри дела.

— И ти какво отвърна?

— Нямах време да отвръщам. Тя се разсмя истерично и се изстреля като заек на пружина.

— Боже, боже! Разсмя се истерично, а? Виж го ти шантавият му фъстък. Понякога си мисля, че това дете не е с всичкия си.

Изтерзаното лице на Бил прие застрашителен вид.

— Да не искаш да получиш цицина на главата?

— Не — отвърна Фреди, след като обмисли въпроса. — Не, не мисля, че искам. Защо?

— Тогава не викай на Пру фъстък.

— Да не й викам фъстък?

— Да.

— Това май значи, че любовта още е жива.

— Разбира се, че е жива.

— Аз пък предположих, че ти е олекнало, задето си се отървал от момиче, което ти бие дузпата, само защото не си направил фурор с портрета на една свиня — начинание, изпълнено, според собствените ти думи, с много спънки.

Бил потрепера сприхаво.

— Изобщо не беше така.

— Тогава съм разбрал погрешно разказа ти.

— Бедата е, че тя поиска от мен да изоставя рисуването, а аз не се съгласих.

— А, ясно. Става дума за оная работа с кръчмата.

— Да не би да знаеш?

— Каза ми сутринта, когато я срещнах на Гроувнър скуеър. Наследил си „Черницата“ и тя иска да се захванеш с нея изцяло.

— Точно така. Спорим за това от седмици.

— Трябва да призная, че съм съгласен с нея. Не е лошо да опиташ. Това е златна мина, Мазол. От тебе може да се пръкне страхотен съдържател. Колкото до това да се откажеш от изкуството — защо пък не? Ясно е, че не ти върви много.

— Сега, след като помислих повече, започнах да го проумявам. Като че ли ми се отвориха очите. Виждал ли си някога момичето, което обичаш, да бяга от тебе в истеричен смях?

— Не, не съм. Аги понякога си е придавала важности, но доста по-кротко. Да, твърде неприятно.

— Това те прави друг човек, Фреди. Кара те да проумееш, че си бил животно, и мерзавец и свиня.

— Ясно. Имаш угризения.

— Сега съм готов да направя всичко, което иска. Ако тя смята, че трябва да се откажа от рисуването, никога вече няма да пипна четката.

— Е, това е чудесно.

— Ще й пиша писмо и ще й го кажа.

— Ами ако леля Хърмион хване писмото?

— За това не бях помислил. Дали би могла?

— Задължително. Когато младите членове на фамилията от женски пол се изпращат на заточение в Бландингс, кореспонденцията им се следи изкъсо.

— Можеш ли да й предадеш тайно една бележка?

— Не, не мога. Казах ти, че само минавам. Слушай какво ще направим. Сега ще прескоча до каторгата и ако Пру се е върнала, ще изложа пред нея всички факти. Ти чакай тук. Няма да се бавя. Поне така се надявам — каза Фреди и в съзнанието му отново се появи оная болезнена картина на семейство Фаншоу-Кадуик от Устършър с носове, залепени за прозореца и очи, вперени жадно в празната алея.