Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бландингс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pelican at Blandings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2008)

Издание:

ИК „Кронос“, 1994

Художник Борис Драголов

Редактор Красимира Маврова

Печат „Полиграфия“, Пловдив

ISBN 954–8516–09–8

История

  1. —Добавяне

Втора глава

В момента, в който лейди Констанс изкачваше стълбите към библиотеката на Замъка Бландингс и изгаряше от нетърпение да се изправи срещу брат си и да му каже какво мисли за външната му обвивка, един чевръст дребен джентълмен с монокъл в черна рамка на лявото око плати на таксито, което го беше докарало от Пикадили, изприпка към входа на Бъркли Маншънс, Лондон 3.1. и се изкачи с песен на уста до четвъртия етаж, където се намираше жилището му. Беше във възхитително настроение след приятната вечер, прекарана с многобройни приятели.

Преди тридесет години за Галахад Трийпуд щеше да бъде истинско събитие да се върне вкъщи толкова рано. В бохемската си младост той почти всяка вечер посещаваше събиранията в Клуба на Пеликаните, които рядко приключваха преди млекарят да започне обиколката си — една практика, на която, както той твърди, дължи превъзходното си здраве сега на средна възраст.

„Наистина е невероятно“ — беше казала веднъж една негова племенница на свой приятел, — „че някой, който така добре се е забавлявал като Гали, може да бъде в такава страхотна форма. Навсякъде виждаш мъже, които са живели образцово, а сега скрибуцат като катафалки, докато добрият стар Гали, който цяла вечност е бил стълб на «Хейг и Хейг» и доколкото знам никога не си е лягал преди да навърши петдесет, все още си развява байряка по-розов и свеж от всякога.“

Но човек обикновено забавя темпото с годините и затова сега на Галахад Трийпуд не му беше неприятна някоя и друга тиха вечер у дома. Точно на това се надяваше и днес. Клубът на Пеликаните беше мъртъв отдавна, а с неговия край се беше стопил и ентусиазмът на Галахад за по-активен нощен живот.

Когато отвори вратата на апартамента си и мина през малкия вестибюл към дневната, той с изненада видя, че там подскача човешка форма. Тя естествено го стресна. Но това съвсем не беше моментното чувство за надвиснала угроза от младежките му години, когато човешка форма на негова територия почти сигурно би означавала кредитор или разносвач на призовки. Минута по-късно вече бе разпознал посетителя си.

— Хей, здрасти, Джони, момчето ми. За момент си помислих, че си призрак, нает от някого да се насели в дома ми. Как се промуши тук?

— Портиерът ме пусна.

Гали не можа да потисне слаба гримаса на негодувание. Сега, когато вече беше порядъчен и улегнал, това нямаше значение, но важен беше принципът. Портиерите, мислеше той, не трябва да пускат никого — това подкопава цялата структура на цивилизованото общество. Той си спомни, и беше нещо като прищракване на стара болежка, как преди много години хазяйката беше допуснала в малкото му гнездо един букмейкър под името Джери Джъдсън Честния, на когото поради недостиг на пари дължеше десет лири още от последните пролетни конни надбягвания в Нюмаркет.

— Казах му, че съм ти кръщелник.

— Разбирам. Все пак… Дори и да… Е, хм, няма значение. Винаги ми е драго да те видя.

Гали притежаваше множество кръщелници, издънки на стари приятели от Клуба на Пеликаните. На практика те всички бяха сираци, защото малко от Пеликаните притежаваха издръжливостта, която даде възможност на Галахад да се справи с тази институция, че и да излезе заякнал и свеж като прясна репичка. Джон Халидей, младият човек, който се беше отбил при него тази вечер, беше син на покойния Д. Д. — Твърдоглавия Халидей, за когото скоростта на клуба се оказа твърде бърза. Беше подписал сетната си разписка за дълг малко след като навърши четиридесет и приятелите му доста се чудеха как е успявал да функционира и преди това.

Като изучаваше Джон през монокъла си, Гали, както винаги, когато се виждаха, беше впечатлен от поразително слабата прилика между бедния стар Твърдоглавец и този негов син. Първият — прекрасен екземпляр, макар и, да си го признаем, не по вкуса на всеки — имаше вид, както и много от другите Пеликани, на човек с тежък махмурлук, който е спал с дрехите и не е имал време да се обръсне. Вторият беше спретнат, елегантен, добре сложен и атлетичен. Нещо в него напомняше изгряващ млад адвокат, който в свободното си време играе голф и скуош на поразия, и това, колкото и странно да е, беше самата истина. В голфа беше бог, имаше златна ракета, беше член на адвокатската колегия от пет години и макар да не беше един от ония гиганти в копринени роби, чиито дела се оценяват с четирицифрени суми, все пак вършеше доста добра работа.

Докато траеха тези кратки реплики, младият човек продължаваше да крачи из стаята. Като мина покрай отворения прозорец, спря и погледна навън. От гърдите му се изтръгна прочувствена въздишка.

— Каква нощ! Каква нощ!

За Гали това беше една обикновена лондонска лятна нощ. Той призна, че не вали, но не беше готов да иде по-далеч от това.

— На мен ми изглежда съвсем обикновена.

— Луната!

— Няма луна, драги. Трябва да са те заблудили светлините на кръчмата зад ъгъла.

— Както и да е, чудесна нощ е, и да върви по дяволите всеки, който казва, че не е.

За първи път Гали осъзна, че има нещо необичайно в поведението на кръщелника му — някакво кипене и бълбукане като в подгрята кафеварка. В старите дни на Пеликаните той щеше автоматично да припише подобен изблик на внимание към околната среда у свой приятел на неопределен брой чашки, но знаеше, че Джон е умерен, както подобава на изгряващ млад адвокат, и реши, че трябва да разследва проблема в дълбочина, за да намери обяснение.

— Какво ти става? — попита той. — Нещо те прави особено щастлив. Да не си заложил на победителя в дербито?

— Точно това направих.

— И какво спечели?

— Едно на хиляда.

— Какво, за бога, ми говориш?

— Едно на хиляда бяха по моите изчисления шансовете ми. Гали, дойдох да ти кажа. Аз съм сгоден.

— Господи!

— Да. Започвай да избираш сватбени подаръци. Сватбата е уредена и скоро ще се състои.

Би трябвало един застаряващ ерген с летопис като този на Гали да се нацупи при подобно съобщение от кръщелник, чиито интереси са му присърце, и да поклати отрицателно глава. Защото нищо не натъжава един възрастен родственик повече от откритието, че младежът, когото обича, замисля стъпка, водеща единствено до катастрофа и мизерия. Гали обаче беше сантиментален човек. Това твърдение със сигурност щеше да се оспори горещо от сестрите му Дора, Констанс, Шарлот, Джулия и Хермион. Преди много време той също беше обичал, а обектът на неговата любов беше момиче на име Доли Хендерсън. Красавицата пееше навремето своите песни в розово трико из старите музикални салони на Оксфорд и Тиволи. Тъкмо рефренът на една от тях си беше тананикал тази вечер, когато се изкачваше към апартамента си.

От този роман естествено нищо не излезе. Един викториански баща с двигателна мощност колкото за двама бащи, го беше тласнал с кораб към Южна Африка, а Доли се омъжи за някой си Котърлей от Ирландската гвардия. Никога не я видя повече, но споменът за нея не беше го напуснал и това го правеше състрадателен слушател на истории за младежката любов. Затова вместо да убеждава кръщелника си да не се прави на магаре или да разпитва тревожно дали не може някак си да се откачи от тая работа, той демонстрира изключителен интерес:

— Браво, Джони! Разкажи ми повече. Кога се случи?

— Тази вечер. Точно преди да дойда.

— И се натресе като истински късметлия, а?

— Знам, че е трудно да се повярва, но извадих късмет.

— Коя е тя?

— Казва се Линда Гилпин.

Гали сбърчи чело.

— Гилпин. Познавам един младеж на име Рики Гилпин. Племенник на херцога на Дънстъбъл. Имат ли някаква връзка?

— Сестра му е.

— Значи е племенница на Дънстъбъл?

— Да.

— Срещал ли си някога Дънстъбъл?

— Не. Но мисля, че скоро ще стане. Що за човек е?

— Той е скот.

— Ами!

— И винаги е бил. Знам го от тридесет години. Веднъж се опита да се кандидатира за Пеликан, но не го огря. Цилиндърът, който използвахме вместо черна кутия, щеше да се пукне по шевовете от черни бюлетини, няколко шепи от тях осигурени от баща ти. Ние бяхме много твърди относно допускането на урунгели и говеда в редиците на Пеликаните.

— А защо е урунгел?

— Не ме питай. Не съм психиатър.

— Имам предвид какво му е? Какви ги върши?

— Не върши нищо особено. Той си е просто скот, влюбен в парите. Когато се запознахме, беше гвардейски офицер и с мангизите му можеше да се задави и кон, но той ги стискаше яко и с двете си ръце. После се ожени за момиче, което ги ринеше с лопата, дъщеря на един от Севера, който правеше чаши, легени, цукала и тям подобни. Младата съпруга умря и му остави истинско богатство. После наследи титлата, цялата земя и сухото, дето върви с нея. А сега урунгелът му с урунгел е милионер на квадрат. Но и толкова богат, той все е нащрек как да стане още повече. Никога не изпуска момента. Ако му се предостави възможност да търчи два километра в чепици с три номера по-малки от неговите, само и само за да изменти някого с пет гроша, запретва ръкави. Не мога да разбера какво толкова намират тия хора в парите, че да хвърлят толкова пот по тях.

— Парите винаги са полезни.

— Но не си струва да се трепеш за повече, ако вече си взел своя дял. Гади ми се от Дънстъбъл. Започвам да изпитвам съмнения относно тая твоя стъпка, Джони. Чудя се дали е било умно от твоя страна.

Джон му напомни един факт, който кръстникът му изглежда беше забравил, че не смята да се жени за Дънстъбъл, а само за една негова роднина и Гали се съгласи, че тука е прав. И все пак, като си помисли човек, не беше приятно, че Джони ще преживее дните си, като нарича херцога чичо Аларик, а Джон отвърна, че любовта ще му помогне да посрещне дори и тази перспектива с нужната твърдост.

— Не че смятам да го виждам толкова често, та да го наричам някак си.

— Ще го видиш на сватбата.

— Тогава ще бъда в нещо като транс и няма да го забележа.

— Вярно — съгласи се Гали. — Младоженците рядко са в състояние да огледат спокойно заобикалящата ги среда, когато събитията напреднат. Добре си спомням баща ти, когато енорийският свещеник го подложи на разпит. Бял като платно и треперещ като мокра кокошка. Бях му шафер и съм сигурен, че ако ме нямаше там да го сграбча за фрака, щеше да избяга като заек.

— Аз не бих могъл да направя такова нещо. Че ще треперя, ще треперя, но ще стоя мирно.

— Надявам се, защото нищо не вгорчава така една сватбена церемония, както внезапното изчезване на младоженеца сред облаци от прах. Разкажи ми за това твое момиче.

— Не ме изкушавай. Мога да продължа с часове.

— Хубава, така ли?

— Съвсем точно описание.

— Висока? Дребна?

— Точно колкото трябва.

— Тънка? Стройна?

— Да.

— Очи?

— Сини.

— Коса?

— Кафява. Малко нещо кестенява. Тъмно руса.

— Кое от тях?

— Добре де, кестенява, мътните те взели.

— Няма нужда да се гневиш. Естествено е да се интересувам. Познавам те от ей-такъв.

— Предполагам, че си ме друсал на коленете си, когато съм бил бебе?

— Не бих го направил за нищо на света. Беше отвратително бебе. Приличаше на сварено яйце. Както и да е, от това, което ми казваш, излиза, че тя си струва. Имаш благословията на кръстника си, ако изобщо те интересува. Къде ще ходите на сватбено пътешествие?

— Мислехме за Ямайка.

— Скъпо място.

— И аз така съм чувал.

— Което ме навежда на един въпрос, който трябва да обсъдим. Твоите финанси. Знам, че вършиш добра работа в съда, но ще стигне ли това за сватба?

— Що се отнася до парите, аз съм добре. Имам си малко скътани. Знаеш ли салона Бендър?

— Увеселителен салон?

— Не, галерия. Картинна галерия.

— Никога не съм я чувал.

— На Бонд Стрийт. Не е от големите, но става. Аз съм нещо като финансов съдружник. Джо Бендър я поддържа изцяло. Познавам го от Оксфорд. Та Джо наследи галерията от баща си. Той имаше нужда от по-голям капитал, а аз тъкмо бях получил малко от една моя леля, така че ги вложих там.

— Всичко, което си имал?

— Повечето.

— Прибързана стъпка.

— Ни най-малко прибързана. Джо, въпреки роговите си очила и малко жабешкия си изглед, е самата предприемчивост. Пипето му сече като бръснач. Ще натрупаме състояние.

— Кой го казва?

— Видях го в кристалната топка. Джо тъкмо подготвя голям удар. Чувал ли си за Робишо?

— Не.

— Френски художник. Един от Барбизонската школа[1].

— И какво за него?

— Изведнъж започна да става модерен. Винаги става така с тези стари френски художници, така казва Джо. Живуркат си тихичко и едва успяват да свържат двата края, после хвърлят топа и внезапно пред тях се разкрива хоризонтът. Имаше времена, когато можеше да си купиш Реноар за няколко франка, а виж го сега. Ако днес искаш Реноар, ще трябва да продадеш семейните бижута. Същото ще стане и с тоя тип, Робишо. Преди година-две никой нямаше и да го погледне, но сега е сензация и това, което исках да ти кажа е, че Джо продаде един Робишо оня ден за огромна сума. Направо паднах от коня. Не бих могъл да си представя, че е възможно.

— Всичко е възможно в тоя свят, пълен с кукундели. И кой е бил тоя купувач с мукавена глава?

— Пазех това за края като голямата изненада. Не друг, а самият ми бъдещ чичо.

Гали изпръхтя недоверчиво.

— Дънстъбъл?

— Да, чичо Аларик.

— Не мога да повярвам.

— Защо не?

— Дънстъбъл не е купил една картина в живота си. По би му прилягала хумористична картичка от някой курорт.

— Може да я е объркал с хумористична картичка. Както и да е, купил я е. Питай Джо, ако не вярваш.

— Удивително. Падна ли голям пазарлък?

— Не бях там, когато са сключили сделката, и не мога да ти кажа. Ще попитам, ако искаш.

— Не си прави труда. Няма как да е било другояче. Значи казваш, тоя Робишо е сензация?

— Цената главоломно расте.

Гали поклати глава.

— И все пак това не обяснява защо Дънстъбъл е кривнал от пътя си. Ако ставаше дума за обикновен човек, можеше да се предположи, че е рискувал, надявайки се да спечели от продажбата. Но не и твоят чичо Аларик. Той залага само на сигурно. Не, връщаме се на твоята теория, че трябва да е бил фиркан до козирката. Кой ли пък е сега? — каза Гали, когато телефонът иззвъня. Той излезе в антрето, където се намираше инструментът, а Джон беше оставен на мислите си за любимата.

Беше я ухажвал дълго и предпазливо, а кулминацията дойде с непредвидена внезапност, когато ненадейно изтърси предложението в таксито, с което я връщаше у дома след една забава. И сега въодушевлението му от щастливата развръзка се помрачаваше от факта, че не бяха имали време за някакъв по-дълъг разговор. Той очакваше с нетърпение следващата им среща, когато ще навлезе в нещата, както би се изразил, в дълбочина.

Мислеше си как Линда Гилпин далеч превъзхожда всички бедни създания от женски пол, в които през последните няколко години погрешно се беше смятал за влюбен. И благодареше на своя ангел-хранител, че чудесно си е свършил работата, като не му е позволил да се обвърже сериозно с някоя от тях. Точно тогава се върна Гали.

Изглеждаше развеселен.

— Странно съвпадение — каза той. — Говорехме за Дънстъбъл. Беше брат ми Кларънс. И той също говореше за него. Изглежда, че в Бландингс се е развилнял дяволът. Сестра ми Кони се е довяла от Америка със своя приятелка, което само по себе си би било достатъчно да разтърси Кларънс из основи. И като капак Дънстъбъл пристига заедно с племенницата си с утрешния влак. Кони с приятелка вече е прекалено, а като прибавим и стария Дънстъбъл с племенница, букетът става извънредно миризлив — каза Гали. — Дали това не е твоята избраница, или има няколко?

Джон беше зашеметен от думите му. Той знаеше, че херцогът има само една роднина, която отговаря на това описание. Каза, че не разбира.

— Какво те озадачава?

— Линда не каза нищо за това, че отива в Бландингс.

— И кога беше това?

— В таксито, когато я помолих да се омъжи за мен.

— Тогава сигурно не е знаела. Дънстъбъл трябва да й го е сервирал, когато се е прибрала.

— Но ние трябваше да обядваме заедно утре.

— Нямате ли уговорка да се видите по-рано? Една цяла загубена сутрин?

— Трябва да съм в съда до обяд. Някакъв проклет случай с катастрофирал мотоциклетист.

— О? Е, съжалявам, но се страхувам, че обядът ти е провален. А и аз тръгвам утре. Когато брат ти те вика на помощ, не можеш да го пренебрегнеш. Заминавам за Замъка Бландингс със сутрешния влак.

Бележки

[1] Група художници, средата на XIX в., пресъздавали са природата и селския живот — бел.пр.