П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (20)

6

Да се твърди, че лейди Констанс се зарадва на посетителите си, когато след няколко минути почукаха на вратата, би било силно преувеличено. Тя очевидно беше разстроена и погледът й, който се заби първо в Гали, имаше силно сходство с погледа на Горгона Медуза. Едва когато видя херцога, пламъкът в очите й се уталожи. Нямаше безчинство, на което според нея Галахад да не е способен, но тя не можеше да повярва, че Аларик ще безпокои съня й без някоя основателна причина.

Херцогът проговори пръв. Някоя по-дребна душа щеше да напълни гащите при гледката на тази величествена жена с кална маска на лицето, но той не беше такъв.

— Ето те и теб! Къде е стаята на Траут, Кони?

Тя отвърна на въпроса с въпрос:

— Какво, за бога, правиш, Аларик? Защо се шляеш из къщата по това време?

Херцогът си имаше пряка процедура за тези неща. Не беше изкачвал двадесет стъпала, за да участва в подобно препитване.

— Няма какво да питаш защо се шляя из къщата. Ако наистина искаш да знаеш, търся това влечуго Траут.

— Защо ще търсиш мистър Траут? Ако искаш да му кажеш нещо, не може ли да почака до закуска?

— Не може, защото не може. Той ще се е чупил много преди закуска. Надявам се да не го е направил още сега.

Лейди Констанс беше в такава неравна позиция пред интелектуалния градус на разговора, че всъщност се обърна за помощ към брат си Галахад.

— Не разбирам. Какво иска да каже той, Галахад?

Както обикновено Гали беше самата услужливост.

— Много е просто, Кони. Той си мисли, че Траут е откраднал оная негова картина, и иска да си я възстанови. Смята, че тя е някъде умело замаскирана в стаята на крадеца и възнамерява да пъха запалени клечки между пръстите на краката му, докато изтръгне признание за скривалището. Доста разумно, така мисля. Тия неща винаги дават резултат.

Макар че това обяснение имаше най-добри намерения, лейди Констанс си остана в неведение.

— Но, Аларик, какво те кара да мислиш, че мистър Траут ти е откраднал картината?

— А кой друг може да бъде?

— Искам да кажа, защо смяташ, че изобщо някой я е откраднал?

— Ами картините нямат крака, нали?

— Не те разбирам?

— Ако някоя изчезне, значи е била взета, а Емсуърт току-що бил в портретната галерия и казва, че моята полегнала гола е изчезнала.

— Кларънс! — споменаването на това име оказа мигновен ефект за възстановяване на нейното хладнокръвие. — Нима наистина си изградил своето обвинение срещу мистър Траут само върху това, което е казал Кларънс? Ти го знаеш какъв е. Не можеш да разчиташ на нищо, казано от него. По същия начин, когато беше дете, упорстваше, че под леглото му имало индианци.

Херцогът почука повелително по скрина.

— Докарай Траут!

— Няма да го докарам. Напълно сигурна съм, че Кларънс е направил някоя нелепа грешка и картината си е още там. Хайде да отидем в картинната галерия и да се уверим.

След няколко минути тя отново проговори. И когато го направи, то беше със самодоволството на жена, която има основание да каже: „Какво ти говорех аз на теб!“

— Виждаш ли — посочи тя и херцогът не намери отговор. — Точно както предполагах. Типичен пример за тъпоумието на Кларънс. А сега може би ще ми бъде позволено да се върна в леглото и да поспя малко през остатъка от нощта.

Тя се оттегли с високомерие, което нито един от портретите на прадедите й не можеше да надмине, и Гали зацъка съчувствено с език.

— Кони е разстроена.

— Аз също — отвърна херцогът.

— Невероятно как Кларънс е могъл да направи такава грешка.

Чувствата, накипели в гърдите на херцога, експлодираха в едно от най-звучните изпръхтявания, които беше постигал до сега.

— Няма нищо невероятно. Кони може да си говори каквото си иска за него, че е тъпоумен, но това, от което страда не е тъпоумие. Той си е абсолютно чалнат и не виждам какъв смисъл има да се преструваме, че не е. Излиза посред нощ да види оная своя свиня, защото нещо я сънувал. Промъква се в стаята ми и започва да вършее сред масите, а когато го попиташ какво, по дяволите, си е наумил, той бръщолеви за някакви несъществуващи котки. И накрая не може да види една тъпа картина, която ще му избоде очите. Той трябва да бъде освидетелстван.

Гали поглади замислено брадичката си. После си смъкна монокъла и го лъсна.

— Аз не бих отишъл толкова далеч, но той определено трябва да се види с психиатър.

— С кого?

— С някой от ония приятелчета, които ти задават въпроси за детството и постепенно се добират до причината защо обикаляш препълнените театри и крещиш „Пожар“. Откриват, например, че това е защото някой ти е взел захарното петле, когато си бил на шест годинки.

— Знам за кои говориш. Тръшват те на една кушетка и ти взимат някоя безбожна такса за половин час. Мислех, че ги наричат психари.

— Е, това сигурно е медицинският термин.

— Чувал съм да говорят за някой си Глосъп.

— Сър Родерик Глосъп? Той е всепризнатият връх в професията.

— Ще го докараме.

— За съжаление оня ден четох във вестника, че е заминал за Америка.

— Лошо.

— Но — продължи Гали — по някакво наистина невероятно съвпадение, вчера следобед си бъбрих с по-младия му съдружник, един младеж на име Халидей. Срещнах го случайно в „Емсуърт Армс“. За нашата цел ще свърши работа колкото и Глосъп. Казват, че макар и млад, бил извънредно надарен.

— Мислиш ли, че ще можеш да го докараш?

— Сигурен съм, че ще се радва да дойде. У Кони е белята.

— Защо?

— Можем ли да я накараме да го покани в замъка? Нали, ако е възможно, трябва да пазим от нея тайна, че Кларънс е в процес на лечение. Знаеш какви са жените, хващат ги нервите. Можеш ли да й кажеш, че ти е приятел и да я убедиш да го покани?

— Да я убедя? — още едно пръхтене, наподобяващо тръбата на Страшния съд, проехтя из портретната галерия. — Не ми трябва да убеждавам Кони да кани някого. Аз сам ще го поканя.

— Чудесно! Едно обаждане по телефона ще бъде достатъчно. Ще се свържа с него още утре сутринта.