Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бландингс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pelican at Blandings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2008)

Издание:

ИК „Кронос“, 1994

Художник Борис Драголов

Редактор Красимира Маврова

Печат „Полиграфия“, Пловдив

ISBN 954–8516–09–8

История

  1. —Добавяне

Дванадесета глава

Будилникът до леглото на Ванеса иззвъня леко, оповестявайки, че часът е два сутринта. Тя седна и изтри последните сънени следи от красивите си очи. Беше се оттеглила рано с цел да посрещне нощната си задача с ясен ум и чиста мисъл и точно с тези два атрибута сега тя оглеждаше програмата в детайли. Намери я за задоволителна. Ето го фенерчето и дебелото въже — неща толкова важни, когато картини с дебели голи в дебели рамки трябва да се спускат от втори етажи. В допълнение не беше забравила да се снабди с една голяма бутилка, в случай че духът на съдружника й се нуждае от повдигане. Това беше възможност, която на всяка цена трябваше да се отчете. При последната им среща забеляза у него следи от нервна криза, но нямаше нищо, според нея, което една бутилка да не може да излекува.

Странно как, мислеше си Ванеса, един голям силен мъж, печелил слава на футболното поле, може да е толкова плах в ситуация, на която тя, слабата жена, гледаше като на приятно и стимулиращо отклонение от скучното всекидневие. Но него явно си го беше бъз и толкова. Докато тя очакваше с трепет събитията, той, освен ако не я лъжеха възприятията, беше това, което лейди Макбет би нарекла колеблив като листец. Без бутилката, съответно, нямаше да мине.

Докато намяташе върху пижамата си пеньоара, който много й приличаше, тя си мислеше за Уилбър, и се изненада от топлината и нежността, с която бяха изпълнени тия нейни мисли.

По време на краткия им годеж той беше, пробудил у нея само лека симпатия, но през последните дни в Замъка Бландингс, симпатията прерасна в нещо повече.

Няма спор, той беше мъж, с когото тя лесно се разбираше — приятен, вежлив и сродна душа. А също и нямаше кои знае колко ум в главата, което беше допълнителен плюс, защото Ванеса не се доверяваше на умните мъже. Жалко, че беше толкова лесна плячка за русите златотърсачки. Момчето имаше нужда някой да се грижи за него, да го закриля, да обуздае тази негова катастрофална склонност да се прави на магаре при най-малката възможност. За беда, нямаше никакъв шанс за нея да се заеме с тая задача, защото докопа ли се веднъж до картината, той ще хукне презглава с нея към Ню Йорк. И следващата вест за него ще бъде, че се е оженил за някоя от отвратителните си блондинки и е създал още работа за адвокатите. Това я натъжи.

Но сега не й беше работата да умува върху брачното бъдеще на Уилбър Траут. Тя събра набързо въжето, лампата и бутилката и се запромъква през тъмния коридор.

Стаята на Уилбър беше тази, в която според легендата един Емсуърт през петнадесети век беше разфасовал с брадва жена си, както съпрузите през ония времена имали навика да правят, когато бремето на брака им дотежавало прекалено много. Нещастната жена трябва доста да се е изпотила, когато го е чула да пръхти пред вратата, но едва ли много повече от Уилбър, когато чукането на Ванеса отекна в тихата нощ. Дори и лорд Емсуърт, който в момента беше във върхова чупещокатурваческа форма, не би могъл да произведе такъв голям ефект. След като лежа буден няколко часа, той беше задрямал и чукането съвпадна с момента от кошмарите му, в който в краката му избухва бомба.

Причината за липсата на ентусиазъм у Уилбър за настоящата операция беше главно фактът, че трябва да се извърши точно в Замъка Бландингс. Страхуваше се, да не се намеси домакинята. Това, което херцогът му беше разказал за навика на лейди Констанс да стъпва на вратовете на хората, го преследваше от първата им среща, когато тя беше в настроение не по-различно от това, с което посрещна Джон. По време на богатите си преживелици никога не беше срещал подобно чудо, и това, което го смръзваше, когато отвори на Ванеса, беше мисълта, че тя може да се присъедини към тях точно когато се захванат с работата. Възбуденото му въображение непрестанно рисуваше една и съща апокалиптична картина — как лейди Констанс прекрачва прага на галерията с едно „Какво, по дяволите, става тук?“ или каквото там казват английските аристократи, когато хванат гостите си да плячкосват къщата им в два сутринта. Като размишляваше за шансовете си да доживее до сутринта без нервен срив, той стигна до заключението, че са много малки.

Затова, когато видя бутилката, изпита дълбоко облекчение и не за първи път, откакто се срещнаха, в гърдите му се надигна вълна от възхищение към това свръх-способно момиче, което мисли за всичко.

— Дай — изхъхри само той, защото в такива моменти не беше многословен, и тя му я даде. През вътрешностите му премина нещо като шествие от факлоносци и прогони временно ужаса, който го беше сграбчил. Когато се обърна към нея, тонът му беше игрив и безгрижен.

— Супер си в тая хавлия.

Беше достоен комплимент и Ванеса го прие с благодарност.

— По една случайност това е пеньоар, Уили, но благодаря за милите думи.

— И Женвиев има подобен.

Ванеса сви устни, но запази самообладание. В гласа й не прозвуча нищо, което да покаже, че е докоснал противна тема.

— Така ли? Много интересно. Разкажи ми повече за Женвиев.

Това запитване завари Уилбър неподготвен. Той опипа колебливо брадичката си.

— Няма много за разказване.

— Поразмърдай си мозъка.

— Беше голяма хубавица.

— Обзалагам се, че е така.

— Руса.

— И за това бих се обзаложила.

— Не говореше много.

— Едно от ония силни и тихи момичета.

— Освен когато беснееше срещу мен.

— Това по-разговорлива ли я правеше?

— Обикновено. Макар че понякога само ме замеряше с разни неща.

— Какви неща?

— О, всичко, което й попадне под ръка.

— Льози може би?

— И доста често ме заключваше навън. Спомням си, веднъж се скарахме за нещо в един нощен клуб, тя се завтече към апартамента и когато стигнах там, вече беше накълцала и мебелите и картините с един ръжен. „Здравей, слънчице“, ми каза, „тъкмо разчиствах къщата“. После ме погна с ръжена.

— И после се разведохте.

— Скоро след това.

— На какви основания?

— Проява на нечовешка жестокост.

— Бедничката, как ли е страдала.

— Но, разбира се, истинската причина беше, че бе хлътнала по оня тромпетист.

— А, да, бях забравила тромпетиста. От неизвестен състав, така май ми каза.

— Да, и точно това ме учудва. Винаги съм мислел, че тя много внимателно подбира с кого да се срещне.

— Истинска дама.

— О, да.

— Е, поне имаш известна утеха, като знаеш, че сега преследва него с ръжена. Свърши ли тази бутилка?

— Има още малко.

— Запази го за празнуването по-късно. Хайде — подкани го Ванеса, — да тръгваме.

Тя имаше намерение да ограничат осветяването на процедурата само с фенера, но под слабия му лъч портретната галерия изглеждаше толкова зловеща и призрачна, че от уважение към страховете на Уилбър, Ванеса светна лампата. Внезапната илюминация едва не пресуши цялата храброст, която той беше извлякъл от огнената вода в бутилката. Тя разкри редиците от прадеди на Емсуърт, които се бяха втренчили от рамките си с ням укор и имаха пагубен ефект върху нервната му система. Той не беше сред присъстващите, когато херцогът в момент на вдъхновение ги беше сравнил с обитателите на Стаята на ужаса в музея на Мадам Тисо, но ако беше, щеше най-горещо да подкрепи критиката. Графовете, според него, бяха достатъчно страшни, но техните графини далеч ги засенчваха. За трескавото му око всички бяха като близначки на лейди Констанс.

— Дай пак таз бутилка — изломоти той.

Ванеса изпълни въпросния хуманен акт, но го направи разсеяно, като човек, чиито мисли са някъде другаде. Макар и да не беше депресирана като Уилбър от графовете и графините, избликът й на радост, с който започна експедицията, беше секнал. У нея започна да се прокрадва чувството, че има нещо гнило.

Точно в два часа, така беше казала на Хауърд Чесни по телефона и той беше отвърнал: „Дадено, точно в два часа. Добре“, но въпреки, че отдавна беше минало два, един поглед през прозореца показа, че той не е на поста си. Навън беше населено със зайци, невестулки, комари, прилепи и даже с белия бухал, за който Гали говореше на Джон, но не и с Хауърд Чесни. Бийч би казал, че точно от това има нужда Замъкът Бландингс, за да бъде съвършен. Но Ванеса не можеше да сподели това чувство. Не хранеше дълбока обич към Чесни, но той беше нужен за плана й и отсъствието му подхранваше подозренията, че нещата не са наред.

Постепенно подозренията нараснаха и накрая часовникът над конюшните обезглави и последната надежда, която все още мъждукаше, като отброи два и половина. Поемайки на раменете си досадното бреме на провала, което всички добри организатори така мразят, тя се обърна да предаде новината на Уилбър.

Ванеса умееше да губи. Би подкрепила с две ръце оня философ, без значение кой точно, който пръв е осъдил безсмислието да се вайкаме пред свършен факт. Това, каза си тя, беше точно такъв свършен факт и нищо не може да се направи. Що се отнася до Хауърд Чесни, не го кореше. Знаеше, че само някаква злополука от голяма величина би го възпряла да дойде и да си прибере своите хиляда долара. Единственото, което изпитваше, беше съчувствие към разочарованието на Уилбър.

— Страхувам се, Уили… — започна тя, но не стигна по-далече, защото видя, че засега обясненията и изказването на съчувствия ще са напразни. Потънал в един стол, изпружил дългите си крака навън и с глава, клюмнала на една страна, Уилбър Траут си доспиваше.

Тя го загледа и с изненада усети как я залива вълна на майчинска нежност. И най-добрите му приятели не биха се заели да твърдят, че Уилбър, заспал в стола с глава, провесена настрана, е празник за окото. Но за нея гледката имаше притегателна сила, която нарастваше с всяка изминала минута. Тя чувстваше, че може вечно да стои така и да го изпива с очи.

Това, обаче, при дадените обстоятелства, едва ли беше разумно. Досега никой не бе нарушил уединението им, но не се знаеше колко ще продължи тоя късмет. Тя се върна с неохота към своята практична същност. Докопа рижите му кичури и ги дръпна.

— Време е за лягане, Уили.

Той бавно дойде на себе си с грухтене и гълголене.

— Ъ-ъ?

— Време е да си кажем довиждане.

— Какво?

— О, я се събуди. Веселбата свърши. Уилбър се изправи, мигайки на парцали.

— Заспал ли бях?

— Дълбоко заспал.

— Виж ти, странно нещо. Не че не съм свикнал на нощен живот. — Погледът му падна върху полегналата гола. На лицето му се изписа почуда. — Е-хей. Тя още е тука. Колко е часът?

— Трябва да е почти три.

— И Чесни още не е дошъл? Нещо трябва да му се е случило.

Предположението на Уилбър беше правилно. На път за Шропшир и за своите хиляда долара, Хауърд Чесни се беше добрал едва до Устършир. Сега лежеше със счупен крак в селската болница на Уибли-ин-дъ-Вейл в това графство — един печален пример за всички жители на селцето да не заспиват на кормилото на кола, навлязла в другото платно, когато отсреща идва камион, натоварен с бутилки минерална вода.

— Да, нещо трябва да му се случило — съгласи се Ванеса, — и не можем да направим нищо без него, така че, както казах преди, веселбата свърши. Съжалявам.

Уилбър мълчеше. Беше застанал пред картината и я гледаше вглъбено. Постепенно осъзна, че му се говори и се обърна.

— Какво каза?

— Нищо.

— Каза нещо.

— Само, че съжалявам.

— Защо?

— Какво, ти не съжаляваш ли?

— Искаш да кажеш за това?

— Знам колко много я искаше.

— Чуй ме — каза Уилбър. — Нека да ти кажа нещо. Не искам тая проклетия.

— Какво?

— Не проумявам как изобщо ми е хрумнало, че я искам. Не бих я взел и ако ми я подаряват. Гади ми се, като я гледам. Знаеш ли какво наистина искам?

— Какво?

— Теб.

— Мен?

— Да, теб. Сега разбирам какъв тиквеник съм бил да те пусна да си идеш и да си губя времето с тая сюрия блондинки, които не струват пет пари. Трябваше да видя фалшивия им блясък и да разбера, че ти си единствена за мен. Ако можех, бих се ритнал отзад. Това показва как един мъж може да стане за смях и на кокошките, ако добре се постарае. Трябва да ми прегледат главата. Е, какво ще кажеш?

Ванеса изпита прилив на щастие, под въздействието на което дори графовете и графините се разхубавиха. Боядисаните им очи като че ли гледаха доброжелателно от рамките, сякаш романса им харесваше. Даже третият граф, който би могъл да отиде право в коя да е чикагска банда и да бъде посрещнат с братска прегръдка, беше започнал да прилича на благ чичо. Тя пое дълбоко въздух.

— Уили! Това предложение за женитба ли е?

— Разбира се, че е предложение за женитба. А ти какво си мислеше, че е?

— Е, човек никога не знае. Разбира се, че ще се омъжа за теб, Уили.

— Ето това е приказка — каза Уили.

Той се приближи до нея и я взе в обятията си със заучената сръчност на мъж, който е взимал момичета в обятията си от бебешката количка. И беше готов да остане така неопределено дълго време, ако тя не се бе освободила и направила крачка назад.

— Да, ще се омъжа за теб, Уили, но мисля, че е честно да знаеш в какво се впускаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че когато се омъжвам, се омъжвам завинаги. Взимам ли те за мой съпруг, оставаш си взет во веки веков. Ще ме виждаш около себе си ужасно дълго време, Уили.

— Това ме устройва.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Тогава не виждам защо да не ме вземеш в обятията си отново. Стори ми се доста добре първия път. А сега — каза Ванеса, — трябва да си тръгваме и да видим дали няма да можем малко да поспим. А утре ще кажем довиждане на Замъка Бландингс и ще тръгнем за Лондон на лов за регистратори. Тук не се женят при мировия съдия, тук отиват в офиса на регистратора.