П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (5)

1

За да отиде от Лондон до Маркет Бландингс, спирката за Замъка Бландингс, пътникът трябва да тръгне от Падингтън. Така че на следващата сутрин Гали пушеше цигара на платформата пред купето си, чакаше влакът му в 11.18 да потегли и се оглеждаше наоколо с одобрението, което винаги беше изпитвал специално към тази гара. Той харесваше нейното изтънчено спокойствие, така различно от данданията на такива гари като Ливърпул Стрийт и Ватерло. Портиерите вършеха задълженията си сдържано, като младши министри в Кабинета. Пазачите, когато се наложеше да свирят, се стараеха да не прекарват целия поет от дробовете им лондонски въздух през отвора на работния си инструмент. И даже ако имаше случайно някой кокершпаньол на път за дома в Устършир или Шропшир, то той отлагаше лаенето за по-удобно време, досещайки се инстинктивно, че да повишиш глас в тази обстановка, би било израз на крайно лошо възпитание.

Но Галахад много скоро разбра, че и тази благоустроена райска градина не е изключение от божественото правило, важащо за всички приятни местности с подобно предназначение, с течение на времето да завъждат змии. Точно в този момент една от тях се движеше по платформата. Това беше едър, як мъж с провиснали като на морж мустаци и с пакет, увит в кафява хартия подмишница. Той помиташе като мухи малките групички възпитани хора, явно свикнал с обществото на ловджийски хрътки и жени в мъжки костюми, които приличат на коне. Като го видя, Гали се гмурна бързо в купето и се опита да се спотаи зад сутрешния вестник.

Напразно усилие. Не можеше така лесно да се избегне Аларик, херцогът на Дънстъбъл.

— Помислих си, че си ти, Трийпуд — каза херцогът, намествайки се. — Трябва да са минали две години, откак не сме се виждали.

— Две чудесни години.

— Ъ-ъ?

— Казвах колко е чудесно да те видя отново.

— А-а.

— Кларънс ми каза, че у вас имало пожар.

— Да. Жиците са се стопили.

— Значи идваш в Бландингс?

— Никога не съм понасял Лондон.

— Лош ли беше пожарът?

— Всичко се размириса. Затова се ометох.

— И Кони се притече на помощ на безпризорното дете?

— Ъ-ъ?

— И те покани в Бландингс?

Херцогът изпръхтя кратко. Като че ли гордостта му беше засегната.

— За бога, тя не ме покани. Обадих се снощи и казах, че пристигам.

— Разбирам.

— Изненадах се, че е там. Очаквах Емсуърт да вдигне слушалката. Защо е напуснала Америка, знаеш ли?

— Нямам представа.

— Някаква прищявка, предполагам. След някоя и друга седмица ще й дойде друга и ще се втурне обратно. Всички жени са чалнати. Никога не знаеш какво ще им се прииска на следващия ден. Теб какво те води в Бландингс?

— Кларънс се нуждаеше от компанията ми.

— Защо?

— Кой би могъл да каже? Някаква прищявка, не мислиш ли?

— Би могло. Той все така ли клечи до тая негова свиня?

— Доста време прекарва с нея, струва ми се.

— Прекалено е дебела тая свиня.

— Кларънс не мисли така.

— Не, защото е чалнат като Кони. Даже и по-чалнат. Факт е, че днес целият свят е чалнат. Погледни Кони — юрна се да се жени в Америка за мъж с като глава луковица. Погледни племенниците ми — и двамата се ожениха за момичета, на които нямаше да позволя и да подсвирнат, ако можех да ги спра. А погледни и племенницата ми. Прибира се в хотела снощи, кикоти се и си свирука, а не иска да ми каже защо. Абсолютно чалната.

Гали можеше да хвърли светлина върху мистерията със свирукащата племенница, но си помисли, че ако тя самата е запазила мълчание, не е негова работа да говори. Така че остави клеймото на душевна неуравновесеност да тегне върху й.

— И къде е тая твоя неуравновесена племенница? Кларънс каза, че идвала с теб. Не е болна, надявам се?

— Не, добре е, като изключим цялото това кикотене и свирукане. Трябваше да се яви сутринта в съда, свидетел е по някакво дело, което се гледа днес. Ще дойде по-късно. Разбираш ли от картини? — уморен от темата за племенници, херцогът я прекъсна с обичайната си рязкост.

— Не много. Чух, че си купил една.

— Кой ти каза?

— Достоверен източник.

— Добре де, вярно е. Наричат я „Полегналата гола“. Е, знаеш ги тия неща. Момиче без дрехи лежи на бряг, покрит с мъх. От някакъв французин. Купих я от една художествена галерия.

— Предполагам, казали са ти, че това е паметник на човешкия стремеж към непостижимото, произведение на Гений, натопил четката си в безсмъртието.

— Ъ-ъ?

— Остави това. Мисля си само, че точно така говорят обикновено в галериите, когато влезе някой абдал.

Мустаците на херцога щръкнаха и той зае обидена поза.

— Мислиш, че съм абдал, така ли? Е, грешиш. Много добре знаех какво правя. Знаеш ли защо купих тая полегнала гола? Познаваш ли един, дето се казва Траут? Уилбърт Д. Траут?

— Не съм имал удоволствието. И какво за него?

— Американец е. Това, което янките наричат плейбой. Сега е в Лондон и се засякохме в клуба. Пускат го с карта за гостенин. Заприказвахме се и той ми каза колко обичал жена си. Беше се натряскал, естествено.

— Какво те кара да мислиш така?

— Е, кой би казал на някого, че обича жена си, ако не е натряскан.

— Би могъл, ако другият има твоя чар.

— Вярно. Има нещо такова.

— Имаш много предразполагащ вид. Внушаваш доверие.

— Сигурно е така. Да, разбирам какво искаш да кажеш. Както и да е, ставаше дума, че обичал жена си. Била му третата. Или май четвъртата. Няма значение, това не е важно. Въпросът е, че тя наскоро се развела с него, но той още я обичал. Каза, че е хлътнал до уши по нея, и тоя израз ми се стори малко странен, но точно това каза. Ронеше сълзи в чашата си, докато говореше. Това също ми се видя странно, защото Траут е едър юначага, за когото човек би си помислил, че стои над тези неща. Каза ми, че бил голям футболист навремето, играл за Харвард или Йейл, или някое от тия места. Червенокос, със счупен нос, вероятно от футбола, или пък от някоя от жените му. Наследил милиони от баща си, който бил голям бизнесмен някъде в Калифорния.

Гали се размърда неспокойно. Той беше по-добър разказвач, отколкото слушател и сега му се струваше, че спътникът му има още много време, докато стигне до същността на въпроса, при условие, че изобщо има такава.

— Всичко това — прекъсна го той — щеше да ми бъде особено полезно, ако имах намерение да пиша биографията на Уилбърт Траут или сценарий за киното по историята на Траут. Но каква връзка има то с полегнали голи и с теб в ролята на колекционер на картини?

— Ще стигна и до там.

— Добре. Стигни колкото се може по-бързо.

— До къде бях?

— Той ти казал, че обича жена си.

— Точно така. И тогава ми каза нещо, което ми взе акъла.

— Точно като мене. Едва чакам развръзката на сюжета. Обзалагам се, че накрая виновен се оказва икономът.

— Как така икономът? Какъв иконом? Не съм споменавал никакъв иконом.

— Забрави това. И какво каза той, което така те заинтригува?

— Каза, че видял тази картина на витрината на галерията и да пукнел, ако това не било живият образ на третата му жена, оная, по която бил хлътнал до уши. И когато се закле, че ще я купи, защото трябва да я има, за да му напомня за нея, без значение колко струва, аз си казах „Ега ти!“

— И защо си каза „Ега ти“?

— Защото разбрах, че ето от тука може да капне нещо. След десет минути бях вече в галерията и купувах картината, убеден, че ще мога да му я продам на двойна цена. А между нас да си остане, първоначалната беше безбожна. Цяло престъпление е начинът, по който те одират тия галерии. Е, аз ще си го върна, че и отгоре.

— Гледаш на покупката като на инвестиция?

— Именно. Печалбата ще бъде значителна. И затова не ми говори повече за абдали. Искаш ли да видиш тая проклетия? Тук е, в пакета. Всъщност, не — промени решението си херцогът. — Много труд ще отиде да се развързва връвта и после пак да се завързва, а на мен ми се доспа. Не съм мигнал тая нощ от мисли за племенницата ми. Хихо-хахо, а очите й блестят. Никак не ми харесва тази работа.