П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (37)

1

Сутринта завари Гали в хамака както обикновено, но монокълът му не беше на мястото си. Беше го свалил и лежеше със затворени очи, за да мисли по-лесно, защото го очакваше доста мислене. Котката от конюшните, която можеше да познае сродната душа, като я срещне, отново скочи върху корема му и замърка подкупващо, но този път той беше прекалено вглъбен, за да я гъделичка зад ухото. Държеше се приятелски, но резервирано.

Клубът на Пеликаните възпитава добре чедата си. Учи ги без значение какви беди и тревоги имат, да надяват маската на безразличието на лицата си като индианци на кладата. Ако някой го видеше как лежи там, едва ли би отгатнал как се свива сърцето му, докато мисли за оплетените брачни дела на любимия кръщелник. На Ванеса, която идваше към хамака, той се стори в обичайното си спокойно състояние да духа.

— Е-хей, здравей. Много ти е удобно тук, а. Не ставай. В книгите по етикет се казва, че един джентълмен винаги трябва да се изправя в присъствието на дама, но това не се отнася за джентълмените, полегнали в хамаци и с котки върху коремите си. Дойдох само да се сбогуваме.

Гали се изправи, макар това да му струваше преместването на котката. Той постави монокъла на мястото му и я изгледа с недоверие, примесено с лек укор.

— Напускаш ли?

— След една-две минути.

— Ти каза, че няма да го направиш.

— Промених плановете си. Не ме гледай така укорително. Не че се страхувам дали няма да ме издадеш. Знам, че честната дума на Трийпуд е закон. Но много неща се случиха, откакто си бъбрихме на покрива. Мога ли да говоря спокойно пред котката? Питам, защото за момента това е тайна и не бих искала да се разчуе. Ще се омъжвам.

— Какво?

— О, да. Всичко е уредено.

Едно ужасяващо предположение премина като ток през стегнатата фигура на Гали. Гласът му потрепера.

— Не Дънстъбъл?

— Опазил ме Господ, не. Защо пък точно той?

— Богато момиче, каквото според него си ти, не може да не очарова мъж, влюбен в парите, какъвто е той. Ухажваше те дни наред. Питай Кони, ако не ми вярваш.

— Значи това е правил. А аз се чудех.

— Това. Но ако не е Дънстъбъл…

— … трябва да е Уилбър Траут. И е той. Сега можеш да го кажеш.

— Какво да кажа?

— Хъм.

— Изобщо не мислех да казвам „Хъм“.

— Мислех, че ще го кажеш. С осъдителен тон.

— Никого не осъждам. Защо да не се омъжиш за Траут? Всички останали са го правили.

— А за малко да не го направя и аз преди няколко години. Бяхме сгодени.

— Единственото, което се питах, е дали е достатъчно добър за теб. Всяко момиче, което може да направи Кони за смях както я направи ти, заслужава съпруга на съпрузите. Траут безспорно е най-честитият съпруг, но дали е най-добрият?

— Ще стане. Имам какви ли не планове за Уили. Ще го убедя да си намери работа, ще намалим коктейлите и ще му помогна да разбере, че като цяло животът е сериозна и тежка работа. Ще се справи чудесно.

— И мислиш, че ще можеш да поправиш тази негова склонност да става прекалено дружелюбен към всяка блондинка?

— Със сигурност. Това е само нервен навик.

— Тогава приеми моите поздравления.

— Благодаря.

— Нали нямаш нищо против, докато те поздравявам да въздъхна.

— Давай, щом ти се иска. Но защо?

— Мисля си за моя кръщелник Джони Халидей.

— Какво му е?

— Всичко. Истинска трагедия. Обича онова момиче Гилпин и тя го обича, но не могат да се оженят, защото Дънстъбъл не е съгласен.

— Мили боже. Мислех си, че тия работи със съгласието са си отишли с времето на кралица Виктория.

— Общо взето, да, но Линда Гилпин е повереник на съда и това значи, че съдът няма да й позволи да се омъжи за, както те казват, ответната страна, ако нейният настойник не им даде зелена светлина. А нейният настойник е Дънстъбъл.

— Значи затова ме питаше на вечеря какво е повереник на съда. И херцогът няма ли да им даде зелена светлина?

— Не, освен ако не го принудя да го направи по някакъв начин. А досега не съм измислил такъв. Искам да го пипна натясно. Не знаеш ли някоя негова уличаваща тайна?

— Страхувам се, че не.

— Нито пък аз. Сега виждам колко недалновидно отхвърлихме кандидатурата му за член на Клуба на Пеликаните. Ако го бяхме допуснали, човек можеше да го държи под око и да събира материал за изнудване. Но така, както стоят сега нещата, аз съм безпомощен.

— Трудно е.

— Ужасно е трудно.

— Ситуация, в която ти се иска да дойде на помощ военноморския флот на Съединените щати. О, това е Уили — каза Ванеса, като имаше предвид ритмичното бибипкане, идващо от една натруфена кола пред входната врата. — Трябва да тичам. Ще се връщаш ли скоро в Лондон?

— Много вероятно. Няма голяма полза да стоя тук и да увещавам Дънстъбъл, освен ако не му напипам ахилесовата пета.

— Обади ми се. Ще бъда в хотел „Бариболтс“. Довиждане. И следи внимателно за тоя флот на Съединените щати. Сигурна съм, че ще дойде.

Тя побягна и остави Гали достатъчно възстановен, за да може да погъделичка котката зад ухото. Не виждаше как да сподели оптимизма й, но тя му беше повдигнала духа.