П. Г. Удхаус
Пеликан в Бландингс (34)

2

Бийч разказа историята колкото може по-сбито и след като лейди Констанс цъкна с език при приемането на новината, той не остана да й предложи безмълвното си съчувствие, а се измъкна толкова бързо, колкото е възможно за човек с неговите габарити. Нямаше търпение да се върне в килера си и да поднови прочита на едно писмо, което беше пристигнало за него със сутрешната поща.

Писмото беше от някоя си мисис Джералд Вейл, бивша мис Пенелопа Доналдсън, по-младата дъщеря на мистър Доналдсън от „Кучешката радост на Доналдсън“, чиято по-голяма дъщеря се беше омъжила за сина на лорд Емсуърт, Фреди. По време на последната си визита в замъка между нея и Бийч беше възникнало топло приятелство и след брака й със здравното заведение, където съпругът й беше партньор, те редовно си пишеха. Тя му пращаше най-пресните новини от здравното заведение, а той отвръщаше с актуални репортажи по събитията в Замъка Бландингс.

Писмата й винаги бяха изключително интересни, защото здравното заведение, видяно през нейните очи, беше населено с перковци от първа класа и той се дразнеше от всяко прекъсване, което отлагаше прочита им. Точно затова ядът му нарасна, когато минавайки през салона беше пресрещнат от Ванеса Поук. Бийч обичаше и се възхищаваше от Ванеса Поук, но просто искаше да стигне до килера си.

— О, Бийч, търся мистър Траут. Не си ли го виждал?

— Не, мис.

— Много е трудно да намериш някого в такава голяма къща. Това, от което има нужда Замъкът Бландингс, е една сюрия хрътки. На твое място бих се погрижила да доставят няколко. Никога не знаеш в кой момент може да ти потрябват. Както и да е, ако го видиш, кажи му, че съм горе на покрива.

Тя отмина и той можеше да продължи към килера си.

Писмото беше на масата, където го остави, когато лейди Констанс му позвъни, и той поднови четенето с онова удоволствие, което винаги изпитваше от писмата на Пени Вейл. Тъкмо беше стигнал до послеслова, когато вратата се отвори и влезе Гали. Като премислил, каза той, стигнал до заключението, че килерът на Бийч е единственото място в замъка, където човек, на когото лейди Констанс иска да каже две думи, може да се чувства сигурен, че тия две думи няма да му бъдат казани.

— Вероятността Нейно благородие да се отбие при теб за чашка портвайн и някоя клюка, ми се струва нищожна. А е хубаво от време на време да се криеш от жените. Чел съм в романите, че няма по-приятно нещо от задушевен разговор с интелигентен представител на другия пол. И сигурно е така, но моментът трябва да бъде внимателно подбран. Не е нещо, към което трябва да се втурнеш със затворени очи. След като си се навел да си завържеш връзката пред вратата, докато е разговаряла с мистър Халидей, си наясно, че дамата от горния етаж засега трябва да се отбягва. По-късно, вероятно…

Гали спря. Слушателят не му отдаваше нужното внимание. Бийч, обикновено толкова невъзмутим, освен когато гостите сипват вода във виното, показваше безпогрешни признаци на възбуда.

— Има ли нещо, Бийч?

— Да, наистина, мистър Галахад.

— Кажи ми всичко.

— Страхувам се, че ще ви дойде като шок.

— Какво означава още един шок в днешно време? Хайде, хвърли си бомбата.

— Получих писмо от мисис Вейл.

— От кого? А, от Пени. Но в това няма нищо сензационно, нали? Ти ми каза, че си пишете редовно.

— Да, мистър Галахад. Но в това писмо тя… Трябва първо да спомена, че в последното си послание информирах мисис Вейл, че при нас е дъщерята на прословутия американски финансист мистър Д. В. Поук. Мислех си, че ще й бъде интересно.

— Не виждам защо, но давай нататък.

— И в нейния отговор… точно това ме шокира, мистър Галахад… тя твърди, че мистър Поук няма дъщеря.

— Какво?

— Точно така, мистър Галахад.

— Дявол да го вземе!

— А мисис Вейл не може да греши. Казва в писмото си, че баща й, мистър Доналдсън, е близък приятел с мистър Поук.

— Значи щеше да знае, ако има дъщеря.

— Именно, мистър Галахад. Човек е принуден, дори и да не му си иска, да си извади заключението, че мис Поук е натрапница.

— И най-вероятно замисля нещо. Чудно какво.

Бийч почтително сви широките си рамене, което означаваше, че тази мистерия не е по силите му. Гали бърчеше чело.

— Е, очевидно трябва да отида и да я попитам. Имаш ли представа къде е?

— Да, мистър Галахад. Информира ме, че се кани да се качи на покрива.

— Кога беше това?

— Преди малко.

— Значи сигурно е още там. Ще отида да видя.

Гали говореше без ентусиазъм. Беше му ясно, че когато се срещне с Ванеса, ще трябва да е строг и твърд, а строгостта и твърдостта не му се удаваха лесно. Той беше по природа толерантен човек, винаги склонен да остави всеки да си прави каквото му душа иска. Такава нагласа беше обичайна за членовете на Клуба на Пеликаните. „Това няма нищо общо с мен“, би казал всеки Пеликан, като види, че някой е намислил нещо. Казваше го и Гали.

Но този случай беше специален. Тук той в известен смисъл представляваше семейството, и каквото и да замисляше това момиче, то беше явно насочено срещу семейните интереси. Не трябваше да позволява на пеликанското си безгрижие или на слабостта си към нея, която беше значителна, да го поставят в положението на снизходителен наблюдател.

Всичко това беше съвършено ясно. И все пак не се чувстваше щастлив, когато тръгна да изпълнява мисията си. Щеше да има задушевен разговор с интелигентен представител на другия пол, но изобщо не му се радваше.