П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (17)

3

Не може да е приятно преживяване за един домакин да се намери посреднощ заключен извън собствената си къща, затова не бихме могли да го упрекнем, ако позволи гореизложеният факт да го смути. Разбира се, ако е човек решителен, има прост и лесен начин да се справи с положението, при условие, че белите му дробове са наред. Преди много години бащата на лорд Емсуърт се сблъскал с подобна дилема, когато веднъж се върнал в малките часове от годишната вечеря на „Шропширските верни синове“. И я разрешил посредством викане колкото му глас държи, а този глас, дори и в по-спокойни моменти, беше като на любител на тостове по време на обществен банкет. Освен това блъскал по вратата с една яка тояга и за нула време всички обитатели на замъка, с изключение на ония, които получили истеричен припадък, се събрали на входа, за да го пуснат. С една последна кратка ругатня той запратил тоягата по иконома и продължил към спалнята си.

Неговият син и наследник, който сега се пулеше озадачено към вратата през пенснето си, нямаше подобни природни дадености, за да се облегне на тях. Баща му, като повечето викториански бащи, имаше зад гърба си утешителното съзнание, че е господар в къщата си и че никакви упреци не се очакват от съпругата на следващата сутрин, ако я е стреснал така, че да подскочи петнадесет сантиметра вертикално нагоре в леглото си. Приемникът на титлата му не беше така благоприятно поставен в собствения си дом.

Мисълта какво ще каже Кони, ако бъде вдигната от сън с крясъци през нощта, парализира лорд Емсуърт. Той стоеше там вледенен. Преобладаващото впечатление сред онези от комарите, нощните пеперуди и бръмбарите, които го бяха придружили до вкъщи беше, че се е превърнал в солен стълб. За тях беше голяма изненада, когато в края на петата минута той шавна, размърда се и изглежда усети, че в тленната му обвивка все още блика живот. Причина за раздвижването бе внезапно осенилата го идея, че в нощ, топла като тази, херцогът сигурно е оставил отворен френския прозорец на градинския апартамент. И макар че лорд Емсуърт беше последният човек, който би твърдял, че е акробат, и първият, който би признал неумението си да извърши нещо толкова ловко като катеренето до втория етаж по водосточна тръба, той все пак се смяташе за способен да прекрачи един отворен френски прозорец. С чувството, че само минути го делят от щастливия край, заобиколи къщата и там, точно както очакваше, беше градинският апартамент с прозорец толкова гостоприемно отворен, колкото може да бъде един прозорец.

Той го привличаше като магнит.

От своя страна, макар че лордът нямаше ни най-малка представа за това, прозорецът беше упражнил същото въздействие и върху една котка, която денем живееше в оборите, а нощем скиташе насам-натам. Любопитна, както си е редът при котките, тя беше заинтригувана от отворения прозорец и искаше да провери какво има зад него. В момента, когато лорд Емсуърт на пръсти прекрачваше рамката, котката изследваше една от обувките на херцога, оставена на пода, но не намери в нея нищо, което би могло да привлече търсачите на удоволствия.

Краката на лорд Емсуърт, приземявайки се внезапно в непосредствена близост, изглежда обещаваха повече забавление, предлагайки, така да се каже, допир от плът и кръв. Вярно, издаваха странен мирис, но затова пък доста привлекателен, помисли си котката. Това беше една доста обичлива писана и винаги харесваше да се отърква о хората. Изоставяйки обувката, тя завря глава в халата на лорд Емсуърт. При което го сграбчи същото чувство, както в детството му, когато насред улицата един игрив съученик се беше прокраднал изотзад и бибитнал в ухото му. В следствие на това той изпълни един от ония странични скокове, на които Нижински^[1] беше майстор в добрите си години. Този пирует бе последван от такъв грохот, какъвто може да произведе единствено разярен бик в магазин за порцелан.

Да припомним, че лейди Констанс, след като разбра, че херцогът предпочита да се настани в градинския апартамент, беше побързала натам, за да се увери, че всичко е точно така, както той го харесва. Между нещата, които тя си бе помислила, че ще му харесат, беше и една кафява масичка, върху чиято повърхност се намираха будилник, купа с рози, втори съд със сушени розови листа, календар, пепелник и портрет на Джеймс Скунмейкър и нейна милост в сватбените им одежди. Точно с тази масичка се беше сблъскал лорд Емсуърт, след като се приземи от въпросния си скок и накара небесата да зазвънят, както вече го описахме.

И тъкмо бяха престанали да звънят, лампите светнаха и на авансцената излезе херцогът с лимоненожълта пижама на лилаво райе.

Херцогът на Дънстъбъл, макар и с жабешки очи и мустаци, прекалено рунтави за вкуса на повечето хора, все пак не беше пъзльо. Много мъже, осъзнали, че в уединението им са нахлули нощни мародери, биха се покрили през глава със завивките, надявайки се, че ако си мълчат, ония ще ги подминат. Но той беше замесен от по-друго тесто. Гордееше се, че е човек, който не понася безсмислиците, и със сигурност нямаше намерение да ги търпи и от тумба проклети обирджии, които си играеха футболни игрички пред вратата на спалнята му. Като се въоръжи, по липса на друго, с една бутилка от минерална вода, той изскочи на бойното поле с решимостта на асирийски войн, впускащ се в битката като лъв. А там намери лорд Емсуърт.

Това беше пародия на кулминацията и войнственият му дух се почувства засегнат. Да дойде настроен да халоса по главите орда апаши със своята бутилка, а да няма никакви апаши за халосване, само неговият домакин с глуповата усмивка на физиономията. Именно тази глуповата усмивка на лорд Емсуърт особено го раздразни. Като взе предвид и факта, че последният се разнасяше из стаята му в един сутринта, очевидно с намерението да изтанцува някой солов танц в тъмното, херцогът спокойно можеше да затвърди впечатлението си, че тоя тип е чалнат.

Лорд Емсуърт много би се радвал да махне с ръка на цялата работа, но почувства, че една-две обяснителни думи са належащи и че той трябва да започне разговора. Само някоя и друга любезност, помисли си лордът, защото дори и смътни, и той си имаше своите правила на добро поведение. Като пусна още една глуповата усмивка, той изфъфли:

— Ъ-ъ… добър вечер, Аларик.

Поздравът беше злополучно формулиран. Дори едно по-неофициално „Здрасти“ или „Мараба“, биха имали по-голям шанс да умилостивят херцога. А той съвсем не беше любезно настроен, когато отговори:

— Добър вечер? Какво искаш да кажеш с това „добър вечер“? Та сега минава полунощ, мътните до го вземат. Какъв дявол търсиш тук?

Нещо беше подсказало на лорд Емсуърт, че този разговор ще се окаже тежък, и сега ставаше ясно, че това нещо е знаело какво приказва.

— Само минавах оттук за моята стая. Страхувам се, че те обезпокоих, Аларик.

— Разбира се, че ме обезпокои.

— Съжалявам. Обърнах масата. Беше съвсем случайно. Стреснах се от котката.

— Каква котка? Не виждам никаква котка.

Лорд Емсуърт се заоглежда с оня рехав поглед, който така често играеше по нервите на сестрите му Констанс, Дора, Шарлот, Джулия и Хермион. Отне му много повече време, отколкото на херцога, да открие, че стаята се е обезкотила.

— Трябва да си е отишла.

— Ако изобщо е била тук.

— О-о, беше тук.

— Ти го казваш.

По време на тази размяна на реплики, херцогът, явно с намерението да вдигне масата, будилника, купата, другата купа, пепелника, календара и сватбената снимка на лейди Констанс и съпруга й, се беше приближил до своя посетител. И когато направи това, чувството, което имаше от известно време, че въздухът е доста спарен тук, се засили. Той спря, подуши и направи интересно откритие.

— Емсуърт — рече, — вониш, та се не траеш.

Лорд Емсуърт също усещаше някакъв аромат. Би казал, един лек намек за дъх на прясно окосена трева.

— Ти си се въргалял в нещо.

Просветлението навести лорд Емсуърт.

— А-а, да. Да, да, да. Да, точно. Паднах в кочината, Аларик.

— Какво си направил?

— Бях отишъл да видя Императрицата, спънах се и паднах в кочината. Беше малко кално.

От самото начало на този разговор херцогът пуфтеше изпод мустаците си на чести интервали, но никога със силата, която предизвикаха тия думи. Мустаците му се изстреляха нагоре, като че ли целта му беше да ги откъсне от корените им. Досега в тази хроника не беше споменато, че той имаше още и големи забележителни уши, нещо като дръжките на гръцка амфора. Споменаваме ги при тия обстоятелства, защото сега не можеше да им повярва. С хриптящ глас попита:

— Отишъл си да видиш мръсното си прасе по това време на нощта?

Естествено лорд Емсуърт го заболя от въпросното описание на трикратната медалистка от Шропширската селскостопанска изложба, но нямаше как да протестира.

— Така се озовах в стаята ти, Аларик. Останах заключен навън, а твоят прозорец беше отворен.

Херцогът все още се бореше с изложените му факти, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от тях.

— И защо си отишъл да гледаш мръсното си прасе по това време?

Лорд Емсуърт можеше да отговори на този въпрос.

— Сънувах я. Сънувах я, че е отслабнала.

Странен гърлен звук излезе от устните на херцога. Очите му се изцъклиха, а мустаците му щръкнаха нагоре. Той прокара ръка по челото си.

— И това те накара… по това време… — Той спря, като че беше осъзнал безнадеждността да се опише подобна ситуация както подобава с прости думи. — Най-добре си иди в леглото — заключи накрая.

— Да, точно така — каза лорд Емсуърт. Не му се случваше толкова често да се съгласява с Аларик, но този път стана. — Лека нощ, Аларик. Надявам се, че тук се чувстваш удобно.

— Чувствам се, когато не ми налитат нощем и не събарят всички мебели.

— Точно — съгласи се лорд Емсуърт. — Точно, точно, точно. Да, разбира се, именно.

Той излезе и тръгна по стълбите, съпровождан от плътна миризма на прасе, но не отиде веднага в стаята си. Някъде по пътя му хрумна нещо. Сети се, че има малки шансове да заспи отново, освен ако не успокои объркания си дух с някоя хубава книга с прасешка насоченост. А той беше оставил една изключително добре написана творба върху любимата си тема в портретната галерия тази сутрин, когато беше отишъл да погледа картината с младата жена, напомняща така много на Императрицата. Ще бъде приятно да й хвърли едно око и сега.