П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (35)

3

Макар че не се посещаваше често от обитателите и гостите на Замъка Бландингс, покривът му беше особеност, която си струваше да се посети, защото от него се разкриваше очарователна панорама на графство Шропшир и съседните му графства. За да го достигне, изследователят минаваше покрай къщата на портиера, където ивица чакъл разделяше западното крило от централния блок, и излизаше пред малка врата, водеща към мистериозни каменни стъпала. Щом ги изкачеше, той се озоваваше на обширна плоска повърхност с назъбени стени по краищата. Там беше и флагщокът, от който се вееше жизнерадостно флагът, оповестяващ, в случай, че това интересува някого, че Кларънс, деветият граф на Емсуърт, си е у дома. Като момче, когато се налагаше да намери тихо скривалище от баща си, Гали беше прекарал много щастливи часове тука.

Ванеса се беше облегнала на парапета и зяпаше. Той я поздрави и тя се обърна стреснато.

— О, здрасти — каза тя.

— Здрасти и на теб — отвърна Гали. Няма нужда човек да е строг и твърд, преди да му е дошло времето. — Гледаш околността, а?

— Прекрасна гледка. Кой е оня хълм там?

— Рекин.

— А къде е Бредън, за който пише А. Д. Хаусмън?

— Мили боже, ти четеш Хаусмън?

— Защо не?

Смущението, което Гали изпитваше, се увеличи. Тя внушаваше такова доверие. Беше точно оня тип момиче, което водиш в къщи да се запознае с майка ти. Нямаше да му е лесно да я разобличи и за секунда той се поблазни от мисълта да се откаже от намерението си. И вероятно любопитството беше това, което го накара да продължи. Нямаше да може да спи нощем, ако не разбере защо е поела риска да се забърка с такава чепата тояга като Кони.

— Ти си забележително момиче — каза той.

— Защото чета поезия?

— Мислех си повече за това, което правиш, когато не четеш поезия. Само едно забележително момиче е способно да направи това, което си направила ти.

— И какво е то?

— Изпързаляла си Кони, че си дъщеря на Д. В. Поук. Знам от сигурен източник, негов близък, че той няма дъщеря.

Гали млъкна в очакване на коментар. И когато го дочака, това не беше коментарът, който му се струваше вероятен. Беше подготвен за гузно начало, внезапно пребледняване и възможен порой от сълзи, но не предполагаше, че това ще я развесели. Тя се засмя с веселия, звънлив смях на момиче с чувство за хумор, което е готово да се включи във веселбата, макар че майтапът е на неин гръб.

— Страхувах се, че може да се случи — каза тя. — Предсказаха ми го чаените листа.

— Учудващо е, че не се случи по-рано. По-вероятно е да се беше провалила на първото препятствие. Кони е женена за голяма клечка в света на финансите. А Поук също е голяма клечка в тоя свят. Можех да се обзаложа, че тя все някога ще го срещне. Защо не го е срещнала?

— Мистър Поук не се среща с никого. Той е отшелник. Единственият човек, когото вижда извън работата, е някой си мистър Доналдсън, който продава кучешки бисквити.

— А Доналдсън има дъщеря, която е голяма приятелка с Бийч. Тя беше сигурният източник, за който споменах. Бийч тъкмо получи писмо, в което тя твърди, че Д. Б. Поук няма ни врабче, ни дете.

— Не би искал нито едното, нито другото. Живее сам с четири кучета и седем котки и това му харесва.

— Изглежда знаеш много за него.

— Е, нещата се разчуват. Всъщност, аз съм му секретарка.

— Разбирам. И като добра секретарка, гледаш на него като на баща. Значи, когато си казала на Кони, че си негова дъщеря, просто си говорила фигуративно.

— Може и така да се каже.

— Доста е меко. Кони би казала, без да се церемони, че си припълзяла под чуждо име.

— Кой е припълзял под чуждо име? Не и аз. Може да съм кривнала малко в обясненията, но все пак съм си мис Поук. Баща ми беше П. П. Поук, родом от Норфък, а по-късно американски гражданин. Поук е често срещано име в Норфък.

— Така ли?

— Така съм чувала.

— Двама Поуковци в офиса не създават ли объркване? Ако вляза и викна „Поук!“, кой от вас ще скочи пръв?

— Никой. Няма да имаш никакъв шанс да ни видиш без предварителна уговорка. Но ако се опитваш да ме попиташ дали съвпадението на имената терзае Д. Б. Поук, отговорът е не. Развеселява го. Всъщност, мисля, че точно това ме направи негова доверена секретарка.

— Доверена, а?

— Много доверена. Д. Б. няма тайни от мен.

— Трябва да е добре платена работа.

— Много.

— Тогава — Гали беше искрено озадачен, — не разбирам. Каква е играта ти?

— Моля?

— Към какво се стремиш? Дали не работиш за някой музей, който иска да се докопа до спалните пантофи на Кларънс? В Америка сигурно ще дадат голяма сума за тях. Или пък да си свързана с някое тайно общество, което кове заговор за отвличането на Бийч? Милото ми девойче, трябва да има някаква причина да дойдеш тук с фалшива самоличност.

— Много е просто. Исках да видя Замъка Бландингс.

— Просто това?

— Просто това.

Нещо от строгостта, която дотук напълно отсъстваше, се прокрадна в тона на Гали. Той проговори сурово.

— Отказвам да бъда будалкан.

— Никого не будалкам. Исках да го видя, и когато казвам да го видя, искам да кажа именно да го видя. Да поживея в него, да се потопя в атмосферата, а не само да дойда в деня за посещения и да съм една от тълпата, която икономът развежда.

Гали нищо не разбираше.

— Това е извънредно чудно. Приятно е, разбира се, за един от фамилията да чуе такъв комплимент за старата колиба, но откъде у теб тоя ентусиазъм? Как, като си живяла в Ню Йорк, изобщо си чула за Замъка Бландингс? Ние не сме Бъкингамският дворец, нито Тауър.

— Всичко идва от майка ми.

— Какво искаш да кажеш. Коя е твоята майка?

— Докато бях дете, или врабче, както би казал, тя често ми говореше за Бландингс. Паркът, езерото, алеята с тисовете, кехлибарената дневна, всичко. Това ме очароваше. Никога не ми стигаха разказите й, затова реших, че някой ден ще ида там.

— И дойде.

— Да речем само временно.

— И как майка ти е станала такъв познавач на това място? Отсядала ли е тук?

— В известен смисъл. Тя е била една от прислужниците.

— Какво!

— Това изненадва ли те?

— Наистина ме изненадва. Нали не ме будалкаш отново?

— Защо отново? Никога не съм те будалкала.

— Да предположим, както би се изразил кръщелникът ми, че го правиш. Как, за бога, една прислужница от Замъка Бландингс ще стигне до Ню Йорк?

— Може да стане, стига обстоятелствата да се подредят както трябва. Баща ми бил камериер на един американски милионер. Дошли в замъка на гости. Баща ми, естествено, попаднал в компанията на майка ми. Влюбили се и се оженили и после тримата заедно заминали за Америка. Живели щастливо няколко години, докато милионерът не починал от сърдечен удар. Дотук добре ли е?

— Съвсем.

— А колкото до това как съм станала верното другарче на Д. Б. Поук и как съм се сближила с лейди Констанс, това май изисква по-дълго обяснение. Би ли желал да изслушаш историята на моя живот?

— С най-голямо удоволствие. Без да изпускаш защо си дошла като дъщеря на Д. Б. Поук.

— Няма, ще стигна и до там. Но първо, мисля, че бих изпушила една цигара, ако имаш?

Гали извади табакерата си. Ванеса гледаше с унесен поглед, облегната на перилата.

— Сигурно прадедите ти са изсипвали оттук разтопено олово върху хората?

— През цялото време.

— Точно тия неща в Бландингс намирам за ужасно романтични.

— Мога да го разбера. Тия стари английски обичаи са доста симпатични. Но не се помайвай около прадедите ми. Давай с твойта история.

— Готов ли си?

— И цял в очакване.

— Тогава да започваме. Къде свърши предишната глава?

— Със смъртта на милионера.

— А, да. Е, той оставил на баща ми малко пари, достатъчни, за да отвори ресторантче. То просперираше и аз можах да уча в добро училище, а после и в колеж. Винаги съм искала да бъда секретарка, затова залегнах над стенографията и бързината. Намерих си работа, после по-добра работа, и така, изкачвайки се стъпало по стъпало по стълбицата, стигнах накрая до „Поук ентърпрайзис“, и, както вече казахме в предишната глава, станах доверената секретарка на Д. Б. Поук. Отегчавам ли те?

— Ни най-малко.

— Звучи ми доста тъпо. Но продължавай да слушаш, защото сюжетът се сгъстява. Един ден, преди около три седмици, влязох в офиса и намерих работодателя си да скубе каквото е останало от косата му. Водело се някакво гигантско дело и милиони били поставени на карта, а той току-що научил по клюкарския канал, че другата страна се кани да ме призове като свидетел. И ако аз дам показания за някакво писмо, което ми бил диктувал, добре щял да се накисне. Писмото очевидно било загубено, но аз можех да удостоверя неговото съдържание и тогава надеждите на шефа да спечели делото хвръкваха във въздуха. Разбираш ли накъде отиват нещата?

— Така ми се струва.

— Сигурна съм, че разбираш. Та той ми каза, че трябва бързо да напусна страната. Англия, рече, ще бъде идеалното място да останеш скрита, което ме устройваше, защото макар че бях слушала много, никога не бях стъпвала в Англия. Даде ми солидна сума за разноски и ми запази място на кораба. Така срещнах и лейди Констанс. А сега ще искаш да знаеш как тя ме взе за дъщерята на Д. Б. Поук?

— Точно това щях да попитам.

— Случи се съвсем естествено. След като се сприятелихме, тя много ми говореше за Замъка Бландингс, и макар че аз й дадох да разбере, че с удоволствие бих я придружила до там, тя не ми отправи покана. Като че ли се пазеше да не става много близка с непознати на презокеански кораби. Един ден във вестника на кораба имаше нещо за Д. Б. Поук, нещо за кучетата и котките му, и тя ме попита имам ли някаква връзка с него. Като видях, че това може да наклони везните и нещата да имат щастлива развръзка, казах, че съм му дъщеря. То наистина наклони везните. Получих моментално поканата си. Точно така нашата героиня се озовава в Замъка Бландингс. А сега — добави Ванеса, — предполагам, че е най-добре да ида и да си стегна куфарите.

Гали се опули учудено.

— Да не мислиш да си тръгваш?

— Разбира се, че мисля. Нямам намерение да бъда сред присъстващите, когато разкажеш историята ми на лейди Констанс. Как ме виждаш да стоя мирно и да се оставя да ме гледат през някакъв си лорнет като гадна хлебарка. Не оставай там, където не си желана, това е мотото на този клон от Поукови.

Гали се гордееше, че успява да се държи твърдо във всяка ситуация и много рядко някой можеше да чуе от устата му такова ужасено стенание. Но се чу. Прозвуча като пукот от книжна торбичка.

— Не мога да повярвам на ушите си. Да не мислиш, че ще тичам да те издам на Кони?

— А няма ли?

— Разбира се, че няма.

— Но аз съм натрапница.

— И защо да не бъдеш? На практика всички, които идват тук, са такива. Откакто се помня в Замъка Бландингс съм виждал толкова натрапници, колкото не можеш да си представиш. Щях да съм ужасно изненадан, ако не беше натрапница. Положила си толкова усилия да дойдеш тук. Да не мислиш, че ще ти измъкна мръвката изпод носа. Дискретност и мълчание, моето момиче, дискретност и мълчание.

Ванеса беше трогната.

— Бих казала, че това е страшно мило от твоя страна.

— Моля, моля.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. А аз ще внуша на Бийч, че и той трябва да направи същото. Трябва да бъде гроб. Още сега отивам.

Гали тъкмо беше отхвърчал, целият изгарящ от желание и усърдие да помогне, когато на покрива се появи Уилбър Траут.

Уилбър изглеждаше блед и напрегнат. Идваше направо от портретната галерия, където беше изучавал полегналата гола с далеч по-малко ентусиазъм, отколкото обикновено.

В момента, когато Ванеса беше начертала схемата за изнасянето на картината, той изрази, както си спомняте, одобрение от все сърце. Но час след час съмненията му се засилваха. Като изключим склонността му да се жени за блондинки, той не беше авантюрист по природа и размислите върху предстоящите събития бяха имали пагубен ефект върху нервната му система.

Затова, когато първите й думи щом го видя, бяха „Уили, ще трябва да вземем картината тази вечер“, сърцето му подскочи, но не от радост, а от ужас. Чувствата му бяха подобни на онези, които изпита веднъж във въздуха по време на скока си в един фонтан — съжаление, че е предприел нещо, което не е толкова добро, колкото изглеждаше, и неудобното съзнание, че вече е твърде късно да се върне назад.

Като преглътна два пъти, той каза:

— Защо да бързаме толкова?

— Страхувам се, че е наложително. Ако лейди Констанс открие…

— Ако открие какво?

— Нещо за мен.

— Какво за теб?

— Нещо, което Гали Трийпуд е открил. Ако го научи, ще бъда изхвърлена като мръсно коте само за шестдесет секунди. Той казва, че ще си държи устата затворена, но знае ли човек. Това е такава хубава история, че може да не устои и да я разкаже. Не, не можем да рискуваме. Чесни трябва да е стигнал Лондон досега. Ще му се обадя следобед и ще му кажа да чака под прозореца в два сутринта. Дотогава можеш да поспиш. Ще почукам на вратата ти и ще те събудя. Какво има? Не изглеждаш доволен?

— А, доволен съм.

— Трябва да си доволен. Помисли си, че ще имаш тази картина само за себе си. Трябва да си посипеш главата с рози от радост. Макар че Женвиев би казала „льози“, нали?

— Винаги така казваше.

— Не се учудвам, че толкова ти липсва — каза Ванеса.