П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (8)

1

След два дни пристигна Линда Гилпин. Тя дойде с колата си късно вечерта и веднага си легна. Беше уморена от дългото пътуване. Гали изгаряше от нетърпение да си поговорят насаме, затова на другата сутрин след закуска я заведе да види алеята с тисовете, която беше една от забележителностите на това място и често получаваше ласкави отзиви в издания като „Английските градини“ или „Стара Англия“. Краткото му впечатление от девойката беше благоприятно. Тя беше, както и Джони каза, стройна, синеока и толкова различна от чичо си, херцога на Дънстъбъл, че на Гали му доставяше удоволствие да я гледа. Накратко, момиче, което всеки кръстник би изпратил с радост на сватбено пътешествие с кръщелника си до Ямайка.

Херцогът и лейди Констанс бяха на горния етаж в портретната галерия. Полегналата гола на последния беше закачена там предишния ден и лейди Констанс я изучаваше с неодобрение. Нейно благородие беше жена, която не разбира много от изкуство, но затова пък знаеше какво харесва. До нейната благосклонност можеха да се домогват само такива картини, чиито теми са по-обилно завоалирани. Момиче, което няма нищо на себе си, каза тя на херцога, освен една крайно недостатъчна наметка от някаква прозрачна материя, не подхожда на компанията на предците й. В отговор херцогът изръмжа, че предците й са такава сбирщина от ръбести главорези, че е истинско великодушие да се предложи на посетителя гледка, която да отвлече вниманието му от тях. В някакъв проблясък на метафорично мислене, на каквото едва ли някой би помислил, че е способен, той оприличи портретната галерия на Замъка Бландингс със Стаята на ужасите в музея на Мадам Тисо.

Критиката нервира лейди Констанс, макар че по-малко предубеденият наблюдател би признал, че някои от графовете Емсуърт, по-специално третият, петият и седмият, доста необмислено се бяха увековечили, но тя преглътна острия отговор. Когато му се отговори остро, херцогът имаше склонността да се обижда, а тя искаше да му каже нещо, за което се нуждаеше от дружелюбност, или това, което максимално се доближава до дружелюбност по неговите стандарти.

Канеше се да начене отново темата за женитбата му. Той беше вдовец от много години, а нейното щастливо обвързване с Джеймс Скунмейкър я беше накарало да чувства по-силно от всякога, че това състояние на нещата трябва да се изглади. Лейди Констанс беше твърд последовател на идеята, че съпругата оказва благотворно влияние върху съпруга и смяташе, че херцогът има нужда от това. Според нея възможно най-бързо трябваше да му се набави някой, който да подобри маниерите, навиците и погледа му върху живота.

Беше му говорила често по този въпрос, но само в някакъв общ и мъгляв план. Сега, когато в живота й се беше появила Ванеса Поук и даже беше тук в Бландингс заедно с него, й се стори, че е дошъл моментът да се премине към нещо по-конкретно; да се погледнат нещата право в очите, макар че тя не би употребила точно този израз, и да се изрекат ясно и гласно. Лейди Констанс опипа внимателно почвата.

— Колко са очарователни американките — започна тя. — Привлекателни, шик и така добре облечени.

Херцогът разбра, че тя е в дълбоко заблуждение. Но, разбира се, това се очаква от женския пол. При този пол слабоумието се разбира от само себе си.

— Тя не е американка. Онзи, който я е нарисувал, е бил французин, така че тя също трябва да е била французойка. Логично е някой, който рисува във Франция, да има френски модел. Сигурно се е казвала Габи или Бриджит, или Мими, или нещо подобно. И ако мислиш, че е добре облечена, трябва да ти е изпила чавка акъла. По дяволите, та тя няма и един парцал на себе си.

Лейди Констанс прехапа устни и спря за момент преди да проговори. Дойде й наум злостната мисъл, че имаше случаи, когато Аларик изглеждаше точно като брат й Кларънс.

— Нямах предвид жената на картината — рече тя студено. — Мислех си за…

— Напомня ли ти на някого? — продължи херцогът. За него да остави някого да си довърши изречението, би било само проява на недоглеждане. — Питам те, защото познавам един американец на име Траут, който твърди, че е живият образ на третата му жена, а пък Емсуърт настоява, че тя определено прилича на оная негова свиня.

— Мислех си за…

— Нещо в изражението на очите и в начина, по който е легнала. Казва, че е виждал свинята си да лежи така стотици пъти. Обикновено го правела след обилно хранене.

— Това, което исках да кажа…

— А колкото и да е странно, аз намирам значителна прилика с жената на нашия свещеник в Уилтшир. Само в лице, разбира се, защото никога Не съм я виждал да лежи гола на мъхести брегове. Съмнявам се, че свещеникът изобщо ще й позволи.

— Ако само ме изслушаш, Аларик…

— Между другото, исках да ти кажа по-рано, поканил съм тук Траут. Мислех си, че почтеността го изисква. Жена му се развела с него, а той още е хлътнал до уши по нея, така че колкото повече гледа картината, която му напомня за нея, толкова повече ще се разпалва. Пристига този следобед.

Ако лейди Констанс разговаряше с лорд Емсуърт и той се беше изпуснал, че е поканил някакъв американец на име Траут в Бландингс без нейно разрешение, неизбежно щеше да се случи нещо, подобно на санфранциското земетресение^[1]. Но вярна на политиката си да запази херцога във възможно най-доброто му настроение, тя позволи само оскъден намек на раздразнение да се прокрадне в думите й.

— Бих желала да не каниш хора в къщата ми, Аларик.

Херцогът, като мъж с ясен ум, на секундата видя несъответствието и отново забеляза неумението на женския пол да следва логиката. Според него това е нещо, което има връзка с костната структура на главите им.

— Как, дявол да го вземе, ще могат тогава да дойдат тук, ако не са поканени?

Лейди Констанс можеше да отговори, че познава такива, които сами се канят, но само въздъхна отчаяно.

— Кой е този Траут?

— Ти не слушаш ли? Нали ти казах. Янки. Срещнах го в клуба. Заприказвахме се и ми каза за жена си. Свестен човек. Чалнат, разбира се.

— Защо го наричаш така?

— Да се жени за всичките тия жени! Доколкото разбирам, прави го на всеки кръгъл час. Спомняш ли си песничката „Наричат ме Ото с цветята“ от някакво развлекателно шоу? „Ако не харесваш това във ръката, набери си друго от лехата, това са словата на Ото с цветята.“ Ето това е Траут.

— Очарователно.

— Много си е добре. Непрекъснато къркан, доколкото разбирам. Поне беше, когато го срещнах. Ронеше сълзи в един коктейл, докато ми разказваше за жена си. Била му третата, или може би четвъртата. Докато се обърнеш, и той вече се оженил. Странно хоби, но всеки с вкуса си, а струва ми се, той си харесва своето.

Беше подал на лейди Констанс репликата, от която се нуждаеше. Затова й се наложи да обърне гръб на доста тревожната мисъл, че като домакиня на Замъка Бландингс ще трябва да забавлява за неограничен период от време някакъв неуравновесен алкохолик.

— Не мислиш ли, че е време да се ожениш отново, Аларик?

Гневно пръхтене отекна в портретната галерия като рог в мъглата.

— Казваш тоя идиотизъм всеки път, когато се видим. Едно си баба знае, едно си бае. За кого искаш да се оженя сега?

— За Ванеса Поук.

— Американката, която си довела? Коя е тя? Някоя приятелка от Ню Йорк?

— Не, срещнах я на кораба. Имах невралгична атака, и тя беше много мила с мен. Трябваше да прекарам два дни на легло, а Ванеса остана да се грижи за мен.

— Сигурно е искала да намаже нещо.

— Не ставай смешен.

— Опита ли се да ти иска заем?

— Разбира се, че не. Тя е много по-богата от мен. Поне баща й.

— Откъде знаеш това?

— Тя ми каза. Дъщеря е на Д. В. Поук. Трябва да си чувал за Д. В. Поук?

— Мисля, че знам това име.

— Разбира се, че го знаеш. Той е финансов крез. Контролира всякакъв род бизнес… банки, пътища, мини, всичко.

— Така ли? — облещи се херцогът.

— Никой не може да нарече Джеймс просяк, но когато се сравнява с Д. В. Поук, се чувства точно такъв. И има много високо кръвно.

— Кой, Джеймс ли?

— Не, Поук. Може да умре от апоплексия всеки момент и Ванеса ще стане една от най-богатите жени в Америка.

— Наистина ли? — замисли се херцогът. — Наистина ли? Блясъкът, който се появи в жабешките му очи, не убягна на лейди Констанс, нито пък я учуди. Тя очакваше думите й да породят мощна реакция. Ако някой й кажеше, че които и да било нейни възгледи съвпадат с тези на брат й Галахад, щеше да бъде отвратена, и все пак по въпроса за страстта на херцога към парите, въпросните възгледи се покриваха. Беше се запознала с тази негова слабост към звонковата наличност преди двадесет години, когато я информира, че годежът им е невалиден, защото баща й отказал да изпълни условията му по зестрата. Лейди Констанс никога не можа да се отблагодари на покойния си родител за свидливостта му. Обичаше Аларик като сестра, но интелигентността й подсказваше, че за жена с нейния взискателен темперамент, бракът с него би бил катастрофа. Ванеса беше друго. Нейният весел уравновесен нрав би й помогнал да се справи даже и с Аларик.

— Тя ще бъде идеална за теб — каза лейди Констанс.

— Изглежда симпатична — съгласи се херцогът.

— И за нея ще бъдеш добра партия.

— Разбира се.

— Тя отиде в библиотеката след закуска. Защо не идеш да си поговорите?

— Ще отида.

— Тя ще е очарована да те види.

— Предполагам. Отивам веднага. И не искам да се вясваш там, Кони. Изчезвай!