П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (39)

3

Гали отново лежеше в хамака със затворени очи и си мислеше за Джон, Линда и американския военноморски флот. Някакъв глас, който блееше името му, го извади от мечтанията и той с раздразнение видя брат си Кларънс, наведен над него. Прекъсването извади от релси мисловната му композиция и макар че въпросната композиция не даваше изгледи, че ще стигне до някаква определена гара, това му беше неприятно.

Раздразнението бързо се смени с тревога, когато забеляза възбудата на посетителя. За разлика от членовете на Клуба на Пеликаните, когато лорд Емсуърт беше получателят на стрелите и прашките на жестоката съдба, винаги допускаше съмненията и страховете му да се видят от околните с просто око.

— Нещо лошо ли се е случило, Кларънс?

— Да, наистина, Галахад.

— Кони, предполагам. Не й позволявай да те разстройва. Стегни се. Отговаряй й през зъби.

— Не е Кони, Аларик е.

— Следвай същата политика.

— Но той казва, че ще заведе дело срещу мен, затова че си е изкълчил глезена на тия стълби.

Гали се изсмя предизвикателно.

— Нека да опита. Няма никакви шансове.

— Наистина ли мислиш така?

— Вземи си добър адвокат за защитник и гледай как ще го разкъса на парчета. Ще му изкара вътрешностите като голяма доза пургатив. „Не е ли факт, че препускахте надолу по стълбите със сто километра в час, за да си вземете коктейлите?“, „Точно ли ще бъде, ако кажем, че сте се наливали със същите като прахосмукачка през целия следобед?“, „Не е ли вярно, че сте бил пиян като кютук?“ Ще го върже на фльонга в първите две минути и съдебните заседатели ще трябва да прекратят делото.

Лорд Емсуърт издиша като спукан балон. На Галахад, мислеше си той, винаги може да се разчита да ти влезе в трудното положение и да направи ценни предложения за подобрението му.

— Много ме успокои, Галахад. Бих желал да можеше да направиш същото и относно това писмо. Аларик ми даде писмо. Трябва да го дам на Бийч, а той да го занесе в Маркет Бландингс.

— И какъв ти е проблемът?

— Не мога да накарам Бийч да направи такава дълга разходка в гореща сутрин като днешната.

— А защо не го оставиш на масата с останалите писма?

— Аларик изрично каза да се занесе веднага. Трябвало да се прати препоръчано.

— Разбирам.

— Всъщност, мисля, че Бийч ще ми обърне гръб, ако му кажа да иде до Маркет Бландингс. Хич няма да му се понрави. Ще трябва сам да го занеса, а имам уговорка да се срещна с Банкс при кочината.

Гали имаше меко сърце и както беше казал на брат си, не мислеше да оставя милосърдните дела изцяло на бой-скаутите. Той се измъкна от хамака.

— Аз ще го занеса, ако искаш.

— О, Галахад! Наистина ли?

— С удоволствие ще се поразходя.

— Ето ти писмото.

— Добре.

— Толкова съм ти благодарен, Галахад.

— Няма защо. Винаги съм на твоите услуги. Хей, виж ти работа! Адресирано е до Ванеса Поук.

— Банкс и аз ще обсъждаме новия витамин за прасета, за който четох наскоро. Трябва да се взима с малко обезмаслено мляко.

— Какво ли може да й пише?

— Предполагам, че е чудесен. Благодаря ти отново, Галахад. Наистина е страшно мило от твоя страна.

Замислен, Гали пусна писмото в джоба си. Не можеше да разбере причината за този внезапен импулс от страна на херцога да завърже приятелство с Ванеса Поук по пощата. И беше все така далече от разрешаването на загадката и почти склонен да отиде до крайност и да се обърне към херцога за помощ, когато размишленията му отново бяха прекъснати от някакъв глас. Този път към него се беше присъединила сестра му Констанс.

— А ето те и теб, Галахад.

В маниера й нямаше и следа от нараненото честолюбие, което беше изпитала преди малко, напускайки градинския апартамент. Две неща бяха възстановили нейното присъствие на духа. Първото беше успокоителната мисъл, че критикът й е дебелокож тъпанар, емоционално неспособен да разпознае добрата творба, като я види; второто — че скоро ще накара Галахад да се почувства ужасно глупаво, едно удоволствие, което рядко изпитваше.

— Търсех те — каза тя. — Не знам дали си спомняш един разговор, който водихме неотдавна.

— Спомням си, че разменихме една-две думи за кръщелника ми Джони Халидей.

— Не се отнася за това. Имам предвид Аларик.

— Аларик? Говорили ли сме за него? А, да, започвам да си спомням. Каза, че се надяваш да се ожени за Ванеса Поук…

— … а ти каза, че бил прекалено зает със себе си и влюбен в удобствата си, за да помисли някога за нов брак. Е, може би ще ти е интересно да знаеш, че написа писмо до Ванеса с молба да стане негова жена и в момента Бийч е на път към пощата в Маркет Бландингс.

— Мили боже! Да не ме пързаляш?

— Не.

— Наистина ли е изпратил на девойчето предложение?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Показа ми писмото. Ванеса няма как да не го приеме. Всяко момиче би искало да стане херцогиня. А за Аларик това ще бъде отличен брак.

— Защото тя е дъщеря на Д. Б. Поук, фрашкания с мангизи магнат.

— Именно. Е, Галахад, излиза, че не си толкова добър познавач на човешката душа, за какъвто се мислиш.

— Май така излиза.

— Винаги си бил прекалено уверен, че ти си правият, а другите грешат.

— Не ми го натяквай. Ще бъде ли прибързано, ако отида и поздравя Дънстъбъл?

— Като се има предвид колко малко вероятно е Ванеса да откаже, не виждам защо не.

— Отивам веднага. Я слушай! Чуваш ли нещо?

— Не.

— А аз чувам. Леви-десни, леви-десни — хиляди маршируващи крака и хиляди мъжествени гласове, пеещи химн. Колко права беше оная сладурана Поук. Морските пехотинци на Съединените американски щати идват.