П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (9)

2

Гали трябваше да си промени плановете. Не успя да осъществи намерението си да покаже на Линда Гилпин красотите на алеята с тисовете, защото след най-краткия от всички кратки разговори, те се бяха разделили — тя, за да се върне в къщата, той, за да отиде при кочината на Императрицата, където знаеше, че ще намери лорд Емсуърт. Като резултат от разговора с ясната месечина за очите на своя кръщелник, той се чувстваше объркан и смутен и хранеше някаква слаба надежда, че Кларънс може да предложи нещо конструктивно. Такова чудо, разбира се, не беше много вероятно, защото Кларънс през целия си въздълъг живот никога, на никого, по никакъв въпрос не беше предлагал нещо конструктивно. Но често, като изложиш нещата пред другиго, мислите ти се избистрят, дори и той да се пули насреща ти като глуха кокошка.

Намери лорд Емсуърт провесен като мокър чорап над перилата на главната квартира на Императрицата с голям картоф в ръка. Галахад пристъпи направо към въпроса.

— Кларънс — каза той, — разтревожен съм.

— Съжалявам да чуя това, Галахад — отвърна лорд Емсуърт вежливо, като насочи към него вниманието си, до този момент монополизирано от сребърната медалистка, която се суетеше сред протеините и въглехидратите с такъв апетит, че би извикала одобрителна усмивка у Улф-Лехман. — Заради Кони ли? — попита, хващайки се за това, което мислеше за явно обяснение на душевните терзания на когото и да било в Замъка Бландингс.

— Не, не заради Кони. Става дума за един мой кръщелник.

— Не знаех, че имаш кръщелник.

— Имам няколко. Когато те помолят да изпълниш тоя ангажимент, няма как да откажеш. Не че се оплаквам от моите хора. Много ги обичам всичките, особено този. Надявам се, че не прекъсвам ранния ти обяд, Кларънс.

— Моля?

— Тоя картоф, който размахваш.

— О, това е за Императрицата. Тъкмо се канех да й го дам.

— Дай й го сега. После ще можеш да се концентрираш върху моя разказ.

— Точно. Да, продължавай, Галахад. Казваше, че мислиш да си осиновиш кръщелник.

— Нищо такова не съм казвал. Не можеш да си осиновяваш кръщелници. Те просто ти се лепват като израстъци. А въпросният кръщелник е син на стар мой приятел и сега е в беда.

Лорд Емсуърт се разтревожи.

— Пари? Ще се радвам да направя всичко, което е по силите ми.

— Много мило от твоя страна, Кларънс, но по отношение на парите всичко му е наред. Печели добре като адвокат и има дял в една картинна галерия на Бонд Стрийт. Интимният му живот, обаче, нещо се оплете. Помниш ли оная вечер, когато ми се обади, че Кони пак е цъфнала. Той беше при мен по това време и тъкмо ми казваше, че се е сгодил и ще се жени.

— Наистина?

— За онова момиче, Гилпин.

— Кое е това момиче?

— Знаеш я. Тя е в замъка. Дойде снощи. Малко дребничка, синеока, с кестенява коса.

— А, да, май си спомням нещо. Нямаше ли някаква връзка с Аларик?

— Племенница му е.

— И ще се жени за твоя кръщелник?

— Според него всичко било уредено. През цялото време ми припяваше колко я обичал и определено ми даде да разбера, че тя питае към него същата страст.

— Те се обичат? — изтърси лорд Емсуърт, разбрал за какво става дума.

— Именно. Изглеждаше съвсем опечено, с изключение на купуването на разрешително за брак и избора на енорийския свещеник.

— Кога ще бъде сватбата? И значи ли това — внезапно се паникьоса лорд Емсуърт, — че ще трябва да нося цилиндър?

— Така както изглежда, май няма за какво да се тревожиш.

— Нали не мислиш, че Кони ще настоява?

— Няма да има тази възможност.

— Тя ме кара да си го слагам на училищното увеселение.

— Опитвам се да ти кажа, че вероятно няма да има сватба.

— Ти каза, че щяло да има.

— А момичето казва, че няма да има.

— Тя би трябвало да знае. Е, така е по-добре. Не съм толкова против цилиндъра, колкото против дрехите, които вървят с него. Колосаната яка…

— Ще ми позволиш ли да продължа, Кларънс.

— Ами че разбира се, драги, разбира се.

— Тогава продължавам. Само преди малко я заведох — или се опитах да я заведа — да види алеята с тисовете. Тъй като за първи път успях да я уловя сама, естествено първата ми работа беше да заговоря за годежа.

— С твоя кръщелник?

— С моя кръщелник. „Чувам, че трябва да ви пожелая щастие“, казвам. А тя отговори само с едно просто „Защо?“. Малко изненадан, че не схваща бързо, обясних, че имам предвид годежа й.

— С твоя кръщелник?

— С моя кръщелник. А тя ми хвърли такъв студен и надменен поглед, като че ли съм я обидил на майка. „Дали не сте с впечатлението“, процеди тя, „че възнамерявам да се омъжа за това божие недоразумение? Ако е така, по-добре си го запишете. Не бих се омъжила за него, дори и ако трябваше да изпълня желанието на издъхващата си баба. Ако го видя умиращ от жажда, не бих му дала даже и росата от брюкселско зеле. А ако чуя, че го е прегазил автобус и му е строшил гръбнака на три места, ще си подскачам из Замъка Бландингс и ще извивам глас като славей.“ Това може и да не са били точните й думи, но същността е тази и отношението й ме разтревожи. Може и да съм малко мнителен, но определено имам чувството, че годежът е развален. Не мога да си представя какво е направил Джони, та тя така да се разбеснее. Вероятно ще излезе нещо съвсем тривиално. През всичките тези години съм забелязал, че на момичетата не им трябва много основателна причина, когато развалят годежи. Това е първата им крачка, ако нещо забоксува. Спомням си един образ на име Пондърби при старите Пеликани — Наричахме го Търбуха Пондърби, съкратено от Бездънния Търбух, заради невероятната му способност да поглъща ром. Та той се сгоди за едно момиче, което изпълняваше номер със змии из вариететата в предградията. То винаги носеше своите асистенти със себе си в една ракитена кошница. И веднъж, когато си похапвали сладко-сладко в кръчмата след представлението, един голям зелен участник в трупата се изсулил и се увил около краката на Търбуха. А тъй като на него животецът му бил скъп, го халосал по носа с комат хляб. Обяснил на момичето, че се афектира дълбоко щом види змии. Но тя все пак разтурила годежа и се оженила за един жонгльор. А пък да не говорим за Бинкс Холоуей…

Анекдотът за Бинкс Холоуей се славеше като най-добрият в репертоара на Гали. Беше го разказвал пред възторжена публика поне сто пъти по време на кариерата си, но сега не му беше писано. Лорд Емсуърт нададе хрипкав врясък и с треперещ пръст посочи нещо в кочината. Какво точно Гали не можеше да разбере. Всичко му изглеждаше съвършено нормално, Императрицата не беше вирнала крака, нито пък някоя огнена колесница я отнасяше към небесата. Тя винаги е била една доста пестелива откъм демонстрация на чувства свиня, а сега изглеждаше даже по-спокойна от обикновено.

— Какво, за бога, става, Кларънс? — повиши тон Гали. Този внезапен врясък го беше накарал да си прехапе езика.

За момент лорд Емсуърт не можеше да издаде звук. Най-накрая от устата му излезе нещо, което все пак можеше да мине за членоразделна реч.

— Картофът!

— Какво за него?

— Тя не го е изяла. Такова нещо никога не се е случвало. Тя обожава картофи. Сигурно се разболява от нещо.

— Да изпратя ли за ветеринаря?

Запитването на Гали беше подигравателно. Той не прие на сериозно това вълнение около едно прасе, което очевидно беше в апогея на благополучието си, а и езикът още го болеше.

— Или да известя полицията? Или да свикам войската?

Единственото, което успя да проникне до съзнанието на лорд Емсуърт, беше ключовата дума.

— Да, ти ще телефонираш на ветеринаря, Галахад. Бих го направил и сам, но трябва да остана с нея. Той се казва Банкс. Бийч трябва да знае номера. Моля те, иди и намери Бийч без да се бавиш.