П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (18)

4

„Време е“ — помисли си Гали, като се върна свеж и розов от банята — „да се постави тази картина, където й е мястото.“ Тогава тя ще му се махне от главата и той ще може да посвети мислите си на нещо друго.

Докато напредваше по тъмния коридор, той усещаше приятната топлина, която е награда за добрата душа, извършила благородно дело за ближния. Разбира се много още имаше да се направи, преди да се каже, че на Джони му е оплетена кошницата, но той беше отхвърлил — или поне беше пред отхвърлянето — на един от товарите върху плещите му. Сега над галерията „Бендър“, където младият глупчо имаше такъв голям финансов интерес, не висеше застрашително фалита. Що се отнася до тази история, нямаше повече място за тревога, а няколко добре подбрани думи от страна на човек, който в миналото си е разплаквал и букмейкър, ще оправят работата и с разфучалото се девойче.

И както си размишляваше, с известна доза самодоволство, за късмета на кръщелника си да има такъв мъдър съветник, към който да се обърне винаги в труден момент, една гледка, която не беше очаквал, го закова на място. Под вратата на портретната галерия се процеждаше светлина, което показваше, че освен него и други са накрак тази нощ.

Той се отдръпна назад. Ясно беше, че няма да може да изпълни мисията си с лека ръка, както очакваше. Ще трябва да е ловък и пресметлив. С тази мисъл той се оттегли няколко крачки встрани до едно местенце, където тъмнината щеше да го прикрива, докато бродещият колега се покаже.

Колкото до самоличността на този скитник и мотивите за посещението му в портретната галерия, тук беше в абсолютно неведение. Отхвърли вероятността това да е призракът на Замъка Бландингс. Призраците, разбира се, си лягат късно, но не палят лампите. Още повече, призракът на Замъка Бландингс, доколкото си спомня правилно от слушаните в детството му разкази, обикаля с главата си под мишница, което съдържа известна доза неудобство за един дух, който разглежда картини.

Беше достигнал до заключението, че мистерията е неразрешима, когато вратата се отвори с трясък, лорд Емсуърт се изстреля навън и хукна по стълбите с внушителна бързина. Като го видя, Гали си спомни една подобна нощ. Тогава в желанието си да се отърси от тревогите, които го терзаеха от няколко дни, той и един колега алтруист, бяха вмъкнали в спалнята на приятеля си Плъг Башъм едно покрито с фосфор прасе, и бяха ударили гонга. Плъг препусна по стълбите, взимайки по две-три стъпала нагоре. У него личеше точно тая възбуда, която сега се наблюдаваше и у лорд Емсуърт. Гали се запита какво ли може да се е случило, което така силно да разстрои брат му.

Не му беше времето да стои и да разсъждава върху първопричините. Имаше работа за вършене. След като портретната галерия се опразни, той бързо влезе, окачи полегналата гола и се върна в базата си. И тъкмо си отдъхваше с цигара и един детективски роман, когато на вратата се почука и зад нея се показа лицето на лорд Емсуърт. Той все още изглеждаше възбуден.

— О, Галахад — задъхваше се той. — Така се радвам, че си буден. Страхувах се, че може да спиш.

— Толкова рано? Би било крайно необичайно. Седни. Радвам се, че се отби. Какво те тревожи?

— Изживях шок, Галахад.

— Нищо по-добро, както съм чувал, за адреналина.

— И дойдох да поискам съвета ти.

— На твое разположение е, както винаги. Какъв е проблемът?

— Чудех се дали да му кажа още сега.

— На кого?

— На Аларик.

— Какво да му кажеш?

— Че картината му е открадната. Току-що бях в портретната галерия и нея я нямаше.

— Няма я? Учудваш ме, Кларънс. Искаш да кажеш, че не е там?

— Именно. Първото, което ми дойде наум е да отида и да информирам Аларик веднага.

— Разбира се.

— Но когато стигнах до вратата му, усетих, че се колебая. Виждаш ли, за съжаление обезпокоих съня му малко по-рано и той беше доста разстроен.

— Как се случи това?

— Отидох да видя Императрицата и докато бях в кочината…

— Във кочината?

— Да, тя си беше легнала, аз влязох вътре и паднах в кочината.

— Да, мисля, че усещам нещо такова. Можеш да отвориш прозореца няколко сантиметра. Та какво казваше?

— Когато се върнах, някой беше залостил външната врата.

— И кой ли може да е бил?

— Френският прозорец на Аларик беше отворен и всичко щеше да мине добре, ако не се появи котката.

— Котката?

— Една котка си навря главата в крака ми, аз подскочих и катурнах масата. Вдигна се доста шум и Аларик излезе от спалнята си. Не ми повярва за котката. Всичко беше крайно неприятно.

— Няма начин да не е било.

— Затова дойдох да те попитам дали е абсолютно належащо да го будя отново.

Гали се замисли. Можеше, разбира се, съвсем лесно да успокои духа на брат си, като каже: „Първо, скъпи ми Кларънс, нека идем до портретната галерия и се уверим, че не си сгрешил. Тези оптически илюзии са често явление. Може още да си виси на пирона весела и доволна като муха върху мед.“ Но си каза, че ще падне доста освежителен смях, като се разсъбуди втори път един разлютен херцог и се наблюдават реакциите му. И колко добре ще му дойде на адреналина. С тоя заседнал живот в Уилтшър и с никого наоколо освен тъпите съседи, надбъбречната му жлеза сигурно се стимулира веднъж годишно. Би било хуманно да се използва тази възможност и да се сръчка малко.

— Така мисля, Кларънс. Убеден съм, че трябва да му кажем веднага.

— Ние?

— Аз ще дойда с теб да те подкрепя морално.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Много си мил, Галахад.

— Опитвам се, Кларънс, опитвам се. Няма само скаутите да са такива, я.