Метаданни
Данни
- Серия
- Бландингс
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Pelican at Blandings, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселина Тихолова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2008)
Издание:
ИК „Кронос“, 1994
Художник Борис Драголов
Редактор Красимира Маврова
Печат „Полиграфия“, Пловдив
ISBN 954–8516–09–8
История
- —Добавяне
4
Херцогът лежеше на дивана и гледаше как по ливадата навън пробягват сенки. Настроението му беше това, което на практика може да се нарече светло настроение. Ведрина, това е може би точната дума. Той се чувстваше ведро.
Но когато някакъв човешки силует се появи в рамката на френския прозорец и се видя, че това е Гали, доброжелателството му видимо посърна. Той никога не е бил привързан към този си другар от младежките години и затова погледът, с който го посрещна, беше студеният поглед на мъж, нетърпелив да узнае на какво дължи честта за тази визита.
— Мислех си, че мога да хвърля едно око — каза Гали.
— О-о?
— Да попитам за глезена ти.
— О-о?
— Как е той?
— Зле.
— Добре тогава. Искам да кажа, съжалявам. Какво казва докторът? Някакви признаци на гангрена? Ето от това трябва да се пазиш, от гангрена. Помниш ли един приятел от младежките години, наричаше се Посълтуайт. Една сиамска котка го ухапа по крака, получи гангрена и прескочи трапа на косъм. Ти ще възразиш навярно, че не си бил ухапан по крака от сиамска котка и в това има доста истина, но все пак не можеш да се чувстваш съвсем сигурен. Чувстваш ли странно парене? А висока температура? Плуващи петна пред очите? Но, за бога — сепна се Гали, — не бива да ти говоря така. Най-важното нещо при посещение на болен е да запазиш весел вид, да излъчваш радост и свежест и да го накараш да забрави грижите. Сега ще те развеселя с нещо смешно. Но какво? А-ха! Разбира се, точно така, онова девойче Поук. Това ще ти е забавно. Оказа се, че тя е натрапница. Странна работа, излиза, че Замъкът Бландингс привлича натрапниците като магнит. Ще си строшат краката да идват тук. Когато се съберат двама-трима натрапници, само въпрос на време е да си кажат „Хайде всички да идем до Замъка Бландингс“. И ето ти ги, идват. Поразително. Понякога съм се питал дали Кони наистина е Кони. Как може човек да е сигурен, че не е някой международен шпионин, ловко предрешен като Кони? Единственият от местната фауна, у когото действително имам доверие, е Бийч. Той изглежда автентичен. Но да се върнем към случая с девойчето Поук…
По време на цялата тази дълга тирада херцогът се опитваше да се включи, но все не успяваше, отчасти защото нямаше специалните заложби, необходими на човек, за да прекъсне Гали, но главно поради схващане на гласните му струни, от които не излизаше ни звук. Най-после успя да проговори. Думите му излязоха от гърлото като дрезгав шепот, но все пак излязоха.
— Какво е това? Какво е това? Да не би да казваш, че Ванеса Поук не е Ванеса Поук?
— Как да ти река — и да, и не.
— Какво по дяволите значи „и да, и не“?
— Малко сложно е, но мисля, че мога да го обясня. Тя е Ванеса Поук, това да, но не е, както си мислехме, дъщеря на тъпкания с пари Д. Б. Поук. Издънка е на някой си П. П. Поук, един от норфъкските Поуковци. Поук било често име в Норфък, така съм чувал. Той бил камериер.
— Какво!
— Или личен помощник, ако предпочиташ. Майка й е била прислужница тук. А самото момиче е секретарка. Да си умреш от смях, нали, като си помислиш за Кони и всички останали, които се хванаха на въдицата. Това ще й е обеца на ухото да не се суети много около натрапници, препоръчани от някого си.
Херцогът не се смееше. Звукът, който излезе от устната му кухина, приличаше повече на предсмъртно хъркане. Ченето му висеше, а очите заплашително се канеха да изхвърчат от орбитите си.
— Трийпуд!
— Да?
— Аз… аз…
— Да?
— Трийпуд, аз написах на тази жена писмо с предложение за брак!
— И Кони така ми каза. Много вълнуващо. Като в приказката за Пепеляшка — скромната малка секретарка се жени за великия херцог — каза Гали. Щеше да каже „оцъкления херцог“, но реши, че е по-подходящо да сложи другото прилагателно. — Няма да съжаляваш, Дънстъбъл. Това девойче е божи дар. Едно от най-милите момичета, които съм срещал. Не би могъл да си намериш по-добра опора на стари години.
Херцогът изсумтя разпалено.
— Ти да не мислиш, че сега ще се оженя за нея?
— А няма ли?
— Разбира се, че няма.
— Ами ако тя те осъди, че си пристъпил обещанието?
— Тя не трябва да получи това писмо! Позвъни на Бийч!
— Защо?
— Може още да не е тръгнал.
— С писмото ли?
— Да.
— Но то не е у Бийч. У мен е. Кларънс беше притеснен как Бийч ще се съгласи да се тътри до Маркет Бландингс под ултравиолетовите лъчи на тая душна сутрин. Затова аз казах, че ще го занеса. Ето го тук.
Херцогът въздъхна дълбоко. Ченето му се върна на мястото си, а очите му се прибраха в орбитите си.
— Слава на Господа! Можеше да ми кажеш по-рано — допълни със жлъчен тон. — Едва не ми изхвърча чивията.
— Знам. Но беше забавно, нали?
— Дай ми го!
— Разбира си, драги ми приятелю. Точно за това съм дошъл. Но преди церемонията по предаването, ще трябва да поставя едно-две малки условия. Кларънс ми каза, че си щял да заведеш дело срещу него затова, че имал такива хлъзгави стълби. Това трябва да отпадне.
— Разбира се, разбира се, разбира се. Да вървят по дяволите Емсуърт и стълбите му. Дай ми това писмо.
— Само още една клауза от споразумението, ако правилно съм се изразил. Ще трябва също и да се откажеш от оня каприз да се опъваш на брака между племенницата ти и моя кръщелник.
— Какво!
Гали цял излъчваше съчувствие и разбиране. Гласът му беше гальовен.
— Много добре знам как се чувстваш. Всеки път, когато те свие глезенът, започваш да го ругаеш наум. И нищо чудно. Но това е положението. Нищо не може да се направи. Ще трябва да го преглътнеш. Иначе това писмо заминава за дамата. И то препоръчано.
В градинския апартамент се възцари тишина, на която пасва описанието „заредена със силни чувства“. Херцогът би могъл да я наруши, като кресне на Гали, че е долен изнудвач и той а-ха да го направи, но докато устните му оформяха думите, благоразумието му подсказа, че по-добре да ги остави настрана. Мисълта за делото по нарушаване на обещанието го възпря.
А той знаеше всичко за тия дела. На младини беше преживял едно такова. Четат ти писмото в съда и цялата публика ти спуква гьона от смях. А на следващата сутрин всичко се появява във вестниците. Да се съгласи ще значи да преглътне горчив хап, но по-добре това, отколкото някой проклет адвокат да рецитира оная част с църковната камбанария и облачето. Той преглътна няколко пъти и накрая успя да проговори. Тонът му беше заядлив.
— И защо, да го вземат мътните, иска да се ожени за нея?
— Любов, Дънстъбъл, любов.
— Тя няма нито стотинка.
— Това не е преграда за младите жребчета.
— Той има ли някакви пари?
— Достатъчно.
— Искам да кажа, няма да очакват да ги издържам.
— О, за бога, не. Той печели добре в съда, а има и дял в оная галерия, от където си купил картината. Доста печелившо предприятие. Разни балами влизат непрекъснато с чековите си книжки и с писалките си. Не трябва изобщо да се безпокоиш за финансите на Джони. Е, споразумяхме ли се?
— Така ми се струва.
Ако може да се отправи някаква критика към гласа на херцога, докато изричаше тия четири думи, то това е, че му липсваше сърдечност и ентусиазъм. Не може да се каже, че беше съвсем като ръмженето на вълк, който си е наранил пищяла на някоя скала, но определено не беше сърдечен и ентусиазиран. Гали, обаче, не беше придирчив.
— Добре — каза той. — Превъзходно. Върховно. Значи остава само да приключим с формалностите и да приведем всичко това в писмена форма. Можеш ли да подскачаш на един крак до това бюро?
— Така ми се струва.
— Тогава скачай.