П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (38)

2

Колата отмина по алеята и усмивката, която грееше върху устните на лейди Констанс, докато си вземаше довиждане, се стопи. Обземаше я растяща тревога. Видът на Уилбър, разположен на кормилото, я беше обезпокоил.

В живота си беше виждала в Замъка Бландингс да се разиграват толкова много романси, че бе станала експерт по различаването на симптомите. А сега имаше тежкото предчувствие, че е присъствала на ранните фази на нов романс. Казваше си, че ако това, което е видяла в очите Уилбър Траут, не е любовен блясък, то тя ще стане трамвай.

И тая грижовност, с която се бе суетил около момичето до себе си. Дали искала одеяло? Сигурна ли е, че не иска одеяло? Няма ли да й е студено без одеяло? Е, добре, щом наистина е сигурна, че не иска одеяло, то тогава добре ли ще е, ако си запали цигара? Димът може да й влиза в очите. О, и тя ще си запали цигара? Чудесно. Прекрасно. Идеално. Великолепно. И тя не бива да се страхува от бързото му каране. Няма никакъв риск, не и с него, в никакъв случай.

Целият този диалог можеше да се вмъкне в „Ромео и Жулиета“, без да се променя нито дума. Разгледан заедно с любовния блясък в очите, за който стана дума, той значеше нещо, и то я накара да се разбърза към апартамента на херцога. Искаше да го предупреди, че има съперник в ухажването и че ще направи добре, ако най-решително ускори това ухажване. Ще се наложи, трябваше да му каже тя, макар и не с тия думи, да хване магарето за самара.

Намери го в такова състояние на духа, което кара силните мъже да крачат напред-назад със сключени вежди. Изкълченият му глезен, разбира се, изключваше каквото и да било крачене напред-назад, но веждите му определено бяха сключени. Тъкмо беше получил една информация и сега се вълнуваше от дън душа.

— Е-хей! — изригна той при влизането й. — Какви са тия, дето ги разправя Бийч, че Траут си тръгвал?

— Да, той току-що си тръгна.

— Къде?

— За Лондон.

— И няма ли да се върне?

— Не.

Херцогът можеше да събере две и две. Той я прониза с поглед.

— Ти си се нравила на много важна пред него.

— Не съм.

— Но той си е отишъл.

— Да.

— И сега няма никакъв шанс да му продам картината. Трябваше лично да следя всичко. Още една седмица и щях да съм го хванал за носа. Сигурна ли си, че не си го гледала изкъсо?

Лейди Констанс приседна на един стол. Жена с по-лошо възпитание и самоконтрол щеше да се тръшне на него като чувал с картофи.

— Съвсем сигурна. И не се тревожа за картината, Аларик. Има нещо много по-сериозно от това.

— Какво искаш да кажеш с това „по-сериозно“? Може ли нещо да е по-сериозно? Сега ще трябва да я продам на „Сотби“ или някъде другаде за половината от това, което можех да получа от Траут. Как така по-сериозно? Кое е по-сериозно?

— Ванеса замина с него.

— Какво! И тя ли е заминала?

— Да.

— Защо?

— Траут сигурно я е убедил да тръгне с него. Той е влюбен в нея.

— Я не ме разсмивай.

— Казвам ти, че е влюбен. Познах го веднага.

— Е, но тя не може да е влюбена в него. Има рижа коса и счупен нос.

— Не казвам, че е. Но това не значи, че няма да се омъжи за него, ако е настоятелен. Трябва да действаш веднага, Аларик.

— Да действам? Как да действам?

— Пиши й веднага. Тя ще отседне в „Бариболтс“.

— А, обядвал съм там. Взимат майка си и баща си.

— И я помоли да ти стане жена. Кажи й, че ще вземеш специално разрешение. Така ще разбере колко си нетърпелив. Взима се от архиепископа на Кентърбъри.

— Знам, че се взима. Той те одира повече и от „Бариболтс“.

— Какво значение има това?

— За мен има. Ти си като всички жени, мислите си, че мъжът е направен от пари.

— За бога. Аларик, сега ли е времето да икономисваш. Забрави ли, че Ванеса ще бъде една от най-богатите жени в Америка? Тя е дъщеря на Д. Б. Поук. На Д. Б. Поук, разбираш ли? Ще наследи милиони.

Беше улучила десятката. Очите на херцога лъснаха с нов блясък. Той се различаваше по качество от любовния блясък, който Траут наскоро беше пръскал около Ванеса, но беше също толкова явен. Гласът му прозвъня като тръба.

— Ще напиша това писмо!

— Това е единственото, което можеш да направиш. А Бийч ще го занесе до Маркет Бландингс и ще го изпрати препоръчано.

— Но не знам какво да напиша.

— Аз ще ти кажа. Можеш да започнеш с това, че си се колебал да говориш по-рано, защото си мислел, че може да си малко стар за нея.

— Стар? — херцогът се сепна. Младостта му беше отшумяла преди около тридесет години, но като всички други мъже в това положение, той гледаше на себе си като на тъкмо навлизащ в разцвета на силите. — Какво искаш да кажеш с това „стар“?

— И тогава… Не, ти никога няма да можеш да напишеш писмото такова, каквото трябва да е. Всеки израз да е прецизно обмислен. Аз ще го направя, а ти само ще го препишеш.

Докато лейди Констанс сядаше на бюрото и взимаше писалката, херцогът се бореше със смесените си чувства. Като горд мъж той не можеше да допусне някой да му пише любовните писма, но от друга страна чувстваше, че в настоящата криза един анонимен автор ще му дойде много добре. Защото трябваше да си признае, че оставен сам на себе си, няма да знае как да започне, какво остава да напълни четири страници, което можеше да се смята за задължителен минимум. Беше велик писател на писма до „Таймс“. Правителството не можеше да направи и крачка без да получи вест от него, но това тук изискваше способности, които той знаеше, че му липсват. Така че потенциалният жених гледаше с одобрение как писалката на сътрудничката му препускаше по листите. Когато лейди Констанс свърши, херцогът взе ръкописа с приятното чувство на предвкусвано удоволствие.

И толкова по-жалко, че прочитът му трябваше да предизвика цялата опустошителна критика, на която беше способен. Той прегледа документа с почуда и произнесе суровата си присъда. Би могъл спокойно да бъде от ония шотландски критици, които Байрон толкова е ненавиждал.

— Това — каза той с очи, изхвръкнали както никога досега, — е най-голямата помия, четена от мен някога!

Дори и да е била наранена, лейди Констанс не го показа. Може и да е повдигнала вежди, но толкова леко, че никой да не забележи. Както повечето автори, тя знаеше, че творбата й е над всички критики.

— Така ли? Може би ще ми кажеш какво спъва изтънчения ти вкус?

— Ето какво. Да започнем с това — „Не мога да продължа да живея без теб“.

— Мислиш, че трябва да бъде заменено с „без твоите пари“?

— Проклет да съм, ако не звучи прекалено угоднически. Надценява я още в началото. Но дори и това не е толкова лошо, колкото тая идиотщина за църковната камбанария. „Обичам те така, както църковната камбанария обича облачето, кацнало на рамото й.“ Така ли се говори? Ще ме помисли за смахнат.

— Съвсем не. Това е очарователна мисъл. Спомняш ли си Бърти Уивър? Не, не би могъл. Остана в замъка много кратко. Беше секретар на баща ми и ми каза точно тези думи една вечер, когато се разхождахме край езерото. Често съм се чудела откъде ли ги е взел, защото не беше поетична душа, играл е ръгби в Кеймбридж. Предполагам от някоя пиеса, която е гледал. Ужасно ме впечатли и съм сигурна, че ще впечатли и Ванеса. Някакви други оплаквания?

— Не харесвам нито дума от тоя боклук.

— Е, това е всичко, което ще получиш. Да приемем, че въпреки изкълчения си глезен, ще можеш да се добереш до бюрото. Направи го и препиши написаното, дума по дума, защото определено нямам намерение да измислям нов вариант.

И с този ултиматум лейди Констанс се оттегли гордо вдигнала глава и остави херцога, както толкова други мъже са били оставяни, да ближе раните си от поражението в двубоя.

Няколко минути след като тя излезе, той пухтя и пръхтя, както би се изразила племенницата му Линда, но с това, съвсем естествено, нищо не постигна. Колкото и често да издухваше мустаците си нагоре и да процеждаше „Жени!“, накрая не можа да избегне неизбежното.

Половин час по-късно, когато задачата беше изпълнена и писмото запечатано и надписано, на вратата се чу плахо почукване и лорд Емсуърт се подаде.

Не просто доброто му сърце беше довело последния в болничната стая. Всяка книга по етикет би му напомнила, че от домакина се очаква една визита на госта, който си е изкълчил глезена, падайки по неговите, на домакина, лични стълби. Но той сигурно щеше да пренебрегне това правило, ако не беше убеден, че не го ли направи, ще се стигне до някой мъчителен разговор с Кони. „Ходи ли да видиш Аларик?“, щеше да каже тя и след неговото „Ъ-ъ? Какво? Аларик? А, искаш да кажеш Аларик. Е, не, всъщност, не още.“ ще последва мощно изригване.

Оставаше му само надеждата да съкрати колкото е възможно визитата. Случи се така, че херцогът сам я направи дори и по-кратка от мечтаното. Разговорите с лорд Емсуърт бяха едно от многото неща, които го влудяваха.

— А, ти ли си — каза той. — Можеш да направиш нещо за мен, Емсуърт. Това писмо. От изключителна важност е. Трябва да замине незабавно. Дай го на Бийч и му кажи да го занесе в пощата на Маркет Бландингс и да го изпрати препоръчано. Веднага.

Въодушевлението, което лорд Емсуърт изпита от ранното приключване на едно посещение, което можеше да се провлачи безкрайно, се примеси с по-малко приятни чувства. Чудесно е, че когато Кони го запита: „Ходи ли да видиш Аларик?“, той ще може да каже: „Разбира се, видях се с Аларик. Имахме дълъг и интересен разговор.“ Но не му се нравеше тази поръчка за Бийч и Маркет Бландингс.

— Да накарам Бийч да иде до Маркет Бландингс? В това време?

— Ще му се отрази добре.

— Не знам какво ще каже.

— Ако протестира, изритай го по задника, така че да му свирнат ушите.

— Много добре, Аларик.

— И не стой така. Размърдай се.

— Да, Аларик.

— Писмото трябва да се пусне без отлагане.

— Да, Аларик.

— А, и още нещо. Почти бях забравил да ти кажа. Съдя те за тежки щети заради тоя мой глезен. Сега няма да го обсъждаме, ще получиш известие от адвокатите ми, когато му дойде времето.