П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (7)

3

В това време Бийч отпиваше в килера от вечерната си дажба портвайн и ако го видеше, човек би си казал — ето ти един иконом със спокойна душа и чело, необезпокоявано от мисли.

Този човек би бил в голяма грешка. Душата му не беше спокойна. Бихме отишли може би твърде далече, ако кажем, че лешояди раздират просторната му гръд, но той определено съвсем не беше безгрижен. Чувствителен към атмосферата, икономът намираше тази, която цареше в момента в Бландингс, твърде изнервяща. Струваше му се, че със завръщането на лейди Констанс, върху дома, който той обичаше, е паднала черна сянка. Не беше пропуснал да забележи реакцията на господаря си при съобщението за нейното пристигане и предвиждаше трудни времена занапред. Ако можеше само, мислеше си той, мистър Галахад да е тук и да предложи помощ и облекчение за изтерзания му работодател… Докато се занимаваше усърдно с оформянето на тази мисъл в главата си, вратата се отвори и влезе Гали.

Ако кажем, че Бийч скочи от стола си, би било преувеличение. Мъже с неговата конструкция не скачат от столовете си. Истината е, че той се надигна бавно като хипопотам, изплуващ бавно от водата. Чувствата в гърдите му бяха като на обсаден гарнизон при пристигането на американската морска пехота.

— Мистър Галахад!

— Защо не? Някой трябва да бъде. Бийч, ти виждаш пред себе си един бизон, поел към вира с провиснал език.

— След малко ще донеса чая в гостната, мистър Галахад.

— Чаят не е достатъчно добър за мен. Искам портвайн. И при всички случаи не бих отишъл в гостната. Там ще е пълно с разни утайки на обществото. Всъщност една от причините да дойда при теб в килера, е да обсъдим тези утайки и да получа мнението ти за тях.

Бийч сви устни, докато вадеше втора чаша и се готвеше да бъде домакин. Виждаше, че гостът му е готов да откровеничи с персонала на замъка и знаеше, че трябва да се противопостави. Но макар че устните му бяха свити, очите му блестяха. Като иконом той не одобряваше навика на мистър Галахад да клюкарства с домашните служители, но като човек просто го обожаваше.

— Да започнем с тоя тип Чесни, какво мислиш за него? — попита Гали.

По този въпрос Бийч имаше твърда позиция. Отговорът му беше суров.

— Не е нещо, което съм свикнал да виждам, мистър Галахад.

— А ти си виждал доста странни птици.

— Наистина съм виждал, сър.

— Спомняш ли си оня момък, който искаше мармалад с рибата си?

— Като че ли е пред очите ми, сър.

— А оня, който наля вода в бордото си?

— Моля, мистър Галахад, опитвах се да го забравя.

— Остава ми да наблюдавам Чесни на масата по време на вечеря, но струва ми се, тия ужасни крайности не са му присъщи. И все пак знам какво имаш предвид като казваш, че не е нещо, с което си свикнал. Той очевидно е шарлатанин.

— Наистина ли, мистър Галахад?

— Няма съмнение по въпроса. Надушвам ги от километри.

— Изглежда странно, че може да е приятел на мистър Фредерик.

— Не вярвам, че е такъв. Вероятно някакъв случаен познат, на когото е попаднал в кръчмата. Фреди не би видял нищо лошо и би дал препоръчително писмо на всеки, който го помоли.

— Но какво…

— … ме кара да мисля, че е мошеник? Опитал се да продаде на Кларънс петрол. И макар да знам, че ще ми кажеш, че точно това е правил и Джон Д. Рокфелер, като се е срещал с хора, намирам този факт за изобличаващ. Внимавай какво вземане-даване ще си имаш с Чесни, Бийч.

— Ще внимавам, наистина, сър.

— Сега стигаме до Негова светлост херцога на Дънстъбъл и точно тук наистина потреперваме. Струва ми се, ще се съгласиш с мен, че той би вгорчил залъка и на последния веселяк.

Макар че думите му бяха музика за ушите на Бийч, на когото херцогът съвсем не беше любимец, практиката изискваше слаб протест.

— Едва ли е моя работа, мистър Галахад, да изразявам мнение, унизително за гости, които Нейно благородие смята за уместно да кани…

— Добре, разбирам те. Но каквато и маска да носиш, дълбоко в сърцето си знаеш, че той е напълно лишен от всички изтънчени инстинкти, които издигат Човека над животното. Той е подлец на подлеците.

— Сър?

— Ето, погледни как иска да метне нещастния Траут.

— Страхувам се, че не ви разбирам, мистър Галахад.

— Само защото не беше във влака, когато той ми разказваше тая история. Изглежда има някакъв невинен, безобиден американец на име Уилбър Траут, чиято единствена грешка е, че се жени твърде често, а това може да се случи на всеки. Цар Соломон, ако си спомняш, също е биел натам. Е, Траут видял една картина на витрината на някаква галерия и тя била образът на последната му жена. Наскоро се била развела с него, но той все още я обичал. Искал да купи картината, за да му напомня за нея, но бил достатъчно глупав да каже на Дънстъбъл. В резултат, разбира се, Дънстъбъл му я отмъкнал под носа, за да може да му я продаде на безбожна цена. Знае, че Траут я желае толкова много, че ще се изръси с колкото му поиска, ако трябва и с половин царство. Ето това се казва негодяй и измамник, как мислиш, Бийч?

— Тц, тц.

— Можеш да си цъкаш. Но няма да те виня, ако си кажеш и „Господ да ни пази“. Така че ето ти го вкратце Негова милост Дънстъбъл и никак не ми е приятна мисълта, че той ще бъде между нас с дни, а може би и със седмици. Чудя се как ли ще издържи Кларънс, особено ако Нейно благородие го кара да се преоблича всеки път за вечеря. А тя ще го кара, нали?

— Страхувам се, че да, мистър Галахад.

— Той мрази това даже повече от необходимостта да носи цилиндър на училищното тържество. Ех, трябва само да се надяваме, че тази крехка фигура няма да се срути под голямото напрежение. А сега, Бийч, с много благодарности за гостоприемството ти, трябва да те напусна. Пътуването с влака, както винаги, ме кара да се чувствам като овалян в пепел и затова особено важно е да се гмурна във ваната. Ще се срещнем при Филипи^[1].